Лъскав бар в центъра. Момичетата бъбрят по женски на по чаша сладък коктейл. С чадърче. Руса коса и диадема на цветя. Щяла да се жени. Направил ѝ предложение на върха на Айфеловата кула. „На върха! “. Представяте ли си? Всички ахват във възхита. Пърхат оживено с гримирани мигли и се смеят пискливо. Аз чакам той да се обади. Така поне обеща. Вчера. Среща в 8 в центъра. Питат я дали е била развълнувана. „Всъщност не. “ Очаквала го. „Е, все пак на Айфеловата кула!”, възкликват всички в един глас. Вдига уж безразлично рамене. Всъщност нямало значение. Важното е, че ще си купят къща на изплащане, в малък град до Брюксел. Ще си вземат и куче. „А нали знаете, какво следва след кучето?”. Момичетата се споглеждат многозначително. „Децааатааа, разбира сеее!”. . Разбирало се?! Можеше поне да напише съобщение: „Не мога да дойда” или „Срещата отпада, не ме чакай…”. Цикламено червило и дебела очна линия. И те с Кирил също планували да се изнесат да живеят сами. Скоро. Е, първоначално в апартамента на бабата на Кирил, но после, като посъберат пари, може да вземат и нещо свое. Той печелел добре засега. Вече две години се задържал на тази работа и дори го повишили. Нейната гордост. Вчера ми каза: „Утре задължително трябва да се видим”. И беше искрен. Толкова, че пак му повярвах. Пак. А знаех, че не трябва. На него не трябва да се вярва. Но беше така убедителен, копелето, докато отпиваше от халбата евтина горчива бира. „Три пъти седмично на фитнес и веднъж на таебо. Понякога и на сауна! За да се разширят порите и да се изчисти личицето”. Гарванова коса и обеци халки. Това бил нейният режим през седмицата след работа. На обед – винаги салата. Сутрин пък – овесени ядки, ябълка за следобед. Може и банан. Вечер – най-много едно кисело мляко и диетичен чай. Без захар. „Ни-що дру-го! “, гордо отсича. И се чувствала отлично. За себе си не готвела, но за Никола се налагало. Свински джолан почти през ден, защото той пък искал да качва килограми и да заяква заради фитнеса, а и защото „аз така си го харесвам – мъжествен, макар и малко закръглен!”. „Непременно трябва да се видим!” Мамка му! Имаше хубави ръце – големи и с халка на безименния пръст. От християнските заповеди не можел да спазва само една: за прелюбодеянието. Защо въобще ме заговори онази вечер…? Шалче в жабешкозелено, неумело увито на топка под брадичката. Деколте с връзки, с големи бели пампули. „Не, не, на Кирил аз вярвам без-ре-зер-вно!”, цикламеното червило изписква в пронизително сопрано. „Знам, че толкова ме обича, че никога дори не би и помислил за друга! Ни-ко-га!”. „Мъжете са копелета! Казвам ти го като мъж”, звучи още в мен гласът му от снощи. Не бил изневерявал вече цели шест месеца. Цели шест месеца! Копеле! Жена му била о’кей, но… „Винаги след това се чувствам виновен!”, забива нервно вилицата в изстиналата наденица. С пълна уста казва оживено: „Утре трябва да се видим. Задължително!”. Задължително! „Ние пък още не сме готови за деца!” Руси къдрици и извити мигли. Брокат и много фон дьо тен. „Вярно, заедно сме вече от пет години, но не сме се установили още. Той скоро се премести на нова работа (по-добре платена, разбира се!), а иии,… и нали все още живеем под наем…”. Децата му вече са големи. Синът, откакто влязъл в пубертета, станал непоносим. Тоест същият като него – вироглав, своенравен и инат… Дъщеря му пък с някакъв рокер се мотаела напоследък. Изчезвала с дни от вкъщи, пушела марихуана… „Аз за това и спрях вече цигарите! Заради децата! Винаги са около нас, дишат дима, тровят се. А и им давам лош пример!”, казва нравоучително гарвановата коса. Всички единодушно се съгласяват и бавно отпиват от сладките коктейли. Горчивата водка пронизва гърлото ми. Скоро топлината ѝ се разлива по цялото ми