Авторски текстове (ЛФ)

Палми Ранчев: Созопол

Публикувано от на август 16, 2014 в 5:55 pm.


Гребвам от оживлението на главната улица.
Опитвам го на вкус. Говоря.
Жена, приятел, минаващо куче – слушат ме.
Тръгвам към края на града.
Там разбирам мълчанието на морето.
Не протягам ръка за думи.

Когато заговарям отново, съм много пиян.
Не се чувам. Не ме чуват.
Удрям по масата. Шегувам се. Говоря неясно.
Жал ми е за юмрука: боли.
Накрая ставам на всички толкова чужд,
че започнах да се разотивам.
Скоро възкликвам: какво толкова? И кой толкова.
Отива. Или се завръща.

Нищо не е свършило, когато пак се раждам.
Както и преди, обичам всички наоколо.
Без да обяснявам защо.
Познатите ми ме виждат отново.
Не ми повтарят стари неща. Само се усмихват.
Вече съм избягал в ъгъла. В кръчмата.
Нищо не се е случило.
Не обяснявам. Не зная.

Усещам погледа на красиво момиче.
Потягам ръка. Отпивам от чашата – каквото и да е.
Момичето ме запомня така.
Притискам я. Всичко вече е станало.
Любовните въздишки, думите – идват отдалеко.
За първи път съм в този град отново.

Котвата ръждясала, хоризонта и морето – сънувам ги.
Спускам се по стръмна улица. Сред хора.
Много хора. Имам любим приятел.
Жена. Дете. Куче. Винаги съм имал.
За да съм сигурен, че ще изпитам същото.
Бавно се отдалечавам.

Тъмнината е топла. Падат звезди.
Оставил съм след себе си каквото трябва.
И е по-човешка нощта.
Завит през глава, вече ме няма.
Никой не знае кой съм.
Човешка купчина. Или по-малко.
Само разбъркана постеля.



Палми Ранчев




  Палми Ранчев в „Кръстопът“.
  Палми Ранчев в DICTUM.

1 коментар за “Палми Ранчев: Созопол”