Над къщата не спира да вали. По керемидите ѝ непрекъснато се стичат капки топъл, кристален, меланхоличен дъжд, понякога пороен, друг път просто ръмящ, но безкомпромисен и непрестанен. Дъжд който не напомня сълзи, нито поражда сантименталност, не се насилва да мирише (а някак успява), който не се опитва да се гърчи и разпилява, а целеустремено се плъзга надолу. Изсипва се и поглъща къщата, сякаш е залък хляб, потопен в клокочещата му непочтителна уста. Препускащ, изтощителен дъжд, който се омотава и сякаш се готви да схруска постройката, оставяйки само прогнили дъски. Рисува я, опитва се да я съблече и да напъха езика си във всяка кухина, плъзга синкавите си пръсти през прозорците и вените му очертават пустини. Дъжд, който си вярва, че е възможен, но не желае да се обяснява точно колко.

     Дъждът няма своя история. Къщата също. Тя принадлежи на г-н Такаретов.

     Историята на г-н Такаретов е съвсем простичка. Г-н Такаретов живееше обикновено. Един ден се влюби. Усещането дойде като малък тайфун, подхвана го от петите, плъзна се бавно нагоре и се запромъква из цялото му тяло като в стая, в която внезапно е станало течение. Всеки път когато само си помислеше за Нея, той се препотяваше, започваше да трепери, а два часа след това му се привиждаха разни неща и не можеше да се отърве от глупави халюцинации.

     Г-н Такаретов установи, че е съвсем неподготвен. Любовта правеше ужасни неща с главата му, оплиташе го, караше да мисли с часове за неща, които до вчера му бяха изглеждали елементарни. Сякаш беше съвсем различен човек, чиито реакции не можеше да контролира по никакъв начин. Бъбреците му се разместваха, коремът се свиваше, тананикаше си на сън и така се въртеше в леглото, че сутрин перчемът му щръкваше нагоре и нищо не можеше да го накара да прилепне отново към главата му. Г-н Такаретов мечтаеше! Нещо, което винаги беше разбирал като особена загуба на време. Сега просто се захласваше по някаква си негова мисъл и се насочваше нанякъде, като в резултат или отиваше на определено място без, ама никак, да знае какво го е отвело там, или се удряше в разни предмети и започваше да псува така, че хората около него веднага се дръпваха встрани. Последният път така замислено се разхождаше из стаята, че съвсем без да забележи, с всичка сила се фрасна в стъклената врата на терасата. Не беше редно! Мислеше си как ако Тя знаеше би казала: „Ами г-н Такаретов, разбира се, че на света са се случвали и по-странни неща от това!”. Щеше да го каже първо, защото беше една особено изискана млада дама и второ, защото наистина щеше да си го помисли. В главата си провеждаше безброй разговори с нея и във всеки тя го наричаше господин и му говореше на Вие. Това беше съвсем естествено, имайки предвид, че никога не се бяха запознавали. Просто една сутрин, докато си препичаше филийки хляб на котлона в хубавата си малка кухня, г-н Такаретов съвсем разсеяно се загледа през прозореца и я видя да пресича улицата. Разбра, че за да те сполети ГОЛЯМАТА любов е необходимо съвсем малко време. Малко след това започна да кашля и да се задушава. Не от ГОЛЯМАТА любов, а просто защото филийките му бяха станали катранено черни и от тях се вдигна задушлив гъст дим, когато се опита да ги премести. Изглежда усещането беше просто овъгляващо, защото същото се повтори с последвалите ги две филийки, а после и с тези след тях. Накрая му се наложи да се откаже от идеята за препичане. За сметка на това, съвсем сериозно реши да излезе и още същия следобед да си купи тостер с таймер. Всичките тези идеи минаха през главата му едва след като вече беше установил колко е влюбен, което ги накара да изглеждат още по-незначителни отколкото така или иначе си бяха. Г-н Такаретов мразеше незначителните неща. И понеже всички наистина важни неща някак си се състояха от куп незначителности, той използваше случая, за да мрази и важните неща.

