На М. Е.
I. Монологът на Хаснаш
Разбираш ли, Мавродине,
имало жени, за които се говорело над двеста години,
от маса на маса, от поет на поет,
образът – постоянно растящ – заливал мечтанията на чираците
под липите, под черниците, под кайсиите на несъхнещата пролет,
докато в тихата топла нощ Ляна пее сред градината
времето се стопява, чертите ѝ се менят – ту е на 20, ту на 60 –
а най-често, най-често, приятелю, изобщо няма възраст,
а песните ѝ толкова страхотни, разбери, наистина страхотни,
защото всяват страх, сякаш молците на вечността разяждат
палтата в старите скринове на паметта и от там
с неописуема грация излитат пеперуди, които страховито
се впиват в очите, карат ги да засияват, карат ги да желаят,
карат ги да пият прошумоляването на роклите, да отпиват
жадно тънките резонанси на линиите на тялото отдолу,
притаено под меките материи,
вбесявали мъжете тези пъстри нощни пеперуди,
карали ги да си късат брадите, да раздират листи,
да ги окъпват в мастило, лунатично да топят
пръсти във виолетовите локви и да чертаят с отпечатъците си
неразбираемите линии на страстта,
вбесявали мъжете, Мавродине, появявали се за месец-два,
понякога оставали година-две, само преминавали през градовете
отпивали от чашите на момчетата, боговете на лудостта влизали
под изпотената плът на ококорените младежи, вдигали се те от столовете
и като пръхтящи бикове захващали невиждани хора, трошали чашите,
разбивали масите, а в клоните на крушите малки рогати духчета, с гроздове
в косите, се кискали и разливали кръвта на луната по развилнелия се пир долу,
само преминавали през залите, драги Мавродине, повдигали някак особено
ръка, прекосявали градините, цветята се наклонявали към снагите им,
докосвали няколко акорда на арфите или впивали нежно пръсти в клавишите
и всичко замирало, замирало за миг, преди да избухне танцът на Бакх
и да разпердушини всяка уклончива любов, да прокъса нервите на слабите
изсушени мъже, които сричали под светлините на вечното лято митологични сказания,
реели вяли думи по посока на разни неразбрани светове на боговете.
Казват, Мавродине, че тези жени не стареят, казват, в тихите минути на очакване,
когато цариците отсъстват, казват че са вечни, че образите им са рисувани по коленете
на пируващи безсмъртници, че вседържателите им вдъхвали – вместо кръв – медовина
и ги пускали от костеливите си длани над света, да бродят и да напомнят на всички умници
долу, че светът е само игра, огромен пир, отреден за ненаситни гърла, ненаситни сърца,
които отпиват, късат със зъби и плюят останките върху градовете, под сводестите огради
на градините, където такива като Ляна,
сриват всяка поезия в меланхолната любов по създателите си,
а после си тръгват – приятелю, пази се от тях – тръгват си съвсем неочаквано
и те оставят да разказваш небивалици до смъртният си одър,
където за последно ти подават с влажна длан черна перла от грозд,
гълташ я, схрускваш я и – когато течността ѝ се плисне в устата –
в очите им виждаш ладиите, които отплават
с душата ти вътре на дъното,
горе към последната трапеза, откъдето всичко постоянно
започва
II. Отговорът на Мавродин
„Няма нужда да ме предупреждаваш,
нима сам не съм ги срещал, нима не съм
полудявал по танцуващите им приказки
и самата Ляна, която само се нарича така“
и вдигаше Мавродин ръце, вдигаше слабите си длани,
а над тях, над масата под кестените и сухите слънчогледи,
потръпваха листата, душно, майско, скорците наточваха лъковете
в подивялата земя, сред буйните растения, в прегръдката на градината.
„И никой, никога не разбра за какво точно става дума,
дори самите божествени девици, о, в тях по-скоро пееше кръвта,
невидими пръсти ги движеха, сякаш са кукли, а когато изчезваха,
се превъплъщаваха, ставаха нормални, нещо забравили,
разсеяли се за година-две или за месец,
прибираха се после по домовете, където опечалени,
с лош късмет, семейства очакваха да се завърнат потъналите майки,
нима не зная, скъпи Хаснаш, нима не зная пътя на музите,
откъде идат, кой е тайният сладък нектар, с който се изпълват вените им,
тук и навсякъде в градините, където ние отчаяно надигаме чашите
и чакаме съдбовното похлопване на невидимите им чепици от сапфири,
нима не зная, как един чуван само от тях вик на призивен рог
пронизва сърцата им, оставят посудите, разплаканите деца,
скръбните мъже, излизат от къщите си с нови спомени,
развихрящи лианите на танца си, един страшно див и страшно стар танц,
разтварят налетите си устни, надигат глас
и всички звънчета от легенди, всички дребни камбанки
на иносказанието зазвъняват в кристалните чаши, пепелниците простенват,
лампите се поклащат, светлината сякаш хлъцва, а ние, като вълци
по пълнолуние, надигаме шии и без звук доволно ревем към
идещия прилив, и докато вълните му плавно заливат градовете,
докато луната блести по водите му и посява вътре космически прах,
косите им се сменят, лицата издължават, очите светват в зелено,
чуват тогава един стар, дълго ваян като глина глас:
„отивайте, мили мои, отивайте да укротявате глиганите,
да опитомявате мечките, лъвовете, големите хищни змии,
знаете думите, знаете мелодиите, разлейте мили мои,
над градовете, градинските им сърца, над земята цялата,
магията на словото и озаптете зверовете, озаптете зверовете“
и няма как, Хаснаше, няма как да не откликнат на зова,
тръгват по картите на Орфея, тръгват и ни учат да бъдем кротки,
а ние, приятелю, подивяваме още повече, трошим, късаме,
бръмчим и лудеем като хиени, като носорози летящи към огън,
дали не поддържаме тъй вечното завръщане, защото, кажи ми,
какво бихме правили под тези кестени, хванати за чашите,
хванати свирепо в думите на вечните ни събеседници,
ако не идваха ангелите да ни попеят, да ни посвирят
и да милват окаяността на нашите амнезии?
Захари Захариев в „Кръстопът“.
Захари Захариев в DICTUM.