На Жоро Илиев

                  „И падам си по теб Ема Бовари – по леля ти, по майка
                  ти, по баба ти – ебал съм ти смъртта, ебал съм ти и другото”
                                                                                                        Елин Рахнев

Днес редакторът на първия ми роман
ми написа:
„честит рожден ден, баце.
пожелавам ти голем stardom
и лично щастие.
вместо прокълнат поет,
по-готино си е да бъдеш
тарикат поет,
един такъв щастлив :)“

Редакторът ми е един такъв
щастлив пияч на топла бира,
обожава долните задни корици на книги,
пада си по блус и Боби Фишър,
някой ден ще играе на шах с Иван Ланджев,
а аз ще ги гледам.

Редакторът ми е още:
върл фен на Боланьо,
като се замисля,
той ме открехна на него
с един от най-добрите му разкази:
разказ, в който има писател,
който вманиачено изпраща
разкази на литературни конкурси,
с който Боланьо печели някакъв конкурс,
но в който най-важното е дъщерята на писателя,
Клара

И още:
обожава синята кръв на Хавиер Мариас,
който става собственик на остров,
без да го е искал
и раздава благороднически титли
на любимите си хора на изкуството:
Алмодовар е дукът на Тремула,
а Копола – дукът на Мегалополис.

И накрая:
редакторът ми има красиви и изразителни,
изморени от четене зачервени сини очи
и сексапилните зъби на страшен,
но неизвестен бял блусар от 30-те,
когото чернокожите са скъсвали от ебавки.

И още по-накрая:
редакторът ми е един от малкото хора,
с които си позволявам да говоря на шопски,
щото с него ми идва отвътре,
щото той е голем,
а че и двамата сме чешити:
това и двамата си го знаеме
и нема никъв смисъл да спориме, копеле.

Не знам защо винаги пиша
така отвратително дълги неща,
ама така си ми идва
и в този случай сигурно
ще ми се върне тъпкано,
щото като пишеш поема,
посветена на редактор
не трябва да го нервиш,
щото нали е редактор
и може така да те утепе
с това, че си пропуснал една-единствена
запетайка в текст от 244 страници,
или некой член,
ама от ония, големите,
че да ти разгони и фамилията,
и всичко.

Работата е там,
че рожденият ден, окей,
нямам възражения,
ама stardom-ът,
ебаси,
да ебе и леля си,
и майка си,
и баба си,
да си ебе и другото.

Личното щастие за мен
не може да бъде друго
освен столично,
колкото и да пътувам
и да искам на планина и на море,
тоя град ме е хванал за топките,
така както може да те хване за топките
само любовта на живота ти:
и да ги стиска с всичка сила,
да ги стиска,
да ги стиска,
да ги стиска
и това да те кара да я заобичаш още повече.

Никакъв поет не съм,
редакторе,
прозаик съм до дъното
на черно-бялата си душа,
и ти това добре го знаеш,
и съм ти казвал неколкократно,
че некой като ми каже „поет”
нещо в корема ми се обръща
и ми иде да повърна
върху него.

Поет е Рилке,
поет е Бродски
(само като се сетя за Голяма елегия
за Джон Дън,
настръхват и космите на пръстите на краката ми,
редакторе,
щото и той знае как да ги реди стиховете,
деба,
и си го тепе без проблем!),
поет е Яворов,
поет е Далчев,
а ние тука пишеме некви текстове,
дето най-красивото им е,
че след дваесе години
никой нема да ги помни,
щото това е дзен,
нали се сещаш,
момента,
ефирността на битието и така нататък.

А за поетите тарикати,
редакторе,
ебаси,
това е втората причина, поради която
като някой ми каже, че съм поет,
докато наливам черен Буш
на някой пиян идиот,
който ме убива с двете „ледчета”,
дето иска да му ги завра вътре,
в „чашчицата”
и има наглостта да ми каже в очите,
че много обича „бушмилсченце”,
тогава, редакторе,
като ме изпсува оня, другия,
по-страшният идиот
с това, че съм поет,
ми идва да му счупя бутилката в главата,
но не го правя.

Не си заслужава
да се хаби хубаво уиски
за идиоти, които не знаят,
че единственият начин
да станеш поет
е да умреш от левкимия в Монтрьо,
или в изгнание от инфаркт в Ню Йорк,
докато сърцето ти е в Ленинград,
където са те нарекли порнографски
и антисъветски
шибаните комунистически тарикати,
или да си пръснеш главата с револвер
поради любимата жена
(два пъти),
или да се наложи
да спреш да пишеш
заради скапаните комунисти
от 44-та до 56-та,
и да изхранваш четирите си деца
с литературни преводи.

Единственият начин да станеш поет
е да умреш,
и тогава,
само тогава,
ония горе, повечето идиоти, естествено,
като ти стъпят на гроба
и кажат поет,
думата няма да е псувня
и ще стои на мястото си,
редакторе,
и ти това добре го знаеш,
ама си приказливо копеле
(затова те обичам толкова много).

А за поетите тарикати,
редакторе,
втората причина „поет” днес
да е най-долната, гнусна, воняща
на стомашни сокове псувня,
е в това, че има прекалено много тарикати,
които се наричат поети
и развяват тарикатщината си,
в която няма и грам поезия
и ебават майката на цялата поезия,
ама с тях ние няма как да се преборим,
а и не трябва,
поради същата причина,
поради която не трябва
да разбиваме бутилки Буш
в главите на хората,
които ни псуват в очите.

Редакторе,
аз никога няма да стана поет тарикат,
защото съм мъж, а не путка,
въпреки маниерността,
която понякога си позволявам
само защото тя е от великите времена
преди двайсти век.
Двайсти век за мен е като градът, в който живея,
мразя го и го обичам
в едно и също време.
За двайсет и първи век няма да говоря,
защото достатъчно псувах.

Редакторе, отдавна знам едно,
човек остава завинаги във времето,
в което се е формирал като личност,
затова аз винаги ще остана в 90-те:
след 60-те
това е последното велико време
в този съвършен, но изкуфял свят.

А ако някой ден,
когато умра,
някой дори за секунда се сети за мен,
че и вземе да каже, че съм прокълнат поет,
ебаси,
ако мога да стана от гроба,
ще ходя да му стисна ръката,
въпреки че със сигурност
това няма да се случи,
защото единственото важно нещо
в този живот е моментът,
а това дали има нещо преди или след,
ебал съм го и него.

Другото, което знам,
е че съм проклет
(от проклет до прокълнат
пътят е обидно малък)
защото нито за момент
не цепя басмата на никой
и винаги казвам това, което мисля,
дори да не ми личи
(виж и теб взех, че те напсувах
няколко пъти в това стихотворение,
ама ти си пич и нема да се засегнеш).

А ако съм прокълнат,
редакторе,
това ще е защото съм избрал да бъда прокълнат,
и няма да се вайкам,
ами ще нося прокълнатостта със себе си
във всеки един момент
от сутрин до вечер и обратно
и тя ще си ми стои добре,
като черна блуза с черни панталони,
защото ще си е моята прокълнатост
и това ще съм си аз,
а на който не му харесва,
знаеш какво може да прави,
май спирам с псуването за днес.

А за поанта, редакторе,
и само защото един мъж
много добре трябва да внимава
как и кога свършва,
ще задържа всички
нереализирани псувни в себе си,
ще ти се озъбя,
ще се усмихна,
и ще повторя: „Аз не съм поет!”

  Иван Димитров в „Кръстопът“.
  Иван Димитров в DICTUM.