     Скоро г-н Такаретов установи, че е станал така дразнещо драматичен, романтичен и сантиментален, че лазеше непоносимо дори по собствените си нерви. Сутрин се будеше с усмивка, пускаше музика и си танцуваше под душа. На всичкото отгоре беше започнал да мирише цветята в саксиите на перваза, а това беше особено обезпокоително най-вече поради факта, че в саксиите отдавна не бяха пораствали цветя, така че му се налагаше да забива нос в пръстта, а после да го отръсква с бурно кихане.

     Любовта е просто едно голямо безобразие!

     За г-н Такаретов всичко предвещаваше да трае изключително кратко и да приключи съвсем безболезнено. Той беше безкрайно свит човек и ако зависеше от него, никога не би се запознал с обекта на всичките си мечтания от месеци насам. Работата беше, че не знаеше името ѝ, а така и не я видя да преминава отново по неговата улица. Дори да беше преминала обаче, той надали щеше да събере смелост да я заговори. Никога не беше приемал сериозно теорията, че ако поне опиташ, това вероятно би увеличило шансовете да се случи … нещо. Възможно беше именно това да бе довело ежедневието му до там, че всеки ден досущ приличаше на предния и дори му се струваше, че една и съща рижо-кафеникава котка съвсем умишлено и напук пресичаше улицата точно в 7 и 49 всяка сутрин, като през ден дори се обръщаше, за да го изгледа многозначително.

     Та, може би всичко щеше да трае кратко и г-н Такаретов нямаше да се превърне в един съвсем изперкал влюбен откачалник, ако упорито не настояваше да нарича „единствени” и „незаменими” всички хора около себе си. Благоприятстващо се оказа и че в една съвсем тиха и приятна майска вечер от отсрещната къща без никаква следа изчезнаха няколко хиляди и кутия бижута с петорно по-голяма стойност от парите (без дори да броим сантименталната). Г-н Такаретов, чиято къща, според полицията, внезапно се беше превърнала в наблюдателница, трябваше да дава дълги обяснения. В кухнята му нахлуха групичка полицаи, които докато неуморно похапваха от запасите в хладилника му, не преставаха да го разпитват какво беше видял, надвесваха се през прозорците (щяха дори да му смачкат цветята, ако той предвидливо не беше пропуснал да посади такива), мотаеха се на терасата, пъхаха се във всяка дупчица, а един от тях не пропусна да му намекне и че върху кухненския шкаф се е насъбрала малко прах и няма да е лошо да поизбърше.

     Г-н Такаретов не беше видял крадците. Което беше доста странно след като рядко отлепяше нос от прозореца напоследък. Независимо дали се хранеше, пиеше нещо или просто минаваше покрай кухнята, той неизменно придобиваше занесен вид и се застояваше там с вперен в улицата поглед. На самия него също му се струваше невероятно странно, че не беше видял нищо. Не беше видял дори леко раздвижване и това при положение, че ужасно, ама ужасно усърдно се беше вглеждал именно за такова.

     Полицаите по-скоро му повярваха. Или повярваха, че той по-скоро е човек неспособен да скрие каквото и да било. Г-н Такаретов беше учтиво помолен да обръща внимание на съседната къща и да уведоми полицията, ако все пак забележи нещо. Едва пет минути след като напуснаха къщата му, г-н Такаретов беше убеден, че не просто е бил учтиво помолен. На него му беше възложена задачата да следи и наблюдава. Той се зае с възложената задача с цялото усърдие, на което беше способен. Наблюдаваше, наблюдаваше и наблюдаваше. Съвсем скоро така се вживя в наблюдението, че трудно можеше да извършва каквато и да било друга дейност, освенq че понякогаq докато гледаше улицата и си представяше как Тя минава по нея, му се удаваше да се изчерви. Това беше наистина сладко и сантиментално и би разчувствало всеки. Наоколо обаче нямаше друг освен него.

