Роман Димитров: Пътешествие до една арфа

Публикувано от на октомври 17, 2013 в 11:31 am.


   Залата е празна и тиха. По облегалките на столовете има бляскави дъгички от някакви светлини изпод сцената. Той се приближава към тях и се надвесва над оркестрината. На диригентския пулт и тук-там по пюпитрите светеха притъмнени с метални предпазители лампички. Какво ненагледно множество от лъскави форми, жълти извивки, полирани повърхности: цяло съкровище, пръснато из гора от столове! Очите му не можеха да обхванат наведнаж всичко, лутаха се из хаоса от полутъмнина, калъфи за инструменти и разгърнати нотни тетрадки, не могат да се спрат за по-дълго на нещо. Погледът му подскача по белите петна на нотните листове, накрая се заглежда в арфата. Тя беше златна, могъща и нежна. Как се слиза до там?
   Тича през страничните врати, промушва се между разни хора, и те се опитват да го пощипнат по бузата, свърва рязко, защото вижда майка си да говори с друга жена, минава под надпис, осветен с кървава светлина и изведнъж попада всред столовете и пюпитрите. Най-близо е една цигулка, сложена с лъка на стола. Посегна към тъмната политура, но се спира. Чувстваше, че няма много време и го обзе алчност. Озърта се. Стряска го тихичък звук. Докоснатата струна се беше размазала в зъбеста лентичка. Опва я пак с нокът. Тя плясва по дървото и докато вибрираше, вътре в нея се гърчат едни жилки. Докато звукът замира, в него се надига някакъв бяс. Хуква към арфата, но беше невъзможно да не спре пред един червеникавокафяв инструмент. Тръба с много лъскави капаци, а настрани излиза извита тръбичка. Този инструмент е тих и странен. Не се разбира как се свири на него. Тръбата не може да се обхване с уста, тръбичката отстрани беше много малка за всичко останало. Все пак, явно от нея се надува. Това не беше много интересно.
   Бои се, че всеки миг ще дойде някой и ще го изгони, или ще… – кой знае какво, а той искаше да е сам. За миг му доскучава, всичко му се вижда скучно, омръзва му, наоколо е кафяво и тъмно. Но все още не идва никой и алчността му отново се пробуди. Достига до арфата. Но първо се отбива до големите и малки барабани, до двата тимпана, около които другите изглеждат като деца.
   Взема голямата бухалка с глава от жълто кече. Поставя я върху опнатата кожа. Тя трепери. Чуква леко. Бухалката като жива се опитва да отскочи от ръката му. Чу заканително ръмжене, което дълго отзвучава в ушите и в душата му. После, по-смело, досяга жълтия гонг. Той се обажда по-отсечено: “пюххх”. А барабаните – весело. А едни съвсем малки барабанчета – тревожно. А после пак тимпаните – татко и мама!
   И чинелите, чинелите отварят и затварят уста като жаба-кикерица. Нататък има и ксилофон, като неговия, но голям. Звукът му се оказва също тъй скучен. Никакъв. Обръща се назад и вижда, полуизвърнат в дясно, виолончелата. Те бяха грозни и уродливи: с грамадански тела и мънички главички. Страшни са и той гледа напред. Но имаше чувството, че някой го гледа.
   Сега – арфата.
   Ами това малкото! Това е флейта, само че съвсем мъничка. Той иска да го има. Иска да я открадне. Иска да е негова и, както е негова, изведнъж да е в къщи и да няма никого. И да си играе с нея. Не смее да я пипне. Гледаше го и си мърдаше беззвучно устните. Изтръпна. Има си и черна кутийка да я слагат в нея и отвътре е с червено кадифе. До стола пък има издута и ожулена ученическа чанта. Тя го успокои малко.
   Отдалече се чу някакъв шум и той бързо се пресяга и дръпва струните на арфата. Те дрънват неприятно силно и нестройно. Уплашено, момчето избяга пак при пиколото и се ослушва. Няма нищо и той се ядосва, че се е уплашил. Но още е уплашен. Искаше да направи така, че арфата да се обади с подобаващ за нейната тържественост и нежност глас.
