Действащи лица:
МАЙКАТА
ДАНИЕЛ – синът ѝ (около 30-годишен)
Стая в апартамента на Майката. Майката гледа телевизия.
ГЛАСЪТ НА ТЕЛЕВИЗИОННАТА ВОДЕЩА. Дали средства за ремонта на църквата в селото ще се намерят за момента не е ясно. Доброволци са подели кампания по набиране на необходимите средства. Ако желаете да се включите в благотворителното начинание, можете да преведете сума по една от сметките, изписани на екрана… (Пауза.) И още… (Пауза). На извънредно заседание, свикано от представители на опозицията, депутатите ще гласуват спорния проектозакон за евтаназията. Вносителят на проекта твърди, че евтаназията е най-висша форма на хуманизъм и припомня, че тази практика съществува в страни като Холандия, Австралия, Белгия, Италия и Япония. В закона се дава правно определение на понятието евтаназия с дефиниция – удовлетворяване на молбата на неизличимо болния или неговите близки за ускоряване на неговата смърт по безболезен начин, включително и чрез прекратяване на изкуствените системи за поддържане на живота. Според законопроекта решението за евтаназия ще подлежи на ефективен съдебно-медицински контрол… Роднините ще са –
Вратата се отваря. Влиза Даниел. Майката изключва звука на телевизора.
МАЙКАТА. Даниеле. Ти ли си, мамо?
ДАНИЕЛ. Аз съм, майко.
МАЙКАТА. Ти се –
ДАНИЕЛ. Не успях да –
МАЙКАТА. Я дай да те гушна, детенцето ми.
ДАНИЕЛ. Нямаше –
МАЙКАТА. Толкова те обичам.
Двамата се прегръщат.
ДАНИЕЛ. Аз съ –
МАЙКАТА. Все за теб мисля –
ДАНИЕЛ. И аз, но –
МАЙКАТА. Толкова ми липсваш.
Пауза.
ДАНИЕЛ. И ти на мен, майко.
Пауза.
МАЙКАТА. Откакто останах сама нищо не е същото.
ДАНИЕЛ. Никога няма да те оставя сама.
МАЙКАТА. Дай да те видя. Хубаво да те огледам.
ДАНИЕЛ. Не съм се променил кой знае колко –
МАЙКАТА. Заслабнал си.
ДАНИЕЛ. Не съм.
МАЙКАТА. Не ме лъжи.
Пауза.
ДАНИЕЛ. Не те лъжа.
МАЙКАТА. Как се храниш? Ако се храниш изобщо…
ДАНИЕЛ. Храня се, майко.
МАЙКАТА. Готвиш ли си или караш на сандвичи? Колко пъти ти повтарям, че трябва да се храниш! Лесно отслабваш, а трудно качваш кила –
ДАНИЕЛ. Вече не отслабвам толкова лесно, май –
МАЙКАТА. Но ти никога не ме слушаш.
ДАНИЕЛ. Сега лесно качвам, а трудно свалям.
МАЙКАТА. Винаги знаеш само своето. Кой знае с какво се храниш…
Кратко мълчание.
ДАНИЕЛ. Готвя си, майко.
МАЙКАТА. Наистина?
ДАНИЕЛ. Наистина!
МАЙКАТА. И не го казваш само за да ме успокоиш.
ДАНИЕЛ. Не го казвам само за да те успокоя.
Пауза.
МАЙКАТА. Възмъжал си.
ДАНИЕЛ. Всеки път казваш, че съм възмъжал.
МАЙКАТА. Съжалявам, че го повтарям, но като си спомня какво мъничко бебе беше. Наричахме те вързопчо.
ДАНИЕЛ. Да, майко, зна –
МАЙКАТА. Беше едно от най-малките бебета. И сега си ми пред очите: сестрата те носи, аз те поемам в ръце, миришеш на… Как само миришеше!… …И в детската градина беше един такъв слабичък и все се опитваха да те тъпчат, но така и не наддаде. Остана си слабичък.
ДАНИЕЛ. Преди бях слаб.
МАЙКАТА. А сега си заякнал, брадата ти – набола. Спомняш ли си, на десет ти бяхме оставили дълга коса? Хората казваха, че си хубав като момиче… Като момиче… Ти много се сърдеше тогава, нали си спомняш?