     Г-н Такаретов не се запозна с нея. Така се случи. Или не се. Въпрос на гледна точка. Не я видя отново, не я докосна, нито чу гласа ѝ. Въпреки това хиляди пъти се обръщаше разтреперан на улицата, убеден че сянката ѝ е преминала по стената до него. Друг път се будеше сигурен, че е усетил дъха ѝ до себе си. Че ако само погледне към ъгъла на вратата, тя ще е там. Понякога се обръщаше и му се струваше, че току що се е скрила зад ъгъла или пък улавяше отблясък от пръстена на ръката ѝ в прозорците на съседните сгради. Въобразяваше си, че тялото ѝ е невидимо и всеки момент, докато върви, може да го настъпи и дори да продължава да върви върху него в продължение на часове. Сякаш присъствието ѝ се разливаше навсякъде заедно с дъждовните капки и беше съвсем възможно да се претопи в него. Понякога потапяше ръката си в съд с вода и я задържаше известно време. Стискаше бавно в юмрук, после отпускаше и оставяше водата да се разстила из линиите на ръката му. Беше сигурен, че такова би било нейното докосване.

     Когато вали, г-н Такаретов излиза навън и се разхожда из влажните, празни улици. Често остава у дома и наблюдава, чака, надява се. Понякога му се струва, че самият той е наблюдаван. Възможно е да е прав, макар кварталът да е съвсем порядъчен. В него има само една къща, в която капчукът не спира да тече.

     Тази къща привлича. Стъпвайте внимателно. Тя притежава свой аромат. Първоначалният мирис те докосва леко и нежно, подобно пеперудено крило. Той подчинява. Парализира. Изтръсква се върху ти и татуира върху ръката ти цяла палитра от изкушения, но не позволява да оближеш дори възгничката на пръста си за да ги усетиш. Когато решиш, че всичко е само изкусна игра на въображението ти, те обгръща дъх на океан. Тласък подобен на малък инфаркт те блъсва надолу, не те оставя да вдишаш, сграбчва сърцето ти в паяжина и го разхвърля на хиляди люспи от разноцветни молекули. Единственото което усещаш е дълбочина. Притегляща. Гравитационна сила, която не намалява и не намалява. Силата на ароматa затихва след около 27 часа, но пак има остатъчен мирис, който продължава още приблизително толкова.

     С ароматa се свиква. След време той спира дори да се усеща и човек решава, че е попаднал под влиянието на някаква самозаблуда. Може и така да е. Има въпроси, които никога, никога, никога не трябва да получават отговор. Никой не може да потвърди или отрече със сигурност, защото никой никога не се е връщал при къщата, нито я е виждал два пъти.

     Много хора никога не успяват да я намерят, но истината е, че къщата е там.

     Г-н Такаретов обърна стола си към прозореца. Наблюдението го изискваше. Продължи да си говори с Нея на ум и някак естествено премина на „ти”. Понякога водеха дълги разговори. Друг път просто сядаха и мълчаха. Тя обичаше възклицанията. Казваше „Ех!”, „Ах!”, „Хм.”, а също и „Ммм…”, което му беше любимо.
     - Кажи „Ммм…” – молеше я.
     - „Ммм…”.
     - И на живо ли го казваш така?
     - Да.
     - Много бих искал да чуя. Някога.

Цветелина Георгиева в “Кръстопът”

     Предлагаме ви и откъс от “Колкото до шотландеца”:

