Когато една книга успее от азбуката на живеенето да изрече, да подреди свят, да излъчи разтърсващо усещане за тук-битие, пронизано от трансценденции, и да го направи тихо, смирено, но енергично (такова усещане в последните години съм имал само след „Наивно изкуство” на Марин Бодаков) – тогава трябва да се поклониш. Не церемониално – да се оставиш липсата на излезлия от теб изведнъж, залпово, въздух да подгъне разтрепераните колена, да оставиш диафрагмата да прегърне сърцето, доказвайки, че дишането и кръвта само заедно са живот… да се поклониш, а после да позволиш дъхът на поезията да те изпълни чрез тази книга, духът на поезията, духът да те изправи… И да благодариш. „Тънка книжка” е такава. Благодаря, Екатерина Йосифова.

  Би трябвало тук да спра. Всяко допълнително говорене (всяко говорене) за тази книга ми се вижда глупаво бъбрене. Но не искам. Слаб съм.
  Иска ми се всеки, който някога е бил изкушаван от трафарета и „вечността” на Калдероновата тема, прочитайки „Сънища”, да спре и помълчи пред ясното и категорично „Ето така се прави” (защото „но дървото, о, / Голямото дърво”). А после – да започне да учи азбуката отново. Да я срича. Да я живее.
  Да извърви пътя. Да премине през „…Споменът не е мой / Мои са ръцете, гласът, / отстъпващите заднешком стълбове. / Доверието и недоверието. // Ходенето. / От там до / Там.” )… Без високи тонове, без пронизващи речеви жестове, без всякаква жестикулация, да приласкаеш следата, да повярваш в нея, да я прочетеш…. и да не се изкушиш да потърсиш мекото, в което тя лесно остава…. За кратко.

   Трябва да бъда кратък. Искам го. Тази книга ме прави силен.
  Не защото ми връща усещането за смисъл (и) на писането („ Пиша, удължавам си / пишещата ръка: / протегнатата ръка / предлагащата ръка / просещата ръка / P.S. Не е ръка” – ето така, без патетика: с разбиране, със смирение…), макар да го прави – едновременно кротко и неистово – а защото имам много за учене. И живеене – Животът, ето тук, / на рамото си има / драскотинка от моя нокът. / Докато не се е заличила, виж: / любовна драскотинка.” – ето така:

   Животът като битие. Човешкото. Битието. Като присъствие. И грижа. Като любов.

  Забравете заглавието на „Тънка книжка”. Тази книга е много дълга. Най-дългата с човешка мяра. Помнете заглавието на тази книга, моля ви…

От днес „Тънка книжка“ тръгва към книжарниците, издадена от „Жанет 45”.

_____________________

  Бележка на автора: Текстовете с пояснение „глоси“, които правя публични, не са „ревюта“ на книги, а още по-малко имат претенцията да бъдат определяни като „литературна критика“.
  Ще си позволя да припомня, че „глоса“ означава „език, нещо казано…“, но има и друг смисъл – така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи. Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност – това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст. И независимо дали го искат, понякога пораждат нов контекст за неговия прочит.
  Аз се опитвам да направя това – да събера отбелязванията по моята сетивност и мисловност, вписани от една книга (докато аз съм ги вписвал по нейните страници), да възпроизведа промяната в мен, която книгата е осъществила, новия контекст, който тя е създала… с тихата надежда, че той може да бъде още веднъж споделен – вече като част от нейната съдба…
  Да – и пиша само за книги, за които не мога и не искам да не пиша…