ДАНИЕЛ. Да, спомням си. Нали –
МАЙКАТА. Връзвахме косата ти с черен ластик.
ДАНИЕЛ. Черният ластик, как да го забрави човек.
МАЙКАТА. Един път си беше загубил черния ластик и ти сложих един от моите – червен. Не спря да се оплакваш! Две седмици след това ни накара да ти подстрижем косата. Не си могъл да понасяш повече да те сравняват с момичета. Веднъж в автобуса една жена ти казала: мръдни се да сляза момиченце, а ти раздразнен си се обърнал и си казал с дрезгавия си утиращ глас, че си момче.
ДАНИЕЛ. Да я беше видяла само как се стресна, когато „момичето” проговори с гласа на мъж.
МАЙКАТА. Тя ти се извинила но… Писнало ти… Дори не ми даде да те подстрижа. Баща ти трябваше да свърши тази работа, той така те окепази, че после те заведох на фризьор, който те офъка нула номер. И въпреки цялата тази история. Въпреки желанието да се отървеш от косата, накрая ти стана мъчно за нея. Прибра я в един плик и цяла зима я държа в едно от чекмеджетата на скрина. Чак пролетта тайно занесе плика нанякъде.
Пауза.
ДАНИЕЛ. Погребах я в парка.
МАЙКАТА. Косата, която те правеше женствен в очите на хората.
ДАНИЕЛ. Нея.
МАЙКАТА. Може би тогава си започнал да възмъжаващ.
ДАНИЕЛ. Сигурно е така, майко.
МАЙКАТА. Вече си голям и самостоятелен.
Пауза.
ДАНИЕЛ. Да.
МАЙКАТА. Няма ли да видиш стаята си. Не ти ли липсва?
ДАНИЕЛ. Как да не ми липсва?
Пауза.
МАЙКАТА. Какво чакаш?
ДАНИЕЛ. Веднага отивам.
ДАНИЕЛ излиза.
МАЙКАТА. Върна се, той се върна… Откъде… Как… Дори не съм предполагала, че… А той наистина… Боже… Колко е хубаво… Колко е хубаво детето ти да се прибере. Че нали само него мислиш… само него чакаш… И… Да… В такъв момент… Напоследък нещо ми се губи… Все не мога да си намеря място. Не ми е добре… Сигурно остарявам… Трябва да е това… Остарях. Започвам да забравям… Тръгна нанякъде и не знам накъде съм тръгнала… Уж мисля за нещо, а не знам за какво си мисля. Сготвя за два дни и още същата вечер откривам, че не съм сготвила това, което съм сготвила, а нещо друго… Може би е от старостта… Или от самотата… Толкова години бяхме само двамата… докато го отгледах… а после… Няколко години го нямаше и все едно никога не е бил тук, при мен. Винаги беше някъде там… И откакто започнах да забравям. Но няма… Няма страшно… Той се върна. Той е тук… Колко хубаво!
ДАНИЕЛ (влиза в стаята). Всичко е както преди.
МАЙКАТА. Щастлив ли си?
Пауза.
ДАНИЕЛ. Да, майко. Щастлив съм.
МАЙКАТА. Наистина?
Пауза.
ДАНИЕЛ. Наистина!
МАЙКАТА. Не ме лъжеш.
Пауза.
ДАНИЕЛ. Не те лъжа!
МАЙКАТА. Всичко, което една майка иска от живота си, е да са щастливи децата й.
ДАНИЕЛ. Ти мен не ме мисли, майко.
МАЙКАТА. Не мога да не те мисля.
ДАНИЕЛ. Аз съм добре.
МАЙКАТА. Надявам се да си добре!
ДАНИЕЛ. Добре съм! Вече сам се оправям. Престани да се притесняваш!
МАЙКАТА. Ами притеснявам се, Даниеле.
ДАНИЕЛ. С тези притеснения така ме притесняваш.
МАЙКАТА. Какво да направя?
ДАНИЕЛ. Отгледа ме, възпита ме. Време е да помислиш за себе си. Стига си мислила за мен.
Пауза.
МАЙКАТА. Не мога, Даниеле. Една майка винаги остава майка. Дори когато децата й пораснат. Не е ли така?