Първият път не се смята. Има една къса струнка най в края, в най-тясната извивка. Нея. Тя се обажда с толкова висок глас, че гърлото му се сви и напрегна. После почна безразборно да прокарва пръсти по струните и звуците ставаха все по-силни и по-грозни. Случайно дръпва една тънка и една дебела струна. Чу началото на мелодия, която веднага довърши на ум и му се струваше, че е съвсем лесно да я продължи със струните. Но нищо не излизаше. Опитваше ту тук, ту там, но се получава нещо съвсем друго, което му напомняше други мелодии и отново се мамеше, че може да ги продължи. Не успява. Дърпа само двете струни, тънката и дебелата, толкова дълго, че се унесе в звученето им. Но нататък не може. Обръща се и пак хваща палките на барабана. Удря с все сила. Ту по чинелите, ту по гонга, ту по тимпаните. За миг усещаше, че се получава някакъв ритъм, но не се опитваше да го продължи. Доставяше му удоволствие отсеченият, многолик шум. Искаше да спре и да отиде пак при онова, мъничкото, но не можеше; казваше си, че ще удари още само един път и стига вече, но продължаваше. Полека-лека го обзима страх. Удря и се страхува. Страхуваше се, защото знаеше, че за това ще му се скарат и ще го издадат на майка му, ей сега, някой, когото не познава. Страхува се, че оня ще се появи изведнъж в тъмното и ще го стресне. Напряга се все повече и когато някой казва нещо зад него, така силно удря по гонга, че човекът уплашено извиква. Беше висок слаб мъж, който явно се канеше да дърпа уши за тая олелия, но се умилостиви от стресването. Погали момчето по главата, каза, че не бива да се прави така, след това взима палките и почва толкова бързо да удря с тях по малките барабанчета, че те почти не се виждат. Отвреме-навреме внезапно и бързо докосва чинелите и това доставя неизразима наслада, но той, като видя, че човекът се е вдал в барабаненето, се връцна и избяга. Мярва мъничката флейта. Никога няма да му купят такова нещо. Иска да я има. Да е негова. Да я слага в малкото куфарче с червена подплата, да я вади, когато си поиска.
   Попада в мрачно фоайе с много столове, които са били поставени в редици, но когато са ставали, хората са ги изтътрузвали назад и са ги разместили. Някои са паднали. Тъкмо сяда на един стол и от другата врата влизат две деца, едното, момиче, колкото него, а другото, момченце, по-малко. И двете му се сториха неприятни. Сигурно бяха брат и сестра, защото много си приличаха. Имаха големи и жални – и същевременно нахални – очи. Бяха слаби, а с големи глави и китките, лактите и коленете им приличаха на безформени буци. Те го погледнаха разсеяно и тръгнаха към другия край на фоайето. Той става и тръгва след тях. Те изведнъж рязко сядат на два стола, навеждат се и едновременно измъкват – той – виолончело, голямо колкото него, тя – цигулка. Засвирват. Малкият – разкрачил крака, които не достигат до пода, с мръсни ръце, пък тя, също разкрачена, се извива цяла подир лъка. Докато свиреха, гледаха право в него с големите си, жални, нахални очи, но май не го виждат. Свиреха нещо скокливо, припряно и разхвърляно като тях, отблъскващо нагоре, привличащо надолу. Гледаше ги като омагьосан. Малкият спира за малко и почесва крака си. И тя спира, изчаква го, после, когато почва, повтаря пак малко от изсвиреното, тръсва глава и той подхваща. Но и тя искаше да се почеше. Спира. Почесва се. Засвирва. Малкият едва обхваща с ръце и крака виолончелото си. Върти се, прави разни смешни физиономии.
   Избягва оттам. Намира майка си. Хваща я за ръка и стои мирно, с нея, докато трябваше да си вървят. Вечерта, в къщи, не мислеше за мъничката сребърна флейта. Беше му тъжно, както когато му дадоха да стреля на едно стрелбище и не улучи. Мислеше, че ще му дадат да стреля пак, но не му дадоха, а го беше срам да си поиска. Сънува нещо, стряска се и после цял живот помни лицето на оня човек при барабаните.


Роман Димитров






  Роман Димитров в „Кръстопът“.

Коментарите са заключени.