Стихия
Изобщо не чета писмата на поетите. Ако са приятели
и пишат лично на мен е нещо друго. Изключвам също
два-три случая: едни писма от Понта и няколко
до младите поети… Останалото е навлизане в материя,
която, как да кажа, моментално ослепява. Макар да
дава яснота за делника, за времето на писане,
за модата и за лицата или сенките в поезията.
И в биографиите им не ровя много-много. Не ме
вълнуват брачните им връзки, успехите на фондовата
борса, пиянските гуляи и любовниците. Ако съм честна,
а не лъжа, ще си кажа: вълнуват ме единствено
мълчанията, внезапните затишия пред бурята,
стихията на бързащия стих. А там се вижда всичко,
просто всичко, даже – кога и как поетът се е раждал,
кога и как поетът се е влюбвал, кога и как отчаяно е
плакал, кога, защо и как са го убили.
Отказ от българския чадър
Чета поети на други езици и си спомням за българските.
Шумят страниците на Дебеляк и Дебелянов.
Вдига се синята мъгла и се сещам, че е на Яворов.
Завалява дъжд и се скривам у Далчев –
това е отказ от българския чадър,
в името на сенките на облаците.
Разказ
Аз съм едно щастливо магаренце –
над мен никне тревата на Самария
и ми разказва за небето.
* – заглавието на публикацията е на редактора…
