Първо ни предупредиха че някъде толкова далеч от нас
толкова далеч че нямаше как да ни е грижа ледовете се топят
едни огромни метални чудовища с гигантски хоботи
управлявани от истерични мъже в черни фракове и вместо очи
с вечни черни очила от слонова кост дърпащи лунатично ръчките
вадеха черната жлъчка на земята повишаваха температурата
потяха се зимните калпаци на кълбото
не е за нас предупреждаваха ни тази тъмна гъста течност
нея лекуваха древните гърци с пиявици режим на хранене и
трактати за красивото когато някой неумел иконом на собственото си тяло
я изваждаше от дълбините на тайнствено засукания си организъм
предупреждаваха ни а ония с роговите очила продължаваха да смучат
къпеха се в мазните си локви от тях поникваха огромни черни лимузини
с които присъстваха на ежегодните награди за образи думи и звуци
далеч-далеч от кладенците на богатството
и всичко ни се струваше като приказка легенда разпространявана от бедни
загубени души чиито любим цвят е зеленото които се любеха по поляни
носеха цветя зад ухо и ядяха само живи все още растения
казваха ни въздушните властелини не понасят острата миризма по краищата
гнусят се и сменят посоката на тичането си объркват и птици и риби
козината на зайците не успява да насмогне да се оцветява да изтънява или
да прораства на бързото им ядливо фучене над хребети непристъпни върхове
и нежни облени в слънце котловини
предупреждаваха ни растенията ще почнат да поникват по-рано
дъждовете ще закъсняват слънцето по обед ще пържи яйца по кожите ни
ще се пукат яйцата ще гангренясва съзнанието ни мухи ще се лепят отгоре му
и ще плюят в отворените рани червеите на разврата заблудите и удобното живеене
докладваха ни няколко нови вида се появяват в по-южните части
изместват се мислените линии на студа и топлината сезоните се бракосъчетават
обхванати от жлъчна страст
защо ли не се учудихме когато първата двойка тигри преминала тайно
шпионски през плавно раснещите джунгли си сви хралупа сред скалите
между лианите и екзотичните цветя доста по на север отколкото бяхме свикнали
не се впечатлихме от първият европейски ловец загърнат в раирани още
дъхащи на месо кожи който слезе от планините по главните улици на градовете ни
и докато тихо пиеше кафе в някак лунатичната снежна виелица
си тананикаше „екватора дойде екватора е тук“
после заваля преживяхме в тези четири години два месеца и седем дни
стоте години самота познати ни от папратите на Юга
започнахме да пишем на листчета имената на сезоните маршрутите на
миграция на птиците окачвахме ги по онези които смятахме за техни представители
с надеждата че словото ще ги накара да помнят старото движение на живото
по кръвоносните съдове на единствената ни обща родина рееща се с жална
красива песен около големият жълт жених
тогава като бавно запалваща се влажна сламка тук и там в главите на най-наивните
в главите на най-оросените за вечното развитие просветна пламъка на разбирането
Мелкиадес с дългата периферия на шапката си от магии ни даде малки колбички
със синя течност пропи я в сънуващите ни глави когато станахме дъждът бе спрял
и от устните на всички благодатно дарени с отварата излетя
това не е катастрофа просто така живее вътре в нас природата
така естествено захапва самата себе си и се поражда в началото си като
сама схрусква всички краища
онези от нас които слушаха единствено звуците на бурите на водите
тайните послания отронващи се от танцуващите листа онези от нас които
четяха книги изписвани от тънкия писец на водните паяци нащърбващи
челата на топлото водно зрение на земята които разчитаха сказанията
в спиралите на вятъра които се появяваха по ъглите на градовете ни
окичени с найлонови торби и няколкогодишни сиви листа онези които
пишеха с пера от соколи само в пясъка за да видят как ще се подредят
малките жълто-кафяви зрънца след жеста който чертае вътре
символите на безкрайността разбраха
че природата възкръсва обновява се убива полага чедата си в гроба
и ги изкарва и всеки ден за нея е велик
всеки ден от кръста от дългите ръждиви пирони се отделят длани
които се превръщат на крила от смисли издигат се нагоре с шумолене
и после се явяват в сънищата ни с нови храни и завети
които ще разбираме само ние много много дълго само ние само ние без църкви
когато снежните калпаци отново започнат да замръзват когато
така заледят земята че онази единствена тънка ивица
различна от безжалостното бяло някъде около продълговатия
сферичен пъп на кълбото ни спомни къде беше някога екваторът на мислите ни
Захари Захариев в „Кръстопът“.
Захари Захариев в DICTUM.