(Част от словото, произнесено на 1 юли, на Капитолийския хълм, Piazza Campidoglio, в заключителна вечер на Римския фестивал на литературата. От петте есета, прочетени в тази вечер от номинираните за наградата Premio Europeo, вестник Repubblica избра да публикува това на Господинов. Предлагаме ви неговото начало и финал, доколкото останалата част е по-позната на четящите българи)

           Дами и Господа,
   Ако местата имат памет, то ние сега сме затънали до кръста в митология и история. Между нас трябва да са сенките на една вълчица и двама близнаци, на Микеланджело, на свещените гъски от храма на Юпитер, които спасяват империята. От този хълм преди малко повече от половин век с Римския договор от 1957-а се поставя началото на една европейска общност. Сред многото други стъпки и гласове това място вероятно помни стъпките и гласа на Публии Овидий Назон, авторът на Метаморфозите. Впрочем най-голямата метаморфоза претърпява самият той. Поетът от пъпа на света губи Рим (и Европа) и се превръща в изгнаник, запратен в покрайнините на империята. Bсички пътища на мислите му ще водят към Рим, но напразно. Оттам насетне това ще се случва често на поетите.

   Идвам от земите, близки до изгнанието на Овидий, без да съм бил изгнаник. Мечтата по Европа и по нейния Рим, който в различните времена може да се нарича Париж, Виена, Берлин или Брюксел (но никога София, Букурещ или Томи), тази мечта ми е позната. Идвам от земи, пълни с хора, които никога не са напускали родните си места до 1989 г. Хора, които по политически и икономически причини никога не видяха Европа. Баба ми и дядо ми, майка ми и баща ми, без да са чели Овидий изпитваха не по-малка тяга към нея. Това също е част от историята на Европа.

…

  Но какво може литературата за една нова Европа? Какви метаморфози има сила тя да извърши с днешния тревожен човек? Може прости и важни неща.
Да произвежда смисъл. Да утеши. Да създава вкус. Това не е просто естетика. Човекът с вкус не се поддава на евтината пропаганда и кича на национализма. А това вече е политически акт.

   И накрая, едно друго много важно качество на литературата – да събужда емпатия. Ако има европейска ценност, изработена от културата, която не бих заменил за нищо – тя е съчувствието и милостта към по-слабия, към страдащия, към изгубилия надежда. Вярвам в литература, която не се бои да застава на страната на губещите. И мисля, че в най-добрите си образци европейската литература е тъкмо такава. Европа сега най-много се нуждае от емпатия. Да събуди емпатията си към другия, да чуе историята му, да разкаже своята и да продължат да живеят заедно. По-трудно е да уязвиш, отритнеш или убиеш този, който ви е разказал за себе си, децата или майка си. Защото човекът се превръща в човек, когато има история. Това е истинската метаморфоза. Това е чудото на литературата и емпатията.

   За такава Европа си мечтая. Европа на емпатията.

Пълния текст на есето – на италиански и в превод на български език – можете да прочетете на фестивалния сайт.

   Георги Господинов в „Кръстопът“.
   Георги Господинов в DICTUM.