Поетът Валентин Дишев ми даде 10 апетитни малки книжки – джобен формат – цялата продукция на библиотека “Глоси” за 2008-а година. Не знаех нищо за авторите. В книгите нямаше техни биографични бележки или снимки. Само издателството – “Арс” и мястото на публикация – Благоевград.
     Вероятно първият въпрос, който незапознатият читател би си задал, когато му попадне някоя от тези стихосбирки, би бил “Защо “Глоси”?” или “Какво е “Глоси”?”. Освен поетическа поредица, “Глоси” е и форум (самоопределил се като “Форум за литература и хора”) и литературно общество. Що се отнася до етимологията на думата, ще цитирам буквално Вальо Дишев, кръстникът на Глоси:

    “Думичката означава “език, нещо казано. . .”, но има и друг смисъл – така се наричат бележките по полетата (или между редовете) на ръкописи. Жанр, доста разпространен от периода на късната Античност чак до Новото време. И той има една характерна особеност – това не са просто лични бележки, изразяващи отношението на четящия към текста. Те имат задачата да разширят полето на тълкуванията на даден текст…. После – понякога – тези бележки се оказват част от основния текст при следващите му преписи. Ние можем да правим само това – да добавяме своите глоси в полетата на литературния корпус… ”

    Текстът, в случая с поетите на “Глоси” (и всички поети), е самият живот. Животът е тази книга, тази свещена книга, в която поетите, подобно на средновековните кабалисти, търсят закодиран таен смисъл, опитват се да тълкуват живота.

    “Глоса” на гръцки означава “език” (от там е и етимологията на думата “глас”). “Квадригите” на Вальо Дишев ( неговите своеобразни четиристишия от едноименната му книга) са бойни колесници с четири движещи ги коня на бойното поле на езика. Такива напълно безтелесни битки се наблюдават от малцина в нашия твърде материалистичен и виртуален свят. Но на това поле водят своите тихи битки и другите поети от библиотека “Глоси” – на полето на езика. Значи, това е едно общество на езичници, тайно общество – си помислих (с усмивка), защото нямах никаква информация за авторите.
Джобният формат е чаровен. Някои протестанти издават Библията в такъв формат – като духовна храна за пътника. Поезията също може да бъде такава духовна храна. Не само за пътуващите до работа в автобус, във влак или самолет. Нали всички сме пътници – в повече от един смисъл. . .

    Всички тези десет книги: “Момичето, което” на Божидар Пангелов; “Благодарим ти, мистър Уан” на Ваня Константинова, която всъщност е книга с къси разкази, но може да се определи и като стара географска карта, както е направила С. Томова в предговора си, и като поезия в проза; впечатлилата ме “Патерицата на слънцето” на Ваня Стефанова; “Зоопаркът” на Екатерина Страстиева – една гранична като жанр книга, определена в подзаглавието й като “словесна анимация за възрастни, подозиращи, че невидимата същност на всяко бомбе е боа, погълнала слон”; “Подпис върху хвърчило” на Катя Начева; формалистичната (в положителния смисъл на интерес към формата, включително на класическия стих) “Ж̀ола и други несподелими тишини“ на Кирил Кирилов; “Бримка” на Надя Вълканова; наситената със звук и хлебно засищаща “Юфка и нафора” на Филип Кабакян; “Ос” на Левена Филчева и “01” на Петя Хайнрих – всяка от тези книги заслужава специално внимание. Поради липса на време и място обаче, аз ще се спра малко по-подробно само на последните две, които особено ми харесаха и които са доста различни една от друга, така че някак си жалонират поетическото пространство на “Глоси”.

    Стихосбирката “Ос” на Левена Филчева е също “формалистична” (Формализъм означава интерес към формата – независимо дали е класическа или модерна, разбирането, че форма и съдържание често са едно в изкуството.). Поезията на Филчева е “преднамерено” структурирана и метафорична, авторът е дистанциран от лирическия герой, слага си маска или “персона”. Всъщност цялата стихосбирка е нещо като пиеса, любовен диалог между “той” и “тя”, двамата лирически героя на книгата (Впрочем така е още в “Песен на песните Соломонови”.). Накрая, в стихотворението под-озаглавено “Под заглавие” се явява и “ТО”.

    За мен стихосбирката започва с “black and soul” (първата “реплика” на “Той”) и завършва с “ТО”, макар че има и “следговор”, и предговор, и ключ на Редактора, който сам по себе си е интересен, но този допълнителен диалог между редактора и автора ми идва малко в повече. С театралността не трябва да се прекалява, за да не стане маниерна.
Ето началото на “Писмо в бутилка”:

Когато проумях, че фойерверките раздиращи
празнично и топло небето ми, са всъщност
морзов вик “спасете-нашите-души”,
беше късно.

    Това би могло да бъде и начало на роман – с обещанието за интрига и драма – но всъщност е един лирически афоризъм. Такава афористичност не е чужда и на други стихотворения в книгата, като “Местата за завръщане”, което започва с “Местата за завръщане са мъртви.” и завършва с: “Остава липсата им. Тя се помни.”. Или втория ред от третото и последно четиристишие на “Кръг”: “Крилете ми са от приятелство, а не от восък” – с митологическата си алюзия.

    В триптиха “Сънища”, първата част е всъщност завършено и самостойно стихотворение:

Тази сутрин
жълтурчетата почервеняха от свян –
под полите им дръзко надничаше вятърът,
а те дори не подозираха, че някой ден
това ще ги убие.

    Също така и стихотворението “У дзи”, състоящо се от общо 16 реда, за мен е напълно завършено със следните пет:

В петък,
когато разбирам китайски,
малки крачета на гълъб
рисуват йероглифи
по пясъка.

    Това е майсторска простота.

    От репликите на “Той” в тази диалогична книга най-много ми хареса стихотворението “Съм (ли)”. Но аз бих го кръстил просто “Сам съм”.

    Някои критици виждат в модерната американска поезия две линии: едната, по-“формалистичната”, тръгва от Емили Дикинсън. А другата, по-“изповедната” – от Уолт Уитман. Ако приложим същата разграничителна терминология към нашите поети, аз бих поставил Левена Филчева в първата линия, на формалистите, а Петя Хайнрих, авторката на “01” – във втората.

    “Изповедната” поезия не е непременно изповедна в буквалния смисъл. Уолт Уитман си измисля своето свръх-его, говори в широкия размер на свободния стих от името на цяла Америка, Уилям Карлос Уилямс по минималистичен начин описва прости неща от живота