Илеана Стоянова: Отключване на стаите

Публикувано от на февруари 5, 2013 в 6:31 pm.

Отключване на стаите

може би хората са създадени
да отключват стаите –

убежища
за онази висока болка
на здрачаване

и не като крадци на реликви,
бижута, банкноти и материалности

защото
стаите крият тайни
между очевидното и непознаваемото –

от години и столетия
чакат да бъдат разголени
както пейзажа и словото на
художника и трубадура.

сърцето
влиза неподготвено
за съкровищата, наметнати с паяжини,
бели чаршафи и ангелски мантии.

иначе
хората биха живели ограбени,
бетонирани върху твърда земя
без да се придвижват напред
от събуждането до съня.



Стаята на Емили Дикинсън

като писмо пуснато под вратата съм
в тази монашески скромна стая
със пердета от ветрец
и косове зелени.

аз съм Събирач на нейните странности,
който не търси, но намира
екстази от мащерка и глухарчета
в кристалната гарафа
върху скрина.

„добро утро, госпожице” –
с кълбета и стихове в кошницата за плетене,
тя живее в Амхърстка ферма
сред козички, овци и външни фалшивости –

дребна, жилава и безименна,
но заплита светкавици в нощите от кобалт
и сред квакащи жаби в локвите
с нежна надежда
от сълзи, капки и океани
тя вади бисери, обрасли в тишина…

докато стаята ѝ на Кралския етаж
проговори на много езици.



Стаята на Фредерик Шопен

летят клавиши в безтегловност
като пулсиращи звезди,
летят ковчези, черепи, къдрици
и чайни рози с нежна плът.

и идва тя, Кралица Маб,
не по-голяма от ахат,
в капризни ноти с валсов ритъм.
играе с вятър в листите,
събужда ги, но те не трепват,
а пак живеят в сън.
търкулва се луната с меки звуци,
а в небесата плува черен лебед…

какви са тези тайнства,
тези сенки неспокойни?
коя планета обитават,
изпълват я ту с ужас,
ту с песен на криле? –

един въздушен Ангел
с момичешки очи
и старческо сърце…



Стаята на М. Ю. Лермонтов

идва момент когато детето
пораснало без майка
до седмата си година
е врастнало в тъгата
като бръшлян в старата къща,
шумят стъпките му като ранени птици
и дълги часове разплакано стои само
като цигулката на Малер,
като портретите и акварелите
рисувани в екстаз.

то днес ме гледа от портрета си
с огромните кафяви бездни.
това дете е руският Байрон
и ще загине 25 годишен на дуел.
но със каква душа преди това той ще напише? –
„И жизнь, как посмотриш
с холодным вниманьем вокруг,
Такая пустая и глупая шутка….”

никога няма да узная
защо и как
духът на детето от стаята
на ул. Малая Молчановка в Москва
век и половина по-късно
ще стане моето първо училище
по поезия,
ще расте като червена рябина
с корени в облак
с красива трагичност.

на писмената му маса
е алманах на Московския благороден пансион
с първа публикация на стихове.

аз коленича до малката
махагонова масичка
от дясно на писалището
като пред олтар.

(Михаил Юревич,
момченце с червено елече
и Кавказки огън в очите,
вие прекосявате Вечността
и други реки!)



Стаята на Анна Ахматова и Амадео Модилиани

Париж
на улица Бонапарт
клоните чукат по вратата
а кленови листа –
разтворени човешки длани
мъртви върху стъклата залепват.

старите кленове са неми съдии на тази любов
в стаята с ниски прозорци
и надпис “Смили се над нас, Господи!”

сред разхвърляни чаршафи тишината хапе,
бели платна, бои, четки и стаеност на диханията,
статуетки севърски порцелан, като в транс
изплуват старинни кресла, кръв , вино и кадифе,
и един луд художник от Бога
със запалени факли в очите:
“te amo!”, с пепел и нежност в пръстите,
с жестоки клетви в пиянските нощи –
черен силует върху белотата.

не чака той попътни ветрове,
познава островите на съблазните,
познава бедността и озарението,
цената като камък на Сизиф.

но какво прави тя тук –
двадесетгодишна, омъжена, бледа
крехка руска жена с татарски очи,
неподвижно застинала
в закръглените парижки нощи?