ДАНИЕЛ. Аз не казвам, че не се нуждая от теб. Но толкова време се грижеше за мен. Толкова нерви хвърли. Време е да се погрижиш за себе си.
МАЙКАТА. Не знам дали ще мога.
ДАНИЕЛ. Ще се научиш.
МАЙКАТА. Добре. Щом мислиш, че така трябва.
ДАНИЕЛ. Така трябва!
Пауза.
МАЙКАТА. Прибрал се бил той. В последните години така рядко си идваш.
ДАНИЕЛ. Пътувах винаги, когато имах възможност.
МАЙКАТА. Дори по празници престана да си идваш и празнувам сама. На жените които имат съпрузи им е по-лесно, поне не са сами, но нали още като беше на тринайсет баща ти…
Дълго мълчание.
ДАНИЕЛ. Сега съм тук, майко. Остави ги пропуснатите празници.
МАЙКАТА. Прав си. Да се върнеш, това е най-големият празник. Нали така?… …А ти… За уикенда ли?… Или си взел някой почивен ден?…
ДАНИЕЛ. За постоянно, мамо.
МАЙКАТА. За постоянно? Как така за постоянно?
ДАНИЕЛ. Ей така, за постоянно.
МАЙКАТА. Ами какво стана с работата?
ДАНИЕЛ. Напуснах.
МАЙКАТА. Как така?
ДАНИЕЛ. Откри се възможност да започна тук. Да се прибера. В големия град беше мръсно, шумно, пренаселено. Не можеш да си починеш от хора. Не съм някакъв социопат, де. В началото ми беше интересно. Намерих си нова компания. Нови приятели. Новите неща винаги са интересни. За месец, два. Година, две. А големият град привлича. Особено, когато си израснал в градче като нашето. Струва ти се, че там нещата са различни. Че живееш нашироко. Че ще имаш поле за действие. Възможност да осъществиш мечтите си. Като мине известно време, свикваш. Вече не ти е толкова интересно и ново. И изобщо не ти се вижда широко. Цялата тази широчина, която си си представял, за която си бълнувал, е била измамна. В големия град хората са затворени в кутийки, също както в малкия. И всеки по-скоро е сам със себе си, отколкото с другите. Това дори се чувства по-силно от малкия град, където хората се познават и всеки знае всичко за всички… Едновременно с това мърсотията те изморява, както и колите, градският транспорт, опънатите нерви на всички, постоянното бързане от едно място към друго място, постоянните бягства… Достатъчно изкарах там… От четири месеца всеки ден преглеждах обявите за работа. Нуждаех се от промяна. И ето, че се откри място тук. Преди две седмици се явих на интервю.
МАЙКАТА. Без да ми кажеш?
Пауза.
ДАНИЕЛ. Не исках да се притесняваш.
МАЙКАТА. Дойде си за интервюто чак дотук и не се отби?
ДАНИЕЛ. Минах за три часа. Нямах никакво време.
МАЙКАТА. Нямал време за майка си!
ДАНИЕЛ. Но сега съм тук.
МАЙКАТА. И тогава си бил.
ДАНИЕЛ. Сега не е същото!
МАЙКАТА. Наистина?
ДАНИЕЛ. Нали се върнах за постоянно и –
МАЙКАТА. Ами ако и сега правиш нещо… Така… Зад гърба ми.
ДАНИЕЛ. Хайде. Не се сърди.
МАЙКАТА. Не обичам така… зад гърба ми.
ДАНИЕЛ. Поне ти казах. Можех да го премълча, нали?
Мълчание.
МАЙКАТА. Колко години изкара общо с университета и с работата – седем ли, осем ли бяха…?
ДАНИЕЛ. Девет години.
МАЙКАТА. Първо замина да следваш. Мислех, че ще завършиш и ще се върнеш. Помагах ти с каквото мога, е, заплатата ми не беше кой знае какво. Заделях по нещо.
ДАНИЕЛ. Помагаше ми повече от достатъчно, майко.
МАЙКАТА. Когато завърши, каза, че оставаш.
ДАНИЕЛ. Така трябваше.
МАЙКАТА. Намери си работа в голяма компания, пращаше ми снимки от офиса, искаше всичко да видя. Канеше ме на гости, но как да се вдигна?
ДАНИЕЛ. Взимаш автобуса и идваш. Толкова е лесно!