     Викаха му Шотландеца, защото дядо му бил от Габрово. Дядо му на Шотландеца само бил от Габрово и всъщност почти целия си живот прекарал в Княжево. Там още с пристигането си парирал всякакви недобронамерени опити да бъде наречен Габровеца и без колебание и душевна борба се присъединил към благородния клан н Шон Конъри, за когото по онова време още никой не бил чувал. Толкова за дядото, който предал прякора на сина си, а той го хързулнал на своя син.
     Шотландеца беше художник малко или повече над четирийсетте, носеше дълга до кръста коса, широкопръстието му бе пословично, но въпреки това си харесваше прякора, както харесваше и себе си. Шотландеца обичаше да казва, че когато се погледне сутрин в огледалото, с удовлетворение установява колко е хубав. Казваше го години преди в нашумялата си автобиография Андрей Кончаловски неволно и поради незнание да си припише думите му още от първия ред.
     Дългата коса Шотландеца си пусна след казармата, заявявайки, че ще я подстриже, когато настъпи демокрацията. С това заявление той пък неволно се сроди с Фидел Кастро и брадата му и това беше неволност поради пропуск – революционната биография на Фидел Кастро някак я бе проспал. Когато настъпи демокрацията, Шотландеца отказа да я признае и направи второ изявление в смисъл, че това не е никаква демокрация и по отношение на подстригването ще чака истинската.
     Шотландеца живееше в Лозенец, където родителите му, лека им пръст, бяха купили апартамент, а дядовата си къща в Княжево даваше под наем, за да има пари за пиене. Апартаментът в Лозенец беше закупен в ония години, когато Лозенец не беше днешният Лозенец. Шотландеца не помнеше времето когато, срещу дома му на улица „Кръстьо Сарафов“, някогашна Дъбова, нямаше блокове, ами един бостан с дини и ред вишневи дървета, но фактът си остава – имаше и бостан, и вишни. Бостанът принадлежеше на дядото на Шотландеца и никой никога не разбра защо княжевският габровец си бе купил бостан в Лозенец. То и не беше важно, тъй като след Девети му го отчуждиха, за да построят онези блокове. А вишните бяха на една рускиня, която някогашните местни деца си спомнят като олицетворение на собственическата злоба.
Къщата в Княжево пък беше на два етажа и преди да я даде под наем, Шотландеца обичаше да си скрива по някоя бутилка зад саксиите по витата стълба и сам да се изумява, щом открие бутилка точно когато му се допие. Ще рече, че прекарваше живота си в състояние на изумление. Но това, уви, беше един сравнително кратък период.
     Шотландеца беше от художниците, които отдавна не рисуват. По стените на апартамента му в Лозенец висяха картини от последния му, постмодернистки период, който беше изтекъл преди около двайсет години. Освен че не рисуваше, Шотландеца правеше още няколко неща в живота си:
     1. Женеше се. Обичаше да се жени.
     2. Търсеше си работа. По това занимание не може да се каже много, но каквото има да се казва, ще го кажем по-нататък.
     3. Сънуваше особено интересни сънища. Често му се явяваха думи. Една сутрин се събуди с кънтящия в главата му израз „конфигурация на структурата“ и дълго се пита каква ли ще е тази конфигурация и къде ли й е структурата. Веднъж пък сънува Тодор Живков как слиза от лъскав мерцедес и влиза в любимата му (любимата на Шотландеца) княжевска кръчма, където изяжда пет порции шкембе чорба и един ориз с домати. Шотландеца разправяше как всички в кръчмата го гледали с трепетна почуда, а самият той си казал: „А бе тоя човек да не би да не е ял от 89-а насам!“
     4. Ходеше в любимата си кръчма в Княжево в деня, когато получаваше наемите. Другите си любими кръчми посещаваше през останалите дати от календара.
Кръчмата в Княжево се управляваше от кръчмаря Сотир, който се беше прочул с доброто си сърце. А то го подтикваше да дава пиене без пари. Вместо пари приемаше най-различни вещи, та по едно време кръчмата му бе заприличала на заложна къща. Под плота на бара бяха струпани четири-пет вълнени шалчета, десетина запалки за еднократна употреба, две отдавна неизползвани писалки „Паркер“, няколко мъжки чантички, една сребърна табакера, един фотоапарат и кило сирене в найлонов плик, без да броим тестето паспорти. Впрочем сиренето, което един щедър клиент бе разменил срещу петдесет грама ракия, престоя под тезгяха само една нощ. После Сотир го разпродаде под формата на мезе.
     Освен бар в кръчмата имаше още пет маси, а отвън, на тротоара на ъгъла, дълго стоя изправен един пътен знак „Стоп“, който една нощ мистериозно изчезна. Имаше знак, после изведнъж нямаше знак, ама все едно, че никога не е имало. Дори дупка в плочите нямаше. На сутринта знакът се появи в кръчмата, легнал пред бара и крайно удобен за подпиране на крака. Никой не се изненада от това преместване, макар да можеше да се допусне, че не е станало от само себе си. Почуда будеше изпаряването на дупката.
     Кръчмата на Сотир се бе прославила и с чутовната разпивка, последвала смъртта на тартора на княжевските пияници Стою Дръвцето. (Този прякор няма нищо общо с онези прякори. В късната есен на всяка Божа година Стою влизал в кръчмата и високо обявявал: „Тръгнал съм за дръвца за огрев“. Обявявал го, за да си внуши, че парите в джоба му са именно за дръвца, а не за пукница. И понеже го обявявал поне три пъти на сезон, сътрапезниците му наизустили фразата и го нарекли Стою Дръвцето. А пък единодушно го смятали ако не за свой тартор, то за пръв между равни, понеже сумата за дръвцата за огрев успявал да я изпие на един запой.)
     Та няколко месеца преди времето на действието Стою, както се наливал, току клюмнал на масата. И понеже това не му се случвало за пръв път, седналият насреща му с една идея по-малък пияница рекъл: „Я аз да му взема цигарите, за какво му са, като спи“, а когато се установило, че Стою решително е оправдал прякора си, сиреч, че е гризнал дръвцето, съвсем резонно заключил: „Е, значи хич няма да му трябват“. След което извикали линейка и направили каквото се налагало да се направи, и след два дни го погребали, и след погребението се събрали в кръчмата, и му дръпнали такова пиене с пеене, че славата му още се разнася по княжевските урви.
     А това, че на Стою му взели цигарите, не учудило никого в кръчмата на Сотир, защото там обичали да си вземат едно-друго. Традиция им било. Когато сервирал питиетата, Сотир винаги предупреждавал: „И си пазете пиенето“. И правилно предупреждавал, защото все се намирал някой клиент, останал без никакви пари и без никакъв паспорт, който само чакал съседа му да се разсее, та да му гаврътне мастиката.
     Сотир беше известен и с феноменалното си невежество. Той смяташе, че на 6 септември еди-коя си година са се обединили Княжево и Източна Румъния. Но може би това определено неправилно мнение се дължеше не толкова на невежеството му, колкото на също така прочутия му княжевски патриотизъм. За Сотир Княжево не беше просто центърът на София, ами метрополията на цялото Западно полукълбо. (Сотир бе убеден, че живее в Западното полукълбо.)
     Стигаме до петото, което правеше Шотландеца…

