Роман Димитров: На „Попа“

Публикувано от на декември 24, 2013 в 7:52 pm.

  Когато в къщи ставаше напечено – правеха козунаци, караха се, някой беше пиян – ми казваха ласкаво: „Иди, разходи се навън!” И аз се натъжавах – трябваше безсмислено да се мотая, без да съм се уговорил с приятелите, без да имам цел или пари за кино – и с неприятния спомен от домашните неразбории. Дори за тях бях излишен.

  Този ден беше сух, студен, но остатъци от кал и киша от последния сняг се трупаха по тротоарите, вече черни, порести и ми се струваше, че ми се присмиват с озъбени усти.

   Когато разказва, човек не помни много от мислите и думите в спомена; бях малък, за да съм си мислил нещо кой знае какво – но когато си спомня, човек мисли сега, от днес, от своите мисли и случки. Споменът не се обогатява, не изпосталява, споменът е инертен, не иска да взаимодейства, като златото и платината. Но той ни съобщава, че винаги в живота ни е имало нещо, равно на нас във всеки един момент, ако искаме да гледаме на живота си като на семка от грозде или жълъд…

  Та бродех по „Патриарха” и близо до кино „Дружба” имаше детска градина. Знаех място в оградата, където пръчките на решетката бяха разширени и можех да мина между тях. Тъкмо се промушвах, когато видях и на мига схванах неочаквана и сложна картина: някакво момиче беше проникнало там и го бяха хванали, то се извиваше в ръцете на двамина, искаше да избяга и не можеше. Аз можех и бързо се върнах на тротоара, ни лук ял, ни мирисал и – сега ми е чудно! – изпитах сексуална възбуда, може би за пръв път или около това, а защо – не знам. Момичето беше хубаво, леко пълно, не точно викаше, а от устата му извираха звуци, които се чуват преди да повърнеш. Може би се възбудих, защото бях на негова страна, защото исках да ѝ помогна и да бъда с нея, да я успокоявам и да я заведа у нас на тавана…

  Но в това време бях вече пред киното, картинките му ме разсеяха, забравих за крадлата и топлината от нея, загледах се… И зад мен някой ме попита:

  – Това е „Попа”, нали?

  Обърнах се, изненадан, че някой пита за „Попа”, като си стоеше паметника привично зад нас, вижда се, ясно е, че е поп, с този кръст в ръката… Питаше ме млада жена, която тогава ми се е сторила стара, някъде на 30 години. Но успях и нея да харесам де, още преди да й отговоря…

  – Ето го, отсреща на булеварда, като пресечете…

  Тя се озърна, като първо се движеха очите ѝ, а после главата и тялото, бавно. И се загледа. Аз исках да си тръгна, но ми се стори тъпо (тогава се казваше „адски тъпо”) да се обърна и да тръгна обратно. Толкова ми беше разходката „насам”. Канех се да ида и „натам”, в обратната посока, към училище (сега е Френска гимназия) и вече да се прибирам. И си останах на мястото, докато тя пресече и иде баш на „Попа”. На самия паметник се срещаха хората и помислих, че и тя отива на среща. И е от „Захарна фабрика” или от Западния парк.

  Обаче тя се обърна към мен отново и ме загледа. С почти невидими вежди, без ресници сякаш, рижа такава една… Тъкмо да се възбудя пак и тя ме попита:

  – А защо държи кръста в лявата си ръка? – е, как да се възбудиш, като ти се изпълняват желанията и разговаряш с жена по нейно желание? Трябва да мислиш, да си съответен, да си „ковач на своето щастие”, както ни учеха по съвсем други поводи…

  – Не знам, како, защо… – Точно така! Не „лельо”, а „како”, не за да я подмладя, ами да „увелича” себе си… Добре, дотук добре се справих… Наистина така държи кръста. Наскоро чух, че имало обяснение за това, но не знам какво е, трябва да потърся.

  – Ти тук живееш, нали? Наблизо… – Да, на третата пресечка оттук… – Не си ли питал някого?

  – Не съм… Може би надолу, в „Седмочисленици” ще знаят.

  – Какво е това?

  – Църква е… Там съм кръстен.

 – Църква. Има църква – замисли се тя. – И ти сега се разхождаш, ама нямаше към „Седмочисленици” да ходиш, нали? Недей. Искаш ли с мен да се разходиш?

  Да. Разбира се, че знаех, че не бива! Толкова пъти ме бяха предупреждавали, че не бива нищо от непознати да вземам, защото може да са вражески шпиони с отровни бонбони и взривяващи се красиви играчки! Вече бях голям, но се разтревожих. Да не би всичко да е вярно! И да ме разстреля.

  – Не се бой, нищо лошо няма да ти направя. Просто ме придружи…

  Тръгнахме обратно по тротоара. Напред бяха „Данте”, „Хан „Крум” и моята „6-ти септември”. Нататък беше училището, на „Раковска”. Не погледнах към двора на детската градина, знаех, че вече нищо няма да има.

  – Какво е ставало тук? – тя пък откъде знаеше! Това ми се видя толкова странно, че забравих пак да се разтревожа. Реших че е догледала случката минута по-късно…

  – Хванаха една, крадеше май…

  – Това не е хубаво!

