Масата в средата на двора е празна, ако не се смятат няколкото сухи листа, нападали отгоре. Така тя изглежда още по-празна. Времето изтича бавно. Споменът избледнява. И ако остатъците от смъртта продължават да ни тормозят съзнанието, да плашат, да се мъчим да ги игнорираме, това означава едно – смъртта е вътре в нас, а не я приемаме. Като буца, като ненужен израстък, като чуждо тяло се държим с нея, затова тя периодически напомня за себе си, сякаш да прогони страха, който ни сковава, да припомни, че има живо, защото има мъртво, да успокои.
Това лято беше много горещо – няколко знойни вълни буквално бяха изгорили листата на лозата отгоре и те падаха с глухо шумолене, едно по едно. Спокойствието и тишината усилваха ритуалността на падането, забавяха го, забавяха, а внезапният шум при докосването на сухия лист до земята стряскаше котката само за миг. После тя отново се протягаше под сянката на остатъците все още зелени листа.
Сякаш нищо не можеше да наруши това затишие.
Той пристига в къщата с нажежен от слънцето двор и иска да остане.
Вечерят, разговарят.
Говори той, тя мълчи.
После му разказва истории.
После му казва да си тръгне или той сам потегля, качва се на колата си, въпреки късния час, въпреки дългия път, който го очаква, заминава.
Преди това – празният двор, улицата се вижда въпреки живия плет, тук-там в къщите наоколо свети прозорец, градът е малък, навиците – селски – заспиване около десет в изтощение от деня, от жегата, от работата в жегата.
Сега минава девет, тъкмо се е стъмнило, закъснял съсед се прибира и стъпките му кънтят в тишината, кашлица, звуци от телевизор, две котки мяукат като плачещи бебета.
Тя отваря вратата, кани го, слага сирене на масата, прави салата от двата налични домата, малко маслини, почти не хапва, уморен съм от пътя, ужасно уморен, спи ми се, а ме чака още път до София, синът ми се върна от Берлин, ваканция, много искам да остана. Не, няма начин, трябва да тръгваш, но хапни, любезна е, въпреки пестеливите думи.
Купил е праскови по пътя, които отива да извади от колата, тя върви след него, уж да ги вземе и да го изпрати, на прага са от двете страни, взимат си довиждане, сбогом, казва си тя наум, той леко се навежда да я целуне на раздяла, тя леко се отдръпва, застиват за миг така, по улицата минава мотопед и тя бързо го кани да влезе обратно вътре.
Отново сяда на масата и я гледа в полутъмния двор. Какво има в този поглед? Копнеж, объркване пред това кое да избере – дома си или тази къща, в която дори не го канят, но той иска, иска да спи, спи му се много, иска да прекара още една, пък нека бъде последна нощ с нея.
Какво иска тя? Да бъде сама и той да си тръгне час по-скоро, досадно беше това бърборене за сина, за жена му, за проблемите ѝ, за неговите, а – една смешна случка, тя се усмихна мислено, като си припомни подробностите, но всичко друго…
Той е смутен от хладината, която не е очаквал, тя го покани само преди два дни. Беше сърдечна, така му се стори.
Някой минава по улицата и той почти шепне: нека да остана, уморен съм, може да катастрофирам в тъмното, няма проблем, след два часа си в София по магистралата, дори не крие, че го гони.
Малко ѝ дожалява, съвсем мъничко.
Той се възползва и се навежда през масата, шепне в ухото ѝ, гъделичка я с наболата брада.
Тя се засмива, добре, казва, но няма да спим, ще си говорим, аз ще говоря, ще ти разказжа историите от тази улица и така неусетно нощта ще свърши, тогава ще си отидеш, ти само лежи и слушай. Защото може ли някой да каже кой е истинският ни живот? Знаем ли как животът на другите преминава през нас и какво ни остава след това?
И той вече е приел, води го за ръка по стълбите, влизат във вестибюла, стари мебели, плетена покривка на масата и ваза, продължават към една от стаите, тя напипва в тъмното ключа, леглото е голямо като, като, като такова, в което да заспиш и да умреш, но той иска друго.