     Важно е да се каже, че повтаряемостта на греха - повод за създаването на Лабиринта, визира не отказа от греха, а отказа от назидание: „Бидейки принцип от глава до пети, бидейки принципен с всяка своя въображаема клетка, бих препоръчал на всички безпринципни да се запознаят с мен. Ето ме, не съм от плът и кръв, наистина, но съм категоричен, самодостатъчен, велик, стройно конструиран, уверен в себе си, не изпадам в депресии, защото не се съмнявам в нищо. Аз затова съм принцип – остров на стабилността сред океан от съмнения”.
Принципът на Лабиринта е обратният. И ако смятате, че сте по-близо до несъвършенството, отколкото до неговата противоположност, ще се забавлявате с елегантното четиво и с неговата дистанцираност към събитията, която първоначално кара героите съвестно да изпълняват предопределените им от мита роли, а впоследствие ги отклонява от тях. Вменява им нови посоки на мислене и действие, които прокарват паралел от митичния персонаж към съвременния човек.
     А той, колкото и да е обладан от задължителния постмодерен скепсис, не може и не иска сякаш да се отърси от романтичната си нагласа. Нещо повече - точно тази нагласа направлява/обърква случващото се в Лабиринта. Суетният минотавър никак не обича да бъде объркван с кентавър, Евридика предпочита ординерното семейно щастие с Орфей пред красивия любовен блян, извергът Прокруст страда от вменената му априори жестокост, та се налага нимфетката Рени да му помогне да преодолее комплекса си и т. н.
     Митовете вече не са това, което бяха, бихме могли да отбележим. Но без въздишка. Защото любовта, като първопричина и промисъл за богове и хора, съобразно политеистичните (пък и не само) вярвания, занимава и тази книга. Подобно на много други книги.