  – Е… – всъщност ми беше писнало от този израз и дори леко се разочаровах от какичката… Един не ми беше казал за нещо, че е много хубаво! Но тя обърна острите си скули към мен и пак я харесах, много я харесах, красива беше!

  – Всички правим лоши неща, но не всички ни арестуват…

  – Ама чак да крадем!

  – Това не е най-лошото… Лошото е, че не знаем, че ще откраднем – или нещо още по-лошо!

  – Како, ти каква си? – не можех повече да търпя да вървят с мен красавици, да ме поучават и аз да съм като пате в кълчища.

  – Аз съм ти кака, това е вярно – и ми се усмихна мило, но така знаещо, че всичките ми още бледи грехове възникнаха накуп в главата ми. Най-отпред беше срамът от мисълта за уловеното момиче, как то се мяташе… Исках да не беше се случвало. Тя ме гледаше, не мърдаше. Не бързаше. Сякаш ми даваше да я разгледам спокойно, подробно.

  И аз я разгледах. Най-обикновено палтенце до коленете, дълъг шал, ботуши… Но се извърна някак и видях нещо издуто на гърба ѝ. Май беше гърбава… Знаех си аз, че не може нещо истински хубаво да ми се случи. Красавица, ама гърбава…

  Красавицата ми се усмихна така хубаво, че забравих всичко!

  – Кои улици минахме?

  – „Данте” и „Хан Крум”. И това сега е моята, тук живея… Надолу е училището ми.

  – Ти добър ученик ли си?

  – Добър… – засмях се. И на този „възрастен” въпрос не може да се отговори ясно, освен ако не си пълен идиот-отличник. Аз не бях.

  – Това ли е вашият двор? Хайде да влезем!

  Влязохме. В двора първо имаше голям дрян и тя внезапно скокна и се залюля, провесена на дълъг протегнат клон.

  Това ме шашна. Знаех какво ще ми се случи ей сега. Не можех да се спра. Харесвах я като пълен рапон и не ме интересуваше, че може отгоре да се чуе протяжен вой „Хайдее, прибирай се!” или че тя самата ще усети и кой знае какво ще направи! Големите са непредвидими, а ние, малките още, напълно прозрачни.

  Всъщност, заедно с други идиоти, бяхме заничали какви ги вършат големите в кино „Култура”. Струваше ни се много тъпо. Ти изпитваш нещо сериозно, а виждаш някакви глупости. Сексът е много разочароващ, когато си на 10 години…

  – Да, – каза момичето – губи се смисъл, липсва ти… – И се пусна от клона.

  Това така съвпадна с мислите ми, че отново се уплаших, този път в духа на страшните истории, които си разказвахме – за Синята ръка, за Ритащите крака, които се изваждат с бесни движения от гробищната земя и плъзват да душат и ритат в Перловец.

  Сега погледът ѝ ми напомни очите на лудия техник, който управлявал блъскащите се колички в Лунапарка и правел така, че те да се блъскат истински и хората да не могат да избягат и да загиват най-страховито.

  – Тук колят кокошки, нали?

  Да! И веднага си спомних един обезглавен петел, който с пълна пара тичаше към мен! Ни да бягаш, ни да стоиш…

  – Да, колят, тичат наоколо…

  – Кръвта им е попила в земята, усещам… – и без преход, с най-обикновен делничен глас продължи – Аз сега ще те целуна!

  И такива истории си бяхме разказвали, някои взети от гледаните филми – за невероятни, всеотдайни, влюбени във всички момичета, които веднага ти се обясняват в любов и още докато ти се обясняват, те прегръщат и целуват (което бяхме виждали да правят в кино „Култура”) и после продължават с онези безсмислени движения и пози (които също бяхме виждали, но не можехме да си представим какво става нататък). Помислих си, че ако наистина ме целуне и не загина, тайно ще се присмивам над приятелите си…

  И тя се приближи към мене. Наведе се. Лицето ѝ беше приготвено да ме целуне, както правеха лелите ми, когато идваха на гости. И аз изтръпнах от предчувствие, беше ми сладко, тайнствено и безумно. Защо пък ще ме целуват мен? Това не можех да си го обясня и се уплаших.

  Но тя се изправи.

  – Попът е с кръст в лявата ръка. Надолу има църква. Момичето го бяха уловили двамина, цели говеда, яки.

  Говореше с равен, спокоен глас и ме гледаше в очите. Нейните бяха зелени, дълбоки и леко присмехулни.

  – Тогава – ще си ходя, какиното…

  И разкопча и свали палтенцето си. Погледна ме иронично, защото знаеше, че щеше да ме удиви. Извърна се и видях, че не е с гърбица, а с крила!

  Имаше крила тази!

  Разпери ги – огромни, бели, лъскави, махна два пъти, така че усетих движението им като силен вятър, издигна се, усмихна ми се мило и отлетя. Към булевард „Толбухин” (сега „Васил Левски”).

  Хукнах от двора навън, към входа за вкъщи. Тъкмо завих и се блъснах в момичето от детската градина. Но нямам спомен за това. Просто си вървеше и аз се блъснах в нея, извиних се и се качих у нас.

  Бях срещнал Смъртта. Добре че беше на Коледа, тогава не се случват лоши неща.



Роман Димитров






  Роман Димитров в „Кръстопът“.

Коментарите са заключени.