.
Последната неделя
на септември ще се помни.
По бръчките на баба
ще плуват изпуснатите
дни.
По думите на мама
ще липсва колата,
която е трябвало да пристигне
вчера.
А кълвачът, обезумял, ще
рови последния останал
камък във двора на дядо.
Ако се пропука,
в историята
може би ще има дете,
което играе с птиците
на тишина.
.
Прочети цялата публикация
Във времето, в което да си забелязан,
измества смисъла
да правиш нещо истински забележително,
невидимото малцинство
излъсква подовете на света,
разтребва масите му,
проветрява
и излиза.
И оставя чисто.
Прочети цялата публикацияКогато скачаш
от вълните на безлюдния бряг,
от костите на разкъсани мускули,
от масата на пустеещия стол,
когато скачаш в празното,
разрошено до лудост, легло,
знаеш, че където и да скачаш,
винаги летиш надолу.
.
Прочети цялата публикация.
Продава прясна риба на пазара,
здрависва се с рибарите,
плюе през зъби тютюн след жените.
Държи твърд курс към хоризонта,
губи се от погледа,
губим се в Бермудския ѝ триъгълник.
Като клюн на албатрос
рови до кръв в сметището на влюбванията
и гладува.
Любовта
се страхува за теб,
докато ти се страхуваш.
Гали корема на разочарованията
и кара тялото да се чувства отхвърлено.
Има костен гребен в косата,
носи отровна ябълка
и е толкова вкусна.
Търпелива като лешояд –
пуска те от високото,
учи те да се пропукваш.
.
Прочети цялата публикацияПонякога сядам в скута на думите
и чакам да се изрекат,
да ми изкрещят имената на страха,
да ми посочат отсъствията
и празните фрази.
Понякога сядам в скута на думите,
но те шептят, те шептят.
.
Прочети цялата публикация…
Крем срещу ревматизъм и тютюн срещу тъга,
стара песен за русалка, която пееш само наум,
иначе вятърът се обръща, казват рибарите.
Утрините са бели като блажната боя за лодките,
а животът им протича пред очите на туристите:
студената пролет и лятото, ръждивият ноември,
даже зимата с редки снежинки
по зеленото като пасище Мраморно море.
Носиш към къщи хляб
пред обективите на туристите,
прибираш детето от училище, губиш на шах,
обувките ти се очукват, ръцете загрубяват,
душата се изнежва и вече подбира само добрите вести,
четвърт юзче мастика, за да си спомниш името на жена,
което си крещял срещу вълните отдавна,
твърде отдавна, когато още те болеше. И годините
минават вълна след вълна, а брегът се променя.
Сега присядаш гърбом към улицата с мотопедите
и глъчката на децата на пет езика,
гледаш морето като побратим,
коремът му е пълен с риби и русалки,
паметта ти – с изгреви и загуби.
нищо повече не искаш, освен да изпееш онази песен,
забранената, да я пуснеш по вятъра.
.
Прочети цялата публикацияСтискаш себе си в шепи –
призрачно венчелистче,
изненадало зимата.
Смаляваш се с всяка година,
за да красиш дома, но да не дразниш
с цветовете на прокървил драконов плод.
Белите ти китки са скрити
в безопасната сянка на дрехите,
стискаш себе си, призрачно венчелистче –
градината е пуста без теб,
както светът на хищника е пуст без плячка.
.
.
.
.
Не казвай нищо повече.
Достатъчно е да положиш
любимата си книга на корема ми,
твърдите ръбове на кориците
да погладиш с ръка, за да усетя
тежестта на хартията и премълчаното.
Нищо да не остане от нас.
Само една книга – кораб на Ной
в средоточието на света,
в средата на стаята,
пред олтара на безмълвието ни,
а някъде съвсем горе –
сводът на небесните ни погледи.
Прибоят на въобразеното,
който ни залива и ние му се оставяме,
невинни поклонници,
плът от плътта на всички човеци,
стръкче от семето на всички думи,
стръв и носталгия,
изнемога.
.
Прочети цялата публикацияЕднакво далеч са
от края на лятото
дните му.
Играе си август на замъци в пясъка.
Отмала се крие
в късите сенки
по пладне.
Ей там е, зад ъгъла –
аха да го хванеш
и в топлата вечер се стапя.
.
Прочети цялата публикация
Ръцете, които мелят бисквити и орехи,
после топят маслото на водна баня.
Жените, хвърлящи поглед през прозореца,
навън, където плодовете зреят
и градовете спят, размекнати в следобеда,
и децата спят в размекнатия следобед,
а косите им ухаят на прясно окосена трева,
докато котките лениво почистват тялото на дома с език
в разтопените от слънце и меланхолия часове.
Времето е кръгъл суров бонбон,
ръчно приготвена планета,
оваляна в смлени орехи
и поръсена с надеждите
на майките, лелите, на всички онези жени,
които от десетилетия въртят между дланите си
тези малки кълба от бисквити и захар
и ги крият в хладилника да стегнат,
всички онези жени, които са сигурни,
че очакването ще глазира душата на съставките.
А ти, още дете, обикаляш като
безпризорна котка около кухненската маса,
дават ти да опиташ тестото на света,
казват ти, че бонбоните са в хладилника,
че да чакаш си заслужава – винаги и за всичко.
Още не знаеш – след години като векове,
пръстите ти също ще мачкат размекнатото масло
и ще повтарят в унес движенията
на всички вещи жени преди теб,
докато децата ти спят в захаросания въздух.
Паметта на тялото, тялото на паметта.
има няколко сцени, които винаги разбиват сърцето ми:
пазя ги в себе си, не ги изпускам от поглед
и когато се вгледам във тях, контурите
изникват ярко пред мен, цветовете стават плътни,
вдъхвам мириса във въздуха, намирам предметите,
а стъклените ми ириси започват да се топят;
трупам прах, парченца и спомени –
аз, една малка точка, минаваща през Вселената
за пренебрежимо малко години, и макар
нищо вече да не е същото, моето присъствие
във всяка сцена я дърпа след мен, като безкрайно
дълга шарена риза, която се влачи и стига
до самото начало;
невинаги съм бил щастлив –
онези моменти, които са ме превръщали
в дъжд, във течаща вода (потънала
сред най-дълбоките каньони на мозъка),
онези, които винаги разбиват сърцето ми,
те ще продължат да го правят –
аз няма да се откажа от тях.
Три кръга има
бронзовото огледало.
В големия приятелите виждаш,
във средния си ти,
а в малкия се отразява
единствено това,
което те боли,
единствено
безкрая.
.
Прочети цялата публикацияКато дребна смокиня
се докосва до глезените,
като лила до лилаво,
до синьо;
като лед върху болното място –
мисълта
Прочети цялата публикацияСтига само да има
море, река, дори океан.
Достатъчно е да са там,
един баща и дъщеря му.
Да ѝ покаже как
се хвърля плосък камък по водата.
Как може да го завърти,
ей тъй, от китката –
и после – гледай, гледай,
камъкът подскача, ето.
Бащата може много малко –
детето да накара да се смее.
Опитвам се да разпозная умисъл
в подредбата на северното небе,
което се разкрива ясно
само за няколко секунди,
в разкрача между февруари и март.
Оглеждам се за свободно сияние,
образ, който да докосне прозореца ми
и да остави отпечатък
на неразгадаем език.
Преследвам силует под уличните лампи
и се чудя колко далеч ще стигне,
дали желае да се скрие,
да търси стъпала към миналото си.
Следващата лампа е счупена,
неизбежно губя очертанията му.
Отново съм само наблюдател
в свят, който не е мой.
Ако имате проблеми, свързани с навигацията в сайта, неговия "изглед" или ако нещо не Ви харесва, или имате препоръки и мнение, молим Ви, пишете ни на arsmedia@mail.bg . Благодарим Ви.
