… Там, в Синтра се беше появил О’хара. Бе почукал на вратата на хотелската му стая и бе влязъл, без да дочака отговор. Манол бе посегнал към телефона, за да извика охраната.
  Но ръката му се вкамени.

  Белобрадият мъж седна на леглото, извади лулата от устата си и тежко въздъхна.
  После му каза нещо на непознат език.Той го чу на същият непознат език.Но в главата му думите mрозвучаха на чист български.
  – Аз съм О’хара.Един от Древните. Извинявай, Манол. Но с теб разполагаме с много, много ограничено време.
  После постави някаква странна книга на масичката. Освободи ръката му.
  И каза.
  Манол беше последният, най-младият от Деветимата. Тази книга беше неговата Книга, с неговото Тайно знание, което трябваше да пази.
  Следващата Среща, която щеше да бъде и последната между двамата, щеше да се случи вече на Острова, в неговия пъб „При О’хара”. И то само след някакви си 30 земни години, а не след век, както би трябвало… защо, господине, защо срокът е съкратен… моето време тук изтича, момчето ми, но ти не се притеснявай, сигурен съм, че ще ти хареса Новият – заместникът ми, когото сам съм избирал и който още не е роден…
  После О’хара се беше навел към него. И беше го прегърнал, преди да изчезне.

  Манол изгледа момичето по-внимателно. Дали пък тя не беше Новият?
  Не. Това момиче беше горе-долу на неговите години, а там – в Синтра, Белобрадия му беше казал, че Новият още не е роден.
  Ина имаше коса до под раменете и бемка над лявата вежда.

… играеш ли шах…
… да, с компютъра…
… толкова е досадно…
… зная всичките му ходове; и онези, които той още не знае…
… никакво въображение…
… ясен ми е като…
… компютър…

  Манол се разсмя високо. Ина също.
  И продължиха. На глас.
  – Щях да варя чай, Ина.Обичаш ли чай от липа?
  – Да, благодаря.

  Тя остави огромния куфар зад вратата…

  Нели Лишковска в „Кръстопът“.

Бел. ред.: в „Кръстопът” можете да прочетете и въведението към бъдещия нов роман на Нели Лишковска.