МАЙКАТА. Изобщо не е толкова лесно. Не си мисли, че не ми се идваше. Колко ми се идваше! Но работата… И съм си свикнала тук. И… не исках да ти се пречкам.
ДАНИЕЛ. Как можеш да ми се пречкаш, майко?
МАЙКАТА. Как, Даниеле? След една определена възраст майките стават досадни.
ДАНИЕЛ. Ти никога няма да си досадна.
Пауза.
МАЙКАТА. Ама кажи и ти нещо. Все за мен говорим. Как си? Здрав ли си?
ДАНИЕЛ. Няма нищо ново за казване, майко. Обаждах ти се веднъж в седмицата. Винаги знаеше всичко!
МАЙКАТА. Приятелка имаш ли си?
ДАНИЕЛ. Не.
МАЙКАТА. Да не я криеш от мен? Знаеш, че не хапя.
ДАНИЕЛ. Не, майко. Ако имах приятелка, щях да ти кажа.
МАЙКАТА. Защото спомняш ли си Деница? Момичето, в което се влюби, когато беше в пети клас. Само за нея говореше, докато баща ти не започна да те взема на подбив. Баща ти! Тогава престана да разправяш за нея. Беше хубаво момиче – с черни къдрици и сини очи. Изпращаше я след училище. Винаги закъсняваше да се прибереш… И един път не я доведе вкъщи!
ДАНИЕЛ. Спомням си, майко. Подхвърлянията на татко ме караха да се чувствам неудобно, изнервяха ме. По време на вечеря той не спираше да се шегува за Деница. Изчервявах се и ставах от масата преди десерта, отивах в стаята си и пусках радио „Тангра”. Сега нито Деница я има– омъжила се и заминала в Австралия, така ми казаха на една от срещите на класа, нито радио „Тангра”– купиха честотата му за друго радио.
МАЙКАТА. Деница. Хубаво момиче беше.
ДАНИЕЛ. Да, хубаво.
Пауза.
МАЙКАТА. Върна се… Стаята ти е подредена… Можеш веднага да се нанесеш… Ама къде ти е багажа? Ти така ли само…
Пауза.
ДАНИЕЛ. Ти не се притеснявай за багажа. Ще го донеса после.
МАЙКАТА. Все пак ще… От кога не си се връщал!… Може да се наложи да тегля един парцал
ДАНИЕЛ. Няма нужда. Сам ще се оправя.
МАЙКАТА. Моля те, Даниеле, не мога да те оставя така.
ДАНИЕЛ. Спокойно, мамо. Теглил съм достатъчно парцали.
МАЙКАТА. Но нали се връщаш?…
ДАНИЕЛ. И това не означава, че искам да съм ти някаква тежест.
МАЙКАТА. Не мога ли да ти помогна с нещо? Да те накарам да се почувстваш по-добре?
ДАНИЕЛ. Не… Всъщност… Знаеш ли… Жаден съм. Ще ми донесеш ли чаша вода?
МАЙКАТА. Разбира се.
МАЙКАТА излиза от стаята.
ДАНИЕЛ. Добре… Върнах се. (Пауза) Пак се върнах… Като си спомня как стана това връщане. Преди по съвсем друг начин си представях нещата. Че ще се връщам през почивките и когато ми омръзне големият град ще потърся спокойствие тук, в дома на майка си… Или в някой дом наоколо. В това градче не можеш да се отдалечиш далече от никого. От никого не можеш да избягаш… И хем ти се струва, че е както преди, хем нищо не е същото! Нищо не е същото. Цялото ми детство е било сън. А сега… Сега е кошмар… Кошмар… Аз… Аз… Не си представях, че ще трябва да се върна, защото… Как се стигна дотук? Откъде дойде тази болест? Дали трябва да ѝ кажа, че… Защо да ѝ казвам? Само ще я разстроя. Тя сега изглежда толкова щастлива. Толкова усмихната. Как само се държи! А ако знаеше, че аз се…
…
Пиесата „Домашна торта” е публикувана в първия сборник с пиеси на Иван Димитров – „Очите на другите” (издаден в края на 2013-а година от Продуцентска къща „Креди Арте“, представляваща Иван Димитров за авторските права върху пиесите му на територията на България).
