онова човече в мен
свито в ембрионална поза
с палец в устата
със зеници разтворени
като ужасени цветя
онова човече
нито мъж нито жена
просто палечко
просто детето в мен
просто човечеството в мене
се е свряло на топло и дълбоко
в утробата на сърцето ми
в лявата предсърдна камера
в изолатора на собственото ми отчаяние
още малко и ще закрещи
още малко
ще завие
викът му вибрира в собственото ми тяло
смразяващ е викът му
объл и синеок
под небето на Осло
на брега на Бургас
върху мостика на Вселената
защо викаш така
малък мой защо викаш
човечество
жено синеока защо
защото е изгубила чантичката си
казва Мунк с крива усмивка
казва Мунк
и ми обръща гръб
Керана Ангелова в „Кръстопът“.
Керана Ангелова в DICTUM.