Най-сладката круша растеше на гроба на Сулука. Стареца сам я беше открил и като минат Горещниците, като се преполови август, малко след Голяма Богородица, вече не го свърташе. Грабваше си торбичката, шише ракия, малко масло за кандилото, кибрит и тръгваше за гробищата. Беше останал последния жив човек в селото, но не се оплакваше пък и нямаше на кого. Съседното село беше наблизо, там имаше трийсет и пет-шест живи къщи и кръчма, която старецът често навестяваше. Сега аз съм кметът, аз съм пъдаринът, аз съм селото, бърбореше си сам Стареца, ако хвърля топа – цяло село зян отива.
  Къщата му беше съвсем в края досами гробищата и тъй като селото вече живееше там, в безсънните си старчески нощи той често прехвърляше в главата си всички гробове. Опитваше се да извика образите на мъртвите, повтаряше си имената, помнеше на кого точно кръстът как се е килнал, къде се е отчупил и потъмнял от дъждовете. Тъй прекарваше нощите си, броейки гробове вместо овце, докато се унесе замалко.
  Но сега беше денят за крушата на Сулука и след като взе приготвената от вечерта торбичка с ракията и кибрита, подкара престарялата вече коза и влезе в гробищата. Те отдавна се бяха превърнали в една подивяла ботаническа градина. Едно време, когато живите погребваха своите мъртви, бучваха кой чимшир и лалета, кой по едно плодно дръвче. Някой се хващаха и сега бяха станали големи орехи, ябълки, сливи, вишни и круши. Имаше и две смокини, нар, дори едно дафиново дърво. Цялата тази ботаника правеше смъртта да изглежда някак овощна, приемлива и земна. Сякаш на два метра под пръстта селото продължаваше да си върши всекидневната работа, да се грижи за малкото си парче земя и този труд даваше плодове. Старецът вярваше в това. Той обаче си обичаше дървото на Сулука. То всяка година връзваше големи жълти круши, сочни и здрави, които сами се топяха в устата, а не бяха стипчиви като другите.
  – Ей, Сулук, пак си наплодил много круши, брей – рече той, като стигна до гроба. Взе счупеното кандилце, което сам беше донесъл преди години, обърса го от паяжината, извади от торбата дървеното масло, напълни кандилцето, драсна клечка кибрит и го остави на камъка. Сетне отвори шишето с ракия и отля първо на гроба. Напуканата от сушата пръст жадно изсърба ракията. Стареца отля още малко. – Много си ожаднял бе, Сулук – и сам отпи една едра глътка.
  Не беше случайно, че най-хубавата круша се беше хванала точно на това място. Преди да си отиде, Сулука беше голям майстор на ашладисването. Идеше му отръки, дивачка да пипне, дивачката щеше да роди благо. Как слагаше калема, какво им баеше, никой не разбра, ама дървета, дето не бяха раждали от години, разцъвтяваха и кършеха клони от плод. Говореше се, че знае лекове и за неплодни жени, и тъй като беше висок и хубав човек, злите езици приказваха, че отдето минел, оставали ашладисани не само дръвчета.
  Стареца и Сулука си бяха по-близки от братя. Заедно бяха ергенували, заедно бяха изкарали войниклъка, взеха две сестри за жени. Сулука си отиде много рано, преди двайсет години. Имаше си някаква особена болест, за която така и не се разбра каква е, пък и той никога не ѝ обърна кой знае какво внимание. Дишаше тежко и пухтеше като парна машина. Не може да си вземе сулука (демек дъха, въздуха) казваха старците и оттам му остана името. Сулука пък напук на тях постоянно си свирукаше, за да прикрие тежкото си дишане, един вид оползотворяваше парата, обръщаше я на свирня. Тъй си и отиде, свиркайки си. Последното нещо, което чули неговите хора край смъртния му одър, било едно съвсем слабо и далечно изсвирване като на влак, който се стапя в далечината.
  Сулука си имаше един кусур, ако не броим това със задъхването. Беше много придирчив към жена си и много изкъсо я държеше. Тогава думата „ревнив“ още не се знаеше. Колкото повече го заглеждаха чуждите булки (пък и той не се дърпаше много-много), толкова повече подозираше жена си в същите тези грехове. И много се докачаше на тази тема.
  Всичко това мина за кой ли път през главата на Стареца, докато пълнеше торбата си от Сулуковата круша. После седна уморен под сянката ѝ, върза козата за потъмнелия кръст, остави една круша до кандилото, извади ножката и си отряза едно парченце, вдигна пак шишето с ракия, като не забрави преди това да капне и на пръстта.
  – Е, как я караш Сулук – рече той, колкото да тръгне разговорката, – хич не си за ожалване, да знаеш. И Стареца му разказа каква пукница е това лято. Такава жега и суша никога не е било. Каза му още, че наоколо всичко било изсъхнало, държавата била изгоряла като кочан, а от силния пек козата му прегоряла и нямала капка мляко. Тъкмо когато блазосваше Сулука, че си дреме на хладно, нещо изшумуля зад кръста и Стареца се сепна, сякаш чу познатото дишане на приятеля си. Едно гущерче се провря сред изсъхналите треви и няколко секунди двамата любопитно се гледаха право в очите. Старецът се засмя и се прекръсти, гущерчето изчезна пак така мигновено, както се беше появило.
