Валентин Дишев: Квадрати на небесни тела*

Публикувано от на октомври 13, 2013 в 6:37 pm.


Портрет

Нямам представа
защо всяка градска поезия
(urban poetry
трябва да кажеш)
ни представя
сгради и старци, просяци,
детски колички,
онези, които продават
или са вече продадени,
чатали, чинки и други
(сладкогласни и най-вече такива,
които са в клетка,
“ах, клетката, клетата
гледка”)…

Нямам представа.

Но се опитвам да си представя
едно стихотворение
за онези, които никой не вижда.

Ето го:

!


(а после се сещам,
че не съм оптимист,
хейтър съм –
трябва да кажеш –
и изтривам чертата, която
ме държи изправен.
Точката остава)



Без дим

Вдига
и спуска.
Отново.
Отново.
Превива се гърбът му,
виждам как припуква.

Нагоре.
Надолу.
Припъшква
и блъска.

Странно,
но при цялото това усилие
не мисля
за коминочистача,
обяздващ покрива отсреща –
мисля за комина
и ударите
които трябва
да износиш,
за да започнеш
пак да храниш топлината…



Виждам го всеки ден

Седи на ниския праг:
лицето му тъмно,
брадата – все още – и тя;
дрехите – тъмни
и дрипави.

Не проси. Мълчи.
И гледа нагоре.

Две кучета –
всеки ден –
гледат лицето му

светло.



Паралакс

Човекът
от отсрещната тераса
тази сутрин не се появи.
Свикнал съм – в сумрака –
да се взирам в ръцете му
с енергично мърдащи пръсти.
Ръцете разперени, пръстите трепкащи.
Винаги съм мислил, че гъделичка деня.
Сега как да съм сигурен…
как беше?.. А, да – че пак ще има слънце.
Нали
денят започва
едва когато някой го разсмее.

Човекът от терасата
по-горе…



***

Докато се изкачвам
до шестия етаж,
може би съседът отгоре
ще се усмихне
и на следващия Стефанов ден
ще отвори вратата
пред циганския оркестър
(излиза сутрин в 5,
а бусът му прихърква пред дома
едва когато слънцето
е труп, дълбоко вкочанен;
магазинчето му в
циганската махала
раздава вересия и усмивки,
но сметката подписва той);
когато стигна третия етаж,
лекарката ми накрая ще
спре да ме лъже „Има надежда!”,
една от бръчките ѝ ще се изглади,
а мъжът ѝ ще се прибере у дома
(„Пуша по кутия на нощ”, ми казва.
Едва ли всички невролози
го правят, но тя кръстосва
празните от половин година стаи
и никога не си прибира пощата);
онези от четвъртия етаж
ще спрат да се пустосват
и ще прегърнат миналото си;
на петия… ще спра да разказвам.
Не защото разказът ми е неритмичен
(и няма как да е иначе – стъпалата
са повече от седмичния ми лимит) и
не защото глупаво вярвам,
че всичко това все някога
ще се случи – спирам,
защото никъде няма да се изкачвам.
Искам
между мен
и горе
да има живот.



***

Не зная
защо се изкачвам.
Момчето – горе –
се смее.
Старецът долу –
сияе.
Не е моя
усмивката,
не е мое
сиянието.
Ти си.
Аз не питам.



***

„Стига сте вменявали
на хората
чувство за вина“ –
изкрещя ми пред студиото
един събеседник.
Почувствах се
много виновен.
Беше преди години,
преди да тръгна на път.
Сега, на прага
на най-невинното
ми съществуване
(приех го Джон – природата
е съществуващото без вина),
трябва някак да свикна,
че без вина
няма щастие.



***

Сервитьорки
са повечето от моите любими.
Днес разлистих всичките им усмивки
и прочетох една история:
за да се влюбя,
достатъчно е
тя да запомни,
че кафето си пия
без захар
(и, моля,
без лъжичка в чинийката).
Само. И толкова.
За да се влюбя,
е достатъчно
тя да ми каже,
че имам лице.
И го помни.



Книжарница на края на света

Само тя свети в нощта.
По рафтовете са подредени приятели.
И не става въпрос за банална метафора –
с този вчера си писахме, с тях онзи ден бяхме във Рим,
тук броим еднорози, разтягаме ластици и сричаме букви,
там пък… Свети. И свети. И свети.
Книжарницата, в която не влязох.

От която не съм излизал.

P.S. Направих изключение, Джон –
имам и един албум на Вермеер.
И – да – аз също няма да отида в Ню Йорк.




***

Върху стъклото
бате Климбо
рисува приказка.

Стъклото изчезва,
тръгна си и Климбо,
приказката остава.



Лов

Днес наблюдавах
по “Дискавъри”
сокол върху кактус,
върху него – друг
(сокол, разбира се –
кактус върху сокола
би било прекомерност,
която природата
не познава).
И всичко това –
за да видят по-отдалеч
плячката, дългоухото,
бързо, но не достатъчно.
Няма да кривна
към баналната метафора,
но реших – вече ще садя
само незабравки.
И, моля, друг да мисли
навиците на мравките.


* – Подборката е един от вариантите за втори цикъл в книга първа – „Валентин“ – от новия проект на Валентин Дишев – „Имена“, включващ в едно тяло и книгите „Ортелий“ и „Маргьорит (и други регистри)“…



Валентин Дишев






Валентин Дишев

Коментарите са заключени.