Предлагаме ви текста на предисловието на Кристин Димитрова към книгата на Катерина Стойкова-Клемър „Как наказва Бог” (2014, ICU Publishing), както и два разговора (на Валентин Дишев – от 13.06.2014 г.) за книгата, която ще бъде представена в Пловдив на 17 юни, от 17,30 ч., в зала на НБ Иван Вазов, като част от програмата на „Пловдив чете“… Предстоят и премиери в Бургас – на 24 юни (от 18:00 в „Морско казино“) и София – на 26 юни (от 18:30 в галерия „Кредо Бонум“)…


– Разговор с Катерина Стойкова-Клемър




– Разговор с Кристин Димитрова





Кристин Димитрова, „Как наказва Бог”, Предисловие:


  Всеки от нас води някакви спорове. Но те са особено трудни, когато са с Бог. И стават още по-трудни, когато Бог ти отвръща с разбиране. Желанията се сбъдват, молитвите се чуват, попътен вятър те носи напред. И тогава сам, в чупливата си лодка, в безбурното си море, започваш да се питаш: това ли е щастието… това ли си пожелах… това ли съм аз… дотук ли исках да стигна… ще дойде ли ден, в който ще трябва да връщам надвзетото, или вече платих прескъпо за онова, което не ми беше нужно?
  В тази книга пише за Бог, но самата книга не е теологична, защото трудните равенства в нея ще измъчат разума на всеки агностик. Тя е за изпитанието да замениш тежестта на „всичко, което искаш, срещу всичко, което имаш“; за непозволените предателства към самия себе си („все още чакаш това, от което си се отказал“); за по-трудния „лесен“ път. За живота, чиято твърда материя трябва да бъде проядена до изхода от отсрещния му край.
  Катерина Клемър не моли Бога. Тя по-скоро се страхува, че през цялото време той е чувал молитвите ѝ и така тя е избегнала някаъв тъмен, непрозрим, но все така неин дял от света. Нима балансът е бил разрушен? Но тук не става дума за дуализма на древните религии, а за баланса на живота, който сякаш – за разлика от Бог – не можеш да придумаш в своя полза. Стрелката му ще показва точното съотношение между черното и бялото, дори когато здраво стискаш очите си.
  Машината на щастието е видяна откъм зъбчатите ѝ колела.
  И Катя пише за това тихо, лаконично, почти без думи. Като молитва, която човек отправя, когато отвори очи и види ключ без дом в ръката си.

(първата публикация на разговорите е в електронното мултимедийно списание за литература DICTUM)