  – Змии и гущери бълваш, а? – рече старецът и отля няколко капки върху пръстта да омилостиви Сулука. После се умълча, вдигна отново шишето и започна съвсем тихо, почти шепнешком:
  – Слушай сега, Сулук, дошъл съм да ти кажа една работа. Можех да ти я кажа и по-рано, ама все не идваше място. Сега вече не остана накъде. Тази зима току-виж и аз съм подплашил гаргите и тази работа ще си остане така скрита-покрита. Аз такива работи не ща, няма да мирясам в гроба, ако не ти го кажа. Пък и знам ли в кой край на гробището ще ме хвърлят. И в селото накрая живях и тука пак, а не иде да се провикваме от двата края за такава работа.
  Затуй слушай сега и си трай.
  Старецът отпи още веднъж и тогава го рече:
  – На седмата година, откакто ти се помина, аз прибрах твоята булка при мене и живяхме с нея единайсет години. Сега да не вземеш да се гневиш. Седем години бяха минали, тя сама и аз сам. Не сме били като мъж и жена, с пръст не съм я пипнал. Ей, Сулук, чуваш ли?
  Сулука мълчеше като да беше оглушал. Само пламъчето на кандилцето затрепера по-силно.
  – Не ти го казах досега, щото знам че си докачлив. Ама булката ти беше много свястна. Единайсет години изкарахме, помина се онова лято. Като предаваше богу дух, все твоето име ѝ беше в устата. Как, вика, ще му кажа сега на него. Много си я наплашил тая жена. Слушай, да не вземеш да ѝ търсиш карез на оня свят. На мене, ако искаш, си го изкарай, като дойда, аз търпя, ама тя е свята жена, да знаеш.
  Козичката лежеше мирно до камъка, шишето с ракията беше вече празно, отнякъде се появи лек ветрец и Стареца, освободен от голямата тайна, заспа така кротко, подпрян на крушата, както отдавна не беше спал. Присъни му се, че е умрял. Ама уж умрял, пък като жив. Седи под крушата, а наоколо едни огромни ниви, докъдето поглед стига, и всичко гори в един синкав пламък. До него Сулука си свирука и хем е Сулука, хем очите му като на гущерче. Гледа втренчено и приказва. Виждаш ли сега, наборе, адовите огньове, тъй вика Сулука и се хили с безцветните си очи. А огънят беше на крачка от тях, ето един пламък ухапа леко Стареца по ушите.
  Той се стресна, отвори очи и видя, че гробището се е запалило. Кандилото беше паднало, изсъхналите треви наоколо неудържимо горяха, козичката се дърпаше уплашена. Старецът скочи, освободи въжето и я натири да бяга. После се огледа безпомощно, жива душа нямаше наоколо. Опита се да настъпи с крака едно тръгнало към него пламъче, но цървулите му подпушиха и замириса на изгоряла гума. Тръните заплашително пукаха и цялото гробище се предаваше на огъня с някакво нескрито удоволствие. На Стареца му хрумна отчаяната мисъл да изтича до къщи за вода, но докато стигна, докато напълни голямото ведро с вода от кладенеца, докато се затътри обратно с последни сили, огънят вече беше превзел гробището и дърпаше към крайните къщи на селото. Старецът пусна ведрото на земята, изтича до оградата на гробището от оная страна, дето огънят беше по-слаб и започна да повтаря имената на мъртвите: Иванке, Кале, Танасе, Сулуче, Малък Димчо, Голям Димо… Викаше ги в скороговорка, тъй както ги редеше вечер, преди да заспи. Не знаеше защо го прави, дали искаше да ги предупреди да станат и да бягат, или да вземат по едно ведро и да гасят огъня. Не можеше да си представи, че ще изгорят така както си лежат, невинни и безпомощни.
Всичко вече беше без полза. Отпусна се на един камък и погледна към селото. Видя как огънят обхваща първо неговата къща, как се катери по кривите ѝ дувари, изпепелява перденцето и рамката на прозореца и беснее в стаята. Не му беше мъчно за къщите в селото, седеше на камъка и прехвърляше в една безкрайна броеница имената на тези, които останаха сега под огъня в гробището.
  Когато по-късно от съседното село забелязаха огъня и пожарникарите от града дойдоха чак надвечер, колкото да опишат изгорялото, намериха един старец, седнал на камък встрани от гробището, почернял от пепелта, с опърлени уши да клати ритмично костенурчата си глава и да повтаря:
  – Всичко изгори, Сулук, всичко, жива душа не остана…

* Историята е част от книгата на Георги Господинов „И други истории“, която – във второто си издание – заедно с новата му книга „И всичко стана луна“ (издадени от „Жанет 45“), е вече в книжарниците.

   Георги Господинов в „Кръстопът“.
   Георги Господинов в DICTUM.