Далече
по-далече
в края на града
на градовете
там където пътят най-съвсем се свива
и електрическите стълбове край него
са начертали неспокойния си пулс докрай
при въздъхналата планина над всичкото
на разплиснатото синьо на самия ръб
ме чакай:
компания ще ти правят
ръждясалите кули фаровете
и антените изпружени в молитва
към самотен сателит едва примигнал
сто стоманени небета по-нагоре
но небето помежду ни не е ли същото?
щом с теб сме
цялата несигурност която има
всички страхове налудности
несвързаности
щом и двамата сме гръмотевици
родени в заблуден неврон
случайно пръснати в полето
нали еднакво ще ни завали?
с настръхналите си иглички
ще се впива в костите ни
ще отмие
асфалта барикадите
колите щитовете
и всичко
всичко ще отмие
между нас
(аз през цялото самотно разстояние
ще те виждам като колеблива точка
без да зная
в началото ли си се свила или в края си
угасваш или само гаснеш)
и когато най-накрая стигна
уморени
ще сънуваме
Стихотворението е включено в книгата на Никола Петров „Въжеиграч“ („Жанет 45“, 2012 г.).
