Обичам тая нощна тишина
докато пуша на прозореца и слушам
как люлякът невидимо се сресва
и в мислите ми тягостното минало
се слива с бъдещата скука;
така понякога и бавната река,
реката на годините досадни,
изгризва бреговете си от яд,
бучи в подмолите и корените рие,
но все не може да залее всичко:
остават островчета, припеци, места
за черните тромпети на щурците.
Стихотворението е от издадената от УИ „Св. Климент Охридски“ книга на Златозар Петров „Раждане на снега“.