     Различното тук е, че Светлана Дичева възкресява древногръцките митове и легенди в едно ментално пътуване, което не се съобразява с естествения континуитет на времето. Връща го или го изпреварва, според нуждите на сюжета. Отдава се вакхански на различни, дори нарочно противоположни трактовки и психологически анализи. Амбициозното начинание понякога води до известна маниерност при психофизиологическата обосновка на персонажите и нестабилност на романовата конструкция. От друга страна краткостта и диалогичността на отделните разкази определено са постижения, които пречат на разпиляването на смислите.
     В повествованието за своите херои/антихерои Светлана Дичева отделя програмно място на женската и мъжката гледна точка. Те, както може да се очаква, манифестират своята противоположност, но и своята зависимост една от друга и това противоборство/партньорство превръща Лабиринта в нещо като интелектуална дерби-територия между двата пола. Филигранните внушения за надмощието на женското светоусещане впечатляват с проникновеност и оригиналност, с великодушие към по-низшия (а как иначе!) и разбира се със само/ирония - конвертируемото оръжие на интелектуалеца. Някои биха разчели феминистки или сексистки уклон и макар че не това е целта на книгата, тя може да даде повод за справка относно силния „Аз” в подходящите психоаналитични, философски и феминистки текстове.

     „Лабиринт за романтични минотаври” се родее донякъде с психологическите прочити на човешкото у Даниел Келман в най-харесваната немскоезична книга за последните десетилетия „Измерването на света”. Както Даниел Келман използва финия психологизъм и неагресивната ирония, за да проникне и разруши стереотипното възприятие за великите личности Гаус и Хумболд, така и Светлана Дичева се отнася към Прокруст, Бакхус, Зевс, Дарвин, Енгелс и останалите свои известни митични и немитични персонажи. Тя ги забърква в какви ли не сюжети, включително с измислени герои, за да разсее клишираните представи за митичното и да го приближи до модерното светоусещане. Което винаги поставя под въпрос статуквото. На каквото и да било. Защо не и на мита. Позанемарен, митът има нужда от актуализация в web, пък и в идеологически смисъл. Защото, независимо от прокламирания от теоретиците край на идеологиите, те продължават да подмамват/полагат/форматират жертвите си във все същото Прокрустово ложе („Една утопия, разрязана на две”).
     В крайна сметка, балансирайки между лекотата на забавлението и сарказма на посланието, читателят е принуден сам да избере своя прочит на тази, далеч не безобидна, книга. Светлана Дичева е поискала това. И го е постигнала.

Виолета Тончева

     Стоил Рошкев чете стихотворението си “Туроператорски безбрежия” (фрагмент от интервю по телефона - цялото можете да чуете в мултимедийното списание за литература DICTUM):

Стоил Рошкев в “Кръстопът”
Стоил Рошкев в DICTUM

* - Стихотворението е включено в книгата на Стоил Рошкев “Естрада” (“Жанет 45″, 2010 г.).

      Публикуваното по-долу стихотворение е включено в новата поетична книга на Стоил Рошкев “Естрада” (”Жанет 45″, 2010 г.), чието представяне е днес (4 февруари 2010 г., четвъртък), от 18:30 ч., в Софийска градска художествена галерия (ул. “Ген. Гурко” № 1). Книгата ще представи Петър Чухов.

      Стоил Рошкев е роден през 1976 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на стихосбирките “Ток” (1997 г.) - отличена с първа награда на конкурса „Южна пролет“ (1998 г.) - и “Естрада”.
      Носител на първа награда на Националния студентски литературен конкурс „Шумен“ (1997 г.) и на първа награда от Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ (1996 г.). Лауреат на конкурса за къс разказ „Рашко Сугарев“ (2004 г.).
      Автор е на романа „Жени по китайската стена“ (2007). Има написан и втори роман, с работно заглавие “Cybermodernism”.

