„…аз те обожавах цели три години“
(Езра Паунд, „Млада жена“)
Беше лято,
на балкона пристигаше гълъб
и пееше на някакъв диалект.
После си тръгваше.
Докато с нея удължавахме все повече
разстоянията в този апартамент,
под нас скъсяваха пътя до Надежда.
Машини и мъже копаеха –
не съм ги виждал, но било е –
дълбаеха под нейните нови обувки,
под моите добри намерения.
Почти достигнаха до Ахерон,
а тук на петия етаж
времето сдъвка пространството
и го разтегли с пожълтели зъби
до неузнаваемост.
Апартаментът стана
съвършената представа
за безкрайност.
Огромната осмица легна върху нас.
Туловището ѝ размаза краткостта ни
и започна да ни влачи.
В края на август
вторият лъч беше готов
и светеше дръзко под асфалта
(някога с нея лежахме на този асфалт).
Вече всички можеха да стигнат Надежда.
Тогава ние пътувахме един към друг
от хола до кухнята,
от леглото до банята
от Лев Шестов
до учебника ѝ по фотография
и нито веднъж не се засякохме.
Пътувахме с месеци,
а не преставаше да бъде края
на август.
„Всичко с времето си“,
каза глуповато времето
и аз си спомням, че го приех лично.
Реших да се върна в началото,
а то е винаги нанасяне:
Как тя поиска параван
и аз си го представих – сгъваем.
Да, не беше лошо:
да отделим леглото си
от всички новини,
от дрънканиците на гостите,
от евтиния им тютюн
и моите книги.
Безспорно параванът бе решение.
Безспорно е присъствал от началото.
Стояли сме от двете му страни.
Напоследък се занимавам с това:
опитвам се да ремонтирам спомена.
Дълбая лъч.
Отправям официални покани към гълъба,
а той изглежда не е идвал никога.
Да направим равносметка – имало е
параван и не е имало никакъв гълъб.
Сега,
докато тя се учи да шофира
и се обзавежда,
всеки ден се обзавежда,
аз ще си отключа
и ще сляза
до подземните реки.
Първата публикация на стихотворението е в „Литературен вестник“, бр. 37, год. 22 (2013), с водещ редактор на броя Едвин Сугарев…