Тя пуска ръката му и отива към банята, той няма търпение.
Къщата е запазена, поддържана, какво ще стане, когато тя се изтощи, когато вече не може да се бори с протеклия покрив, с корозиралите тръби, с олющения таван, черчеветата се измятат, вътре духа и зиме, и лете, пердетата излиняват, мивката се запушва, шкафовете не се затварят добре, тя няма сили вече, сега е още свежа, подвижна за годините си, може би е към 45, преценява наум, но самотата ще я сломи, не не е сама, ето тук, върху бюфета снимка на семейството – радостни, в Ботаническата градина в Балчик, мъжът ѝ я е прегърнал, детето е встрани – симпатично момиченце, прилича на нея, но е отегчено, хайде да си тръгваме, сякаш казва, нацупило е устни.
Тя излиза от банята и оставя вратата отворена, парата излиза на талази, има нова четка, кърпата, за теб е синята на квадрати, през отворената врата се вижда метната върху желязната вана, приисква му се да се изкъпе.
Къде са твоите хора, пита я безадресно, докато водата в банята шурти върху тялото му, сапунът се плъзга по корема и той гледа през открехнатата врата към спалнята отсреща, вратата ѝ също е отворена, тя лежи в леглото, чака, купата с праскови е пренесена от двора и стои на нощното шкафче под лампата като натюрморт.
После той излиза гол от банята и ляга до нея.
Часът е дванайсет.
Тя взима ножчето за плодове и празната чинийка до купата с прасковите и започва да бели една.
Това е първата история.
За убиеца на котки.
Забеляза ли онзи, който мина на моторетка, когато щеше да си тръгваш? Живее в края на улицата, има две дъщери, едната живя при него известно време, но сега е сам. Жена му почина преди години.
Помня, когато построиха къщата, бяха много бедни, още нямаха деца и живееха само в едната стая от трите, в нея имаше две легла и гардероб, нищо друго, а и шкаф грамофон, на който пускаха плочи. Събираха често нас децата от улицата, за да слушаме и да танцуваме в празната стая, в която местеха грамофонния шкаф. Ходехме с удоволствие, въпреки че не ни разрешаваха да стоим дълго, възрастните все се съмняват, никой не предположи, освен ние, децата, че ни канят само за веселбата.
В крайна сметка и ние започнахме да чувстваме вина, че ходим там, неясна вина, но вина. Често не можем да обясним това чувство и търсим рационални причини, а то се оказва по-устойчиво от чувството на лекота, когато си много млад. Така или иначе, онова лято жена му забременя и престанахме да танцуваме у тях. След години мъжът се сдоби с пистолет, шушукаха, че е станал сътрудник на милицията по онова време, но до края не стана ясно дали е така. Как разбрахме за пистолета ли? Уби котката ни. Не обичал котки, никак не ги обичал, страшно го дразнели, особено мяукащите, а нашата, както всички от махалата, свободно обикаляше съседните къщи.
Една вечер, беше тихо като сега, чух изстрели. Никой не посмя да излезе навън. На другия ден на тротоара пред нас намерих котката простреляна. Не казах kищо, погребах я и го намразих завинаги. След години един ден жена му се спря пред вратата, постоя и аз излязох да видя какво иска. Нищо, само да ме поздравяла, наговори куп глупости, между които, че навремето, когато съм ходела у тях съм казала, че никога няма да се омъжа, след това се изсмя – че и дете имаш отгоре, отпратих я любезно, доколкото можах. Почина много по-късно, разболя се, стана бързо, дъщерите ѝ се разпиляха нанякъде, не знам точно в кой град отидоха, а баща им обикаля с мотора нагоре-надолу или го поправя с дни. Понякога стреля по котките, но рядко, съвсем рядко.
Изяли са първата праскова.