Ти си…

                        На нея

Обичам те, защото
                  като минат в центъра
                  през паркинга луминисцентен,
                  токчетата ти са толкоз поривни,
                  че токът спира ококорен…
Ти си руса кръстословица.
Гланцирана и непокътната.
Обител за съвпадащи се въпросителни.
Коктейл от водоравни и отвесни
изненади, разграфени в бледорозово.
Урок по тръпнеща загадъчност.
                  И ето хващам
химикалката нетърпеливо, за да впиша
в непопълнените ти квадратчета
                  изцяло всички
музикални ноти, южни плодове,
атоли в океана, спортни термини,
валути, част от тяло, фигури
от геометрията, кивоти и метеорити,
марка хеликоптери, сладкиши
минерал от групата на силикатите
и ритуал на инките, към който се стремиш.

Ти си парфюмирана настинка.
Заразитална и остра.
Епидемия от обсебващи трапчинки
с аромат на индрише и мандрагора.
Възпаление на дихателните пътища.
                  И гле’й как вдигаш ми
температурата,
и кихам по-буквално от бацил,
кашлям като кашалот, фламбирам се.
                  Но няма начин,
ти си едновременно и вирус, и рецепта -
в теб ми е спасението!
Нали и клин
клин…, а и спин спин избива.
Затова дълбоко
вдишвам наелектризираното ти ухание
и решавам твърдо, че наместо с vitamin C
ще се лекувам
с теб, и в краен случай с вин-це. Ааа -
пчих! Наздраве.

Ти си най-готината
                  лятна шестица от тотото.
Примамлива и баснословна.
Томбола за курортисти,
ценна повече от всички фишове,
награди и лотарии, взети заедно.
Късмет дошъл изневиделица.
                  Направо
имам се за милионер. Ма толкова богат,
че чак ми става притиснително, понеже
си голямата печалба на сезона.
                  И докато
разни цифровманиачени юначаги
трескаво събират гилзите от погледа ти
                  проумях, че никой
по-трогателно от теб
не дъвче дъвка,
а походката ти гъвкава
е татуирана в съзнанието ми.

Ти си не жена, а революция.
Ти си не жена, а оксижен,
лепило за мъже,
жен-шен…
И аз бих искал
ултравиолетовите ти очи
да ме облъчват непрекъснато. Не се
страхувам, че ще пипна
рак на чувствата.

Бих искал още
да съм ягодова мелба,
разтопена бавно в жадните ти устия.
Бих искал да съм чисто нов колан,
охлабил дънките ти вечер.
                  Бих искал
да съм издивял войник,
продънващ клаксона, щом мина
покрай теб с камиона.
Бих искал да съм тумбесто
шише с безалкохолно и да
се газирам вулканично,
щом посегнеш да си пийнеш.
                  Бих искал
да съм ластично въже. А ти
да скачаш с него “Бънджи” в пропастта
на най-дълбоката любов.
И най-накрая искам да съм
                   супер
                  твърд
                обилно
              искрящ
            лъч
от предумишленото ти усмихване,
разтапящ всяко Зло,
с голямо като Застраховка “З”.
Бих искал още, още,
                  но това е краят
на стихотворението и
началото на бурните ни страсти.

                         Ч. Буковски (“Пощенска чанта”)

Снощи Чарлз ми разказа
за някакъв шизофреник
и любовта му
към Остин.

Ще се влюбиш в Остин –
каза Чарлз или
може би
цитираше шизофреника.

Усмихвам се малко странно
(никой не е съвършен),
но съм жизнена,
не се предавам лесно
и обикновено съм в настроение.

Тогава Чарлз
не ми е нужен.

Ала понякога не знам къде съм,
не зная как да се държа
и ставам груба,
защото съм уязвима
за чуждите очи и устни.

Тогава с Чарлз
говорим на един и същ език.

Но Чарлз май не разбира,
че сигурността
и семейното щастие
зависят от това,
за кого ще се ожениш,
а не кого си обичал.

Чарлз все ми казва,
че това моето са гордост
и предразсъдъци
и ме кани при
шизофреника в Остин.

Аз обаче отдавна съм влюбена
в Остин.

В Джейн, но това са подробности.





Радостина Ангелова в “Кръстопът”