Нели Лишковска за „Граници на забавяне” от Пламен Антов

  „Граници на забавяне” е бавна книга.Тя не само е писана бавно по думите на автора си, но трябва и да се чете бавно.

  В „Животът е недостатъчен” веднага ме грабна особената смислова и граматическа игра. Игра с аз-а. Веднъж авторът говори от 1л. ед. ч., после – като наблюдател – в 3л.ед.ч., а веднага след това – преминава на „ти”.

  Подобно на плаващи пясъци. Имах усещането за една феерична и завладяваща словесна подвижност. За някаква нестабилна, но много симпатична основа под краката си, която всеки момент можеше да ми се изплъзне. Думите и изразите се преплитат, изместват едни други, заграждат се едни други, поглъщат се едни други.

  В следващия разказ „Други градове: изгубвания” главният герой също се движи сред подобни смислови плаващи пясъци. Него го интересува най-вече – и аз покрай него се замислих за – „метафората на водата”. Нейните състояния: дъжд, тиня, пара и как те попиват в целия образ на описвания град. А този образ на града бива бавно, но с удоволствие разчленяван на стотици отделни късчета. Град, съчленен от франгментите, попаднали в обектива на героя-фотограф.

  История, също съставена от фрагментите на едно минало.

  Тази фрагментарност обаче отсъства в цялото. В самото тяло на разказа. Той е монолитен, единен, здраво споен от своите вътрешни смислови връзки. И не само фотографираният град, но и самият разказ е подобен на венецианска маска, в която е важна не толкова „маската, а празнотата на отсъстващото в нея око”.

  Портретът на ловуващия хищник се появява при срещата на героя с пушещата жена с огненочервена коса, приседнала на каменния перваз до кладенеца. Хищникът е смутен и объркан.Има защо.

  Самото малко площадче също прилича на дъно на кладенец, от който няма измъкване.

  Да, това е дебнещият хищник с фотоапарат, който заковава жестове с „карфицата на привичното си изщракване”.

  Дебне.

  Какво? Само жестове ли? Лица, състояния, пози? Минало или настояще? Или нещо друго. Нещо отвъд видимото, над физическото.

  И това нещо неудържимо привлича фотографа, който наподобява на ловуващ хищник, привлечен от местата за водопой, „където се събират тревопасните”.

  Героят в тази история снима детайли, от които после слепя един нов образ. Но не образа на града, а на своето минало. Открадва от непознатото момиче очите. От друга жена – ръката ѝ с цигара между пръстите.От трета – косите.

  Подрежда старателно своя пъзел. Събира бавно, методично, но особено настоятелно един образ от фрагменти. Отделни части, късчета, които съзнателно краде.Присвоява си ги от различни хора. Коси, ръце, очи.

  Фотографът отнема онова, което не може да има. Което не му принадлежи. Присвоява си чужди животи. Взема си чужда тъга и чуждо щастие.

  А може би само си въобразява всичко? Съчинява един измислен образ на едно измилено момиче от преди двайсет години. Никога несъществуващо момиче. Никога несъществуващо минало.

  Никога несъществуващ живот.

  Люшкането между действителност и въображение става все по-осезаемо в края на разказа. Границата между реално и имагинерно – все по-отчетлива. Докато се стигне до съзнанието, че целият този град, хора, животи, са „измамни, двусмислени, двулични, двупосочни”.

  Колкото повече навлиза в пластовете на града, хората и животите – толкова по-чувствително винаги достига до себе си.

  Тази нишка продължава развитието си и в следващите два разказа „Нещо странно познато” и „Бащата”.

  В първият разказ вниманието веднага бива привлечено от едно 13-годишно момиче с брадва в гората. И отново – то е наблюдавано от героя. През ограничения окуляр на някакъв уред. Този път това не е фотоапарат, но има същото предназначение – да фокусира, приближава, събира частите, подреждайки ги в една по-мащабна и ясна картина.

  Тук в центъра на вниманието пак е удоволствието да си воайор.И откритието, че добрият разказ или роман се пише сам. Авторът може единствено да зададе темата, един-двама от действащите лица и общата атмосфера.

…всеки разказ започва от една смътна мелодия, която е зазвучала някъде дълбоко в теб…

  А тук мелодията е не само загадъчна, но и с предчувствие за зло.

  Друга особеност в „Граници на забавяне” са бележките до редактора. Те винаги звучат обяснително, което е разбираемо, но и някак извинително. Те са писателското извинение не толкова към редактора, колкото към читателя на тези истории.

  Защото авторът никога не е сигурен в нищо. Но пък всички истински писатели са точно такива.

  В „Бащата” историята е разказана от дъщерята на писателя. Момичето случайно открива тайният дневник на баща си, в който той описва своята истинска страст. Забранена страст – към собствената си дъщеря. Потресена от откритието момичето взима решение да убие баща си.И го прави, инсценирайки нещастен случай.

…прочетеният живот – това винаги е един чужд живот, друг живот…

  Жестоката истина в края на историята,разкрита от майката, отрезвява убийцата. Тя обяснява на дъщеря си, че баща ѝ е страдал от тежко заболяване. А този таен дневник е трябвало да бъде написан от него. Защото това изобщо не е дневник, а лечение за болното му въображение.Терапия, назначена от лекар.

  И колко точни са думите, казани по повод на изпития алкохол, но напълно валидни и за болните въображения. Защото наистина загубата на идентичността след изпития алкохол води след себе си Древните, които винаги дебнат в нас. Отваря вратите пред тях.

  В последният разказ „Пигмалион” на преден план отново излиза фрагментарността. Но тук това са отделни записки, бележки, изрезки, наброски по салфетки и полета на вестници. Те отново изграждат един точно определен образ. Образът на един ненаписан роман. Ненаписаната история на един живот.

  Служителят от литературния музей взима един мукавен куфар със записки на починалия поет, за да прецени дали имат някаква стойност, за да бъдат архивирани. В процеса на работа и четене, той открива, че това не са просто нахвърляни мисли, а е цял един „роман в насипно състояние”. Една идея за роман.

  Сюжетът на този роман е условно автобиографичен, тъй като „поетите са егоцентрични същества и ако пишат романи, те са винаги автобиографични”.

  Накрая музейният работник попада на една бележка, в която починалият е отбелязал, че това е книга-чудовище, която не бива да бъде написана. Защото всяка завършена творба е „надгробният знак за една смърт – собствената”.

  Което от друга страна е напълно достатъчно като оправдание за самия музеен труженик да не довърши собствения си роман.

  В „Граници на забавяне” има не само фрагменти и детайли. Образи и истории. Минало и настояще. В тези разкази и новели присъства мисълта за невъзможността за живеене. Съзнанието за човешката обреченост на не-живот, в най-чист вид. Защото онази пълнота и цялостност, позната от класическата литература и толкова обичана от нея – всъщност не може да съществува. Не бива да съществува.

  Животът е отделно парченце, едно късче. Само детайл от нещо друго. Много по-голямо и по-вълнуващо.

  И именно в това се крие вълшебството. Магията да си на границата.

  Чудото да си жив.