Той иска да пъхне ръка под чаршафа, но няма как – трябва да държи чинийката с обелките и костилката, докато тя се заема със следващия плод. Той я пита дали наистина съседът от последната къща не я е натискал в коридора, докато другите танцуват в стаята, а тя отива до тоалетната, не, не е, отвърща и го гледа, сякаш го вижда за пръв път, това не е важно, важното са били танците, музиката и празната стая, не разбираш ли, пита го тя. Не, не разбира, знае, че хората искат любов, че плътта зрее и търси топлина, топлината на другия.
Да, казва тя, и животните са така, за това е историята от къщата на другия край на улицата, къщата на обесилата се. Там са пораснали бурени и треви колкато човешки ръст и от години никой не влиза. Иначе къщата е здрава, стабилна, жената предвидливо не се обеси в нея, а в пристройката, сега наследниците я продават, но скъпо, сигурно затова още няма купувач. Тя беше добра жена, въпреки че наоколо мълвата твърдеше, че прави магии, оставя я сноп котешки косми и черупка от яйце, я камък и перо от кокошка до вратите и така омагьосва хората. Все се питах – защо всички мислят, че магиите ѝ са за нещо лошо, а не за нещо добро, нали има и добри магии, но накрая се съгласявах с останалите, които задаваха въпроса: че защо ще прави магии за добро, и намирах въпроса за отговор, да, защо наистина? Все пак мисля, че дълбоко в себе си беше добра. Мъжът ѝ пиеше много, постепенно леко се чална, накрая почина. На следващия ден тя се обеси.
Никой ли не е предполагал, че са толкова свързани, че изпитват такава любов, пита я той, но жената поглъща последното обелено парче от втората праскова и му се усмихва.
В края на бузите, към ухото, кожата ѝ е покрита с мъх, който личи в контражур на слабата светлина от нощната лампа. Изглежда настръхнала, но не е. Жената до него е неестествено спокойна. Той естествено възбуден.
Миналата година лятото също беше така горещо, казва тя и забива ножа в третата праскова. От мястото на срязаната ципа потича сок и тя си помага с пръсти по-нататък, защото е презряла, бели се лесно.
В най-големия пек, продължава тя, по улицата от единия до другия ѝ край минаваше съседката през две къщи, спираше се пред вратата и се провикваше: имаш ли нещо за даване? Не беше съвсем с акъла си, всички знаят, че проституираше, за да си добави някой лев към пенсията по болест. Давах ѝ дрехи, храна, както дойде. Обувките ми не ѝ ставаха, носеше голям номер и почти всеки път ме питаше: други нямаш ли, а, ма, гердан някой нямаш ли, ей така да си го сложа – посочваше към гърдите си, където дрехата ѝ беше най-мръсна, а също и на корема. Миришеше ужасно на кисело, смес със сладникаво, несресана, некъпана, напечена от силното слънце. Живееше сама, след като родителите ѝ починаха и сестра ѝ се омъжи в град на другия край на страната. Твърдяха, че няма дори тоалетна в двора. Въпреки това имаше редовна клиентела, посещаваха я и млади, и стари мъже – взимаше евтино. Не се появи няколко дни по улицата и разбиха вратата. Отвътре се носеше смрад, беше починала поне преди три дни. След като общината я погреба служебно, минаха месеци, появиха се наследниците на къщата, за да я продадат. Сега новият собственик прави основен ремонт.
Жената взима чинийката с обелките и костилките от ръцете му, става в нощницата си на червени цветя и отива до кухнята, за да изхвърли боклука.
Няма ли по-весели хора на твоята улица, пита той, докато тя се пъхва пак под чаршафа си и му подава празната чинийка. Има, естествено, съседът отсреща, който винаги ме посреща така: вляза ли в двора, той моментално вади като фокусник две малки чашки и бутилка, сипва и: „насън да ме бутнеш, казвам наздраве“, и нещо като молитва: „който дава, пак да дава“. Обичам да си приказвам с него, случките, които ми разказва по два-три и повече пъти, как мрачната му физиономия полека-лека се огрява от усмивка след някой смешен, ама много смешен случай, като този, в който един негов колега заеквал, а го хванало разстройство и докато обясни, после долива чашките, отпива от водата в пластмасовото шише и подължава: аз не обичам да говоря с другите, само с теб, защото знаеш да слушаш, всички са ми омръзнали, да живея сам ми е добре, даже много добре, като взема пенсията, черпя приятелите на барчето, в „офиса“, така му викаме, а после – все някак.
