Поезията беше и си остава единственият ти дом,
Марина Цветаева! Днес разбирам това по-добре
от всякога, аз – също бездомник, който си спомня,
както някога ти, тръпчивия вкус на отдавна отхапания
плод от короната в далечния роден край и още
по-далечното детство. Във време, което по
количеството зло и трагедията така напомня на твоето
и просто е излишно да се казва, че истерията на историята
се повтаря. На възраст, на каквато ти,
след дълго обмисляне окончателно, на прага
на петдесетте, напусна света. Усещайки още
неугасналата топлина на примката, която по-здраво
от ръката на всеки любим прегърна врата ти.
Съчувствайки на онова, което на теб, цялата страст и
къдрици, зрение и слух, сребро
и искрене, ти се случваше по мрачните пътища през
живота и по пътя из снега на хартията. Заслепена
от неговата белота. Опиянена от музиката на сферите, която
като водопад от светлина преливаше в твоите стихове.
Разделен, както и ти беше разделена от
най-близките си, от които животът ни откъсваше и двамата
така жестоко, както умее единствено
само смъртта. Живот, който теб, от дете
вироглава, а горда дори в най-лютия вихър и пребогата
от безценното съкровище на дарбата, те подлагаше на изпитанията
на мизерията и човешката суета. На неразбиране
и у дома, и в чужбина. На унижения. На ужас и
отчаяние. На живот, който – без дълг и вина –
жестоко те наказваше. Бичуваше те за всяка радост
и за всеки грешен смях. Със собственото си тяло
и с плодовете на собствената си утроба, които гниеха по
лагери и умираха по фронтове, прескъпо плащаше
всяка своя рима. Да не говоря изобщо за
неизлечимите кошмари и жестокия глад. Както и за
нетърпимата самота, която се разбира от само себе си.
Както се разбира от само себе си и любовта ти, която
не криеше. Упорството и борбата ти с времето
и съдбата. А смъртта така отрано те раздели от
майка ти, после от баща ти и мъжа ти, тъй както,
пак преждевременно, те раздели и от децата ти.
Но пък всички вас накрая ви събра в тогава все още
невъзможен дом. Ако за дом на осъдените на емигрантски
перон изобщо може да се говори! За дом на онези,
на които, както и на теб – която не искаше
с вълците да виеш – им беше чужд всеки дом, в бягство
или завръщане. И тъкмо писалището,
както и на всеки друг поет, беше истинската ти родина.
На нея будувайки пишеше своя завет.
Своите стихотворения, които растяха – както сама
казваше – като звезди и като рози. И напук на
всичко вярваше, че ще удари и техният час,
тъй както идва времето и на всяко добро вино.
Писа писма на Пастернак и Рилке… Писма, които
чета така, сякаш са писани и за мен, както впрочем и всички
мои писма са и за тебе също. За теб, с душа
по рождение беше крилата и, която влакът на живота
уморена до смърт, я отведе в безсмъртието. И никой
така и не те изпрати накрая и дори не се знае къде си
погребана. Която приживе имаше, както
имаш и след смъртта: всичко и нищо. И песента
беше и си остава единственият ти дом, Марина
Цветаева! Твой дом и твой гроб същевременно.
Твоя вечна къща. Къща, в която влизам като в своя.
Без да чукам.

Превод от словенски: Людмила Миндова.

  Йосип Ости в „Кръстопът“.