Няма да се опитвам да правя още едно „упражнение”, опитвайки се да очертая и гравирам с кремък невзрачната си физиономия върху гърба на тази книга (след двете награди – „Николай Кънчев” и „Иван Николов” – желаещите да го сторят и без това са повече, отколкото добрият вкус позволява… а разбиращото четене на поезия просто го забранява). Ще се опитам да ви поканя да почувствате защо аз обичам „Улица Щастие”. Не – най-напред ще го кажа. Обичам тази книга, защото тя е прецизно структурирана и режисирана, не ме кани да я съпреживея с (или като) плакатна драматичност, а ми предлага деликатна драматургия, която мога да съразмервам чрез ритъма на моя собствен дух… и мяра.
  Няма да се взирам в отделни стихотворения или да соча с пръст реално съществуващата улица „Щастие“ – тук ме интересува книгата, цялото (микроскопът предлага великолепна възможност да видиш структурата на иначе невидимото. Но едва след като си го убил и разрязал на тънки филийки… аз избирам живота).
  Оля Стоянова и в тази книга ни предлага своя ясен избор – тя не мисли себе си като съдник, „справедливо” претеглящ нещата и разполагащ ги по „местата”, които им се полагат. Тя не чертае карти с предзнанието (неизвестно откъде дошло, изговарящо само пълната липса на саморефлексия на авторовото его) за Добро и Зло, не разглобява света, за да го превърне в състояния и съпреживявания, които да забоде в хербария – внимателно, но досъзнателно, класифициран и подреден – наречен „Поезията като начин на живот”… „Улица Щастие” внимателно описва топоси и действия, сякаш отчуждено, с око видимо отказало се както от изкривяването на оптиката, което неминуемо причинява сълзата, така и от слепотата, до която води упоритото и инатливо взиране в Слънцето… но именно това „отчуждение” дава плътност на битийния пейзаж, позволява да се почувства собствената тежест на нещата, свързва ги… Тази книга нито кани, нито изисква от читателя да е съпреживяващ миметикон, възторгващ се от собствената си пластичност и драматичен „обем”, тя предлага съвсем друг тип пътуване и себевъприятие. Така както (и защото) Оля Стоянова се отказва от ролята на демиург, „Улица Щастие” настоява за тихо и смирено дишане, за отказ от инстинкта да разчетеш авторовия (припознат като собствен) отпечатък върху нещата, както и белезите, които оставят върху теб… кани те да се взираш внимателно в играта на светлосенките, подреждана и променяна от деликатното плъзгане на гледната точка (нейната смяна, движението на перспективата, е едно от най-важните средства на авторовата драматургия в книгата) през разпознаваеми поетични „емблеми” към „екзотични” „места” и… точно тук можете да сгрешите – не ги назовавайте, не изричайте имената им, не ги привързвайте към навиците на езика си – оставете го да следва движението, да вкусва без да поглъща, да се учи, а не да превръща вече наученото в твърд… и тогава, точно тогава ще преживеете усещането за всеобщата, некреслива, сложно текстурирана свързаност на нещата, усещането за всеобщност… И ще разберете, защо „тази“ улица е наречена „Щастие”…

(Оля Стоянова, „Улица „Щастие“, „Жанет 45“, 2013 г.)


_____________________

  Бележка на автора: Текстовете с пояснение „глоси“, които правя публични, не са „ревюта“ на книги, а още по-малко имат претенцията да бъдат определяни като „литературна критика“.
  Ще си позволя да припомня, че „глоса“ означава „език, нещо казано…“, но има и друг смисъл – така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи. Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност – това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст. И независимо дали го искат, понякога пораждат нов контекст за неговия прочит.
  Аз се опитвам да направя това – да събера отбелязванията по моята сетивност и мисловност, вписани от една книга (докато аз съм ги вписвал по нейните страници), да възпроизведа промяната в мен, която книгата е осъществила, новия контекст, който тя е създала… с тихата надежда, че той може да бъде още веднъж споделен – вече като част от нейната съдба…
  Да – и пиша само за книги, за които не мога и не искам да не пиша…