Понякога идваше в двора неочаквано, неканен и сядаше на масата вън с думите: „сипвай“. Почти не ядеше. Веднъж поиска да направим вечеря, да има хора, но да поканим у теб, вкъщи, смотолеви, знаеш, че няма кой да сготви. За първи път го виждах да яде с апетит. След половин година почина внезапно. Когато минавам покрай вратата му, казвам наум „наздраве“ и се обърщам, за да не гледам снимката от некролога – на живо беше досаден, но забавен, а тук изглеждаше като темерут. Беше самотник, пияница, но не го съжалявах, разведряваше ме. Съжалявах кучетата на съседите отдясно.
Тя се протегна за следващата праскова и рамото ѝ се оголи.
На него вече не му се ядеше, не ми се яде вече, каза ѝ, спи ми се.
Още малко, потърпи, отвърна му тя, само да ти разкажа за кучетата.
Имаха две. Първото го доведе едната от дъщерите им, такова пухкаво, бяло, дружелюбно, мелез някакъв. Държаха го вързано на дълга тел, за да може да обикаля двора и да пази, да лае, ако някой прескочи оградата. Един ден се увъртяло в телта и се обесило, съседката го каза без грам тъга, както преди няколко месеца ми каза за второто куче – Рекс, странно благодушен питбул на две години, пак доведен от дъщерята, една сутрин го намерихме мъртво, нещо беше болен от два дни и после умря, там, където си спеше умря, под стълбите, на едно старо чердже, бързо стана. Каза го с облекчение. Личеше, че се е отървала. Защо взимаха да гледат кучета тези хора, така и не ми стана ясно.
Не искам повече праскови, каза без връзка мъжът и се обърна настрани, много ми се спи, беше му писнало да слуша, а тя остави чинията с обелките и ножчето на нощното шкафче, загаси лампата и също се обърна към него. Вратът му беше леко изпотен и целувката го гъделичкаше, прегърни ме сега, измънка полузаспал и се отпусна, докато тя шепнеше в ухото му следващата история за някаква стара мома, с която почти били роднини. Старите моми изобщо не го интересуваха и макар да се унасяше, стори му се странно, че чу ясно всичко, че го запомни – малко като сън, но все пак помнеше, като му каза, че на младини тази ѝ съседка била много красива, образовала се, както подобава на порядъчна млада дама, и започнала работа.
Той си я представи с изваяно тяло, но сбръчкано като на старица лице и се сепна.
Жената продължаваше монотонно да шепне в ухото му, а устните ѝ едвам-едвам да го докосват. Никой от онези, които евентуално щели да се оженят за нея навремето, не бил одобрен от баща ѝ и тя се съгласявала, докато вече нито един млад човек не влизал в тази подредена безвкусно, но чиста къща, с кола в гаража, която бащата от време на време припалвал, почиствал и отново заключвал. Щом се пенсионирали, родителите ѝ започнали да гледат кокошки, в градчето много хора го правели, малки дворчета, засадени с малко зеленчуци, някоя овошка и курник за три-четири кокошки. За всичко се грижела дъщерята, връщала се от работа, обувала гумените си ботуши и влизала в градината, чистела на кокошките, хранела ги сутрин, а вечер събирала яйцата. В неделя някой я бил видял да ги продава на близкия пазар.
И какво, на колко години е сега тази изгодна партия за женене, неочаквано за самия него сънено пита мъжът. Колкото мен е, ще те запозная някой път, засмива се жената, а той вече сънува старата мома с огромно тяло на кокошка, обута в зелени гумени ботуши и с младо лице на момиче, симпатично лице, даже интелигентно.