тяло. Копеле! Естествено, че не искам деца от него. Нищо не искам от него. Дори да го виждам. Но тази мръсница Случайността въвлича хората в едни такива необичайни срещи, които само разбъркват малкия ти, едва закрепил се в крехък баланс вътрешен свят. Казват, че случайностите са предизвикани от самите нас, от мислите ни… Още по-зле – значи, сами себе си изиграваме! Преди време имаше нещо. И нямаше. Писахме си писма. После си мълчахме. Неизказани мисли в ежедневни фрази. Малко думи и много многоточия… Емоции с удивителни знаци! И дежурният край: „Поздрави”, запетайка и името. Безличен, неангажиращ и студен завършек на още едно писмо. Но пък възпитан и любезен. Повярвах, че сме се забравили за добро. И пак понякога за части от секундата прелита онази мисъл за другия. Прескача невротично, натрапливо. Две нахално смеещи се очи и един белег на лявата буза. Големи длани и силни пръсти. Наперената момчешка походка, нетипична за годините му. Прокрадва се и мисълта за онази нощ. Когато говорихме за клуба на прокълнатите поети и за това, че цената, която плащат творците, е да бъдат истински и до болка искрени. До болка… Белите пампули разказват за запознанството си с музиканта. „Колко романтично!”, възкликват момичетата в един глас. „И свири на китааарааа!“. Да, и дори пишел сам текстовете и музиката си. Тя не разбирала песните му, но все едно, било ѝ интересно. Не била излизала досега с музикант. „При това ки-та-рист!“. В онази нощ ми призна, че чувства, че призванието му е да пише. Да пише истински. Така, че да боли. Дълбоки топли очи. Детски. Върху лицето на мъж. И чувствителен, и груб. Наивен и циничен. Самовлюбен и егоист. В непредсказуеми моменти раздаващ се безкрайно за другия. С близките си – понякога груб и нараняващ. Към чуждата болка – съчувстващ и страдащ. И проникващ дълбоко в човешките души. До болка… Не се обажда. Не пише. Защо са нужни подобни случайни срещи? Изпитание на волята? Проверка дали след толкова време там все още има нещо? Някой? „Запознахме се съвсем случайно в парка. Аз тичах, а той караше колело, ха-ха! Заговори ме и оттогава много си се обичаме!”, весело признава диадемата на цветя. Започвам да си мисля дали всъщност въобще се срещнахме онзи ден? Дали не беше сън? Плод на въображението ми? Той, приближаващ се към мен, а очите му се смеят: „Как си? Къде се изгуби?”. Аз, сериозна и привидно сдържана, неумело прикривам зачестилото туптене на сърцето ми. Отвръщам обвинително: „Ти се изгуби!”. Той: „Мислех за теб.” Аз: „И по какво си личи?”. После разходката, бирата, празните дървени маси на затварящото заведение, прямите погледи и безкрайната, последна прегръдка. Не ми е нужно всичко това! Не трябва да се случва! То не съществува! Той е една измислица, по-голяма дори от неговите разкази! Една измама, която обаче ми въздейства като най-истинската действителност. До болка. „Поет къща не храни, казва майка ми!”, възкликва жабешкото зелено. „Да, ама големият син на брат ми – не, та не! – заинатил се и поет иска да става. За любовта искал да ми пише, моля ви се!”. Тит-тииит! Ново съобщение: „По пътя към теб спуках гума! По дяволите! Как си утре? Утре задължително трябва да се видим!”. „Поет искал да ми става! Глупости! Детска му работа! Той един занаят да хване, къща да построи, семейство да храни, пък след това тя поезията сама ще се напише!” . Момичетата избухват в одобрителен смях, някой казва „Наздраве!” и всички весело отпиват от коктейлите.










   Бистра Величкова в DICTUM.
   Бистра Величкова в    „Кръстопът“.

Разказът на Бистра Величкова е включен в нейния сборник с разкази „Малка, мръсна и тъжна” (ИК „Рива“, 2014 г.) Премиерата на книгата е насрочена за 10 декември 2014 г. (сряда), в НДК, сцена на трети етаж, от 19:00 часа…