позира гола като балерина в музикална кутия
с две тънки ръце – ореол над главата ѝ.
какво търси розата, приела златната пчела?

може би Песента на Персефона
в тайнствен недовършен портрет.



Стаята на Марина Цветаева

припомням си…
Борисоглебский переулок, номер 6,
„Маринин дом” –
Москва гори отвсякъде
(това бе лятото с московските пожари).

запалена съм по Цветаева откак се помня,
тя е последната ми стая, която винаги гори,
последната ми страница изписана с неравен почерк,
висока стълба е: идея или цел в ковчежето със спомени.

катеря се към светлата мансарда
(разбирай в поднебесното),
вървя насън защото в края на самата мен
е нейното писалище,
мастилница, портрет на Ариадна и Ирина,
взривоопасен стих
(о, няма да престана да препрочитам твойте лудости,
и твоите гениалности, Марина!)

роялът сам засвири
любимите Бетховен и Шопен,
от тежестта освободена
вървя насън в мансардния дворец
с вълшебните предмети, докосвам
библиотеки, ракли с книги, бароковите скринове,
бялата камина, специално място за кораловата огърлица и
ръкописите ѝ „Версты”; „Молодецъ”; „Разлука”…
а над стената – препариран ястреб.

летяла е от радост тук с Ефрон, с децата,
старинният часовник отмерва три години щастие,
а после –
страх, сибирски студ и нощни обиски,
самотност и военен комунизъм,
най-черна скръб – смъртта на 3-годишната Ирина
и единадесет написани и публикувани големи книги…

сега обратно слизам –
от високото надолу към света, калта, праха…
но тази стая на жената, която уж я няма и все пак
руса, гърбоноса, замечтана тук броди,
примигва със клепачи при полъха на вятъра –
ще я помня когато свалям маската си.



Стаята на българските поети

Големите не са оставили следи в кръвта –
те са дошли за кратко тук
а после са си тръгнали обидени,
не са оставили потомство
деца и внуци и правнуци,
а само песни, стихове и митове,
приели да умрат във сянка,
историята затова мълчи,
мълчим и ние
или говорим
неща по-маловажни
от еднодневка
или захвърлен на паважа фас.

живеем слепешком и евтино
и със сърце за тенджерата закачено,
алъш-вериш навсякъде,
дори и в църквата,
живеем в празна стая със прозорци празни,
с ръждясали пирони, прашни документи
в които е описано подробно
братоубийството на Каина.

живеем в тяло
напуснато от своята душа
без да помним това
което те обичаха
безсмъртно.


Илеана Стоянова   Илеана Стоянова е пряка потомка на възрожденския поет Добри Чинтулов. Работила е като научен сътрудник по икономика; като PR в търговска фирма, а през последните 20 години – като икономически журналист в различни столични вестници. Автор на книгата „Кратка история на застраховането в България 1878-1946″ (2000; 2008) и сценарист на документалния филм „История на застраховането в България“ (2000). Илеана Стоянова е автор на 6 публикувани поетични книги: „Милост е живота“ (1990, самиздат с редактор Бойко Ламбовски), „Руини и небеса“ (1992, Издат. “АРГЕС”, редактор Иван Методиев), „Полонези“ (1994, ИК “Евтимов-Илинда”, редактор Петър Велчев), „На върха на зенита“ (2008, ИК “Илинден-2000”, редактор Петър Андасаров) , „Любовна песен“ (2009 г ИК “Вега-Диа”) и “Десет хиляди мига” (2011, ИК “Пламък”, редактор Георги Константинов). Готова е за отпечатване в изд. “Захарий Стоянов” е седмата ѝ стихосбирка “Острови от кобалт” (в която е включен и публикуваният тук цикъл „Отключване на стаите“). Нейни стихове са включени в двутомната библиофилска антология „Български поетеси. Избрано“ (1997, Блага Димитрова), както и в двуезичното (българо-френско) литературно списание „Български писмена“. Стиховете на Илеана Стоянова са публикувани редовно в сп. „Пламък“, сп. „Орфей“, в. „Литературен вестник“, в. “Словото днес”; в. “Труд”; в. “ДУМА”; в. “България ДНЕС” и др. Носител е на литературни награди за поезия. Стиховете ѝ са превеждани на френски, сръбски и македонски и са излизали в чуждестранни литературни издания.

2 коментара за “Илеана Стоянова: Отключване на стаите”