Докато мъжът леко похърква до нея, жената лежи по гръб с очи, вперени в тъмното към тавана и продължава тихо на глас: когато минеш третата къща, улицата завива леко и там един срещу друг са дворовете – единият с ниска ограда, през която се вижда вечно сложената маса на двора, храна, чаши, плодове, варена царевица, така е от ранна пролет до късна есен. Другият двор е скрит от висок зид и масивна желязна порта. Там живее един от най-запалените политикани от квартала. Още от времето след Промяната той участваше във всички митинги на опозицията, агитираше всички за своята партия и разнасяше листовки, беше готов да спори на политически теми – и местни, и международни, да прави прогнози, да коментира статия от вестника, но с времето духовете се уталожиха и той все по-рядко се вясва на улицата, затвори се, едвам поздравява, а когато почина Солженицин, си сложи на вратата некролога му, сякаш са роднини.
Съседът му отсреща седи на масата в двора си и добродушно го будалка, подвиква му през улицата да иде при него да пият по ракия, домашна, ела, де, ела, а този любезно му отказва и затваря вратата, после заключва, не могат да седнат и да разговарят за политика, да речем, няма начин, всеки говори своето си, пък и около масата винаги има кибици, всичко знаят, от всичко разбират, та с тях дори и за футбол не си струва да се говори, но си прекарват добре, не може да се отрече, все си намират компания, вицове, смях, миналото лято, като се върнах от море, му видях некролога и се изненадах всъщност колко млад е бил.
Тогава, същата пролет, стана и онази жестока катастрофа с младото семейство, което живееше до нас, слушаш ли, пита го тя, но той отдавна спи и няма да чуе последната история, точно преди зазоряване, историята за малкото момиченце, загинало в катастрофата, причинена от баща му вечерта преди да тръгнат за почивка.
Детето чака този ден, купуват му надуваема топка и пояс, а в дворното им надуваемо басейнче сестра му го „учи“ да плува, но те дори не тръгват за морето, а предната вечер на прибиране към къщи колата спира в едно дърво на завоя, бащата е минавал там стотици пъти, част от тях – пил, обаче тъкмо тази вечер е пил много повече, толкова, че автомобилът да не вземе завоя и единствената жертва да е малкото момиченце. Ден преди това играеше на улицата с другите деца на „училище“, тя – учителката, очарователна и строга, ги караше да пеят и декламират, да стоят мирно в час и да не говорят. Шшшшшт!
Смъртта е бърза, без милост.
Скоро след катастрофата се изнесоха от къщата, която сега стои празна, тъмна е, видя ли я, жената пита мъжа, който отдавна дълбоко спи, тя се отпуска до него, навън се е развиделило, подухва прохладен вятър, нощта е минала, разказала му е всичко, може и тя да поспи.
Малко по-късно сутринта мъжът се събужда, внимателно става, отива до тоалетната, после се пъхва отново под чаршафа. Има още час, докато тръгне. Добре ще му дойде едно сутрешно чукане, направо е готов.
Жената до него се размърдва, но не се събужда. Историите от нощта са се смесили на каша в главата му, значи това е нейната улица, мисли той, а защо аз трябва да знам всичко това, наду ми се главата. Гърдите ѝ повдигат равномерно чаршафа, спи по гръб, слънцето още не се е показало, в купата до главата ѝ са останали три праскови, чуди се дали да се пресегне над нея и да си вземе една, надига се, почти се изправя, топлината ѝ под него, протяга се и хваща с пръсти жената за шията, за части от секундата, нежно, после свива пръсти, стиска, стисва по-силно, помага си с другата ръка, докато тя рита, отблъсва го с ръце и се опитва да пищи, докато се кокори и върти очи към ножа за плодове на нощното шкафче, а силите я напускат.
Оставя я да се гърчи със зачервено лице, насинен врат, кашляща, ужасена. Взима ножа за плодове, замахва, но се отказва, нещо го спира, хвърля го на пода. На излизане взима останалите три праскови, ще ги занесе вкъщи, ще каже: „Сливенски са, купих за всеки по една, за нас, за семейството“.
Разказът е включен в книгата на Силвия Чолева „Гошко“ („Жанет 45“, 2014 г.).
юли 8th, 2015 at 9:56
[…] Този, който не е тук […]