Вървя по премълчани думи.
Под скулите изтръпва миналото.
Ще се хвърля в меката пръст
между рохките стъпки на дядо
и прасковата, засадена за мен.
Още една есен след лято,
в което ме нямаше.
Вървя по премълчани думи.
Под скулите изтръпва миналото.
Ще се хвърля в меката пръст
между рохките стъпки на дядо
и прасковата, засадена за мен.
Още една есен след лято,
в което ме нямаше.
Толкова нежен,
толкова труден за четене.
Написа го без мастило.
Роман за хартията.
Само страниците му ме караха да плача
Още помня чекмеджето, в което
държите лъжиците и покривката,
формата за кекс.
Още обличам дрехите останали
от мъртвия ти татко,
В двора на училището – цветя, начало на годината
и тела, които щъкат.
Тя ги гледа отдалече, подпряна на годините си
под липите на юни
меланхолия между сплетени пръсти
звездите се притискат в гръдния ми кош
и не ми достига въздух
все по-бавно съществувам
в този град на изчезващи видове
срещнахме се в шаренaта бездна
между две напускания
бялото куче на избавлението
захапа раните ни с уважение
Ако погледнеш от тази страна,
ще видиш камъка,
който доскоро беше
кожа.
светът трупа
студено отчаяние и невинност,
невинност, която не може да опази
светът трупа
студено отчаяние и невинност,
невинност, която не може да опази
уж внимаваш в кого пускаш корени
ще те отгледам ще те на(х)раня
нали любовта зависи
от момента на откъсване:
Очите ни са ръце, които докосват по-бързо
и ако унищожават, винаги го правят тихо.
Изборите са си наше собствено разпятие,
което преживяваме.
Учили са ни, че не трябва да си слагаме
Живей,
единствено при условие,
че от раждането си,
>Войната –
любовница на убийците
дъщеря на смъртта и на тиранина
по-голямата сестра на глада
руши градовете, в които пролетта цъфти
убива майките, откърмили децата си
има небе над мен
под фъстъчените си черупки
в сочен ужас сочим
анахроничните караули
на чуждо безумие
сноват неспираеми
натруфени локвени ботуши
Мълчанието все повече се получава
и по-умели ставаме в отбягванията,
делници събличаме в различни стаи,
но за Пандора да говорим не умеем.
винаги съм смятала за нищо работа времето
по-смели са онези които вярваха
в поражението му
и то наистина не ме е застигало
наред с цялото човечество наоколо
не съм имала нужда да изговарям утехата
тревогата не ме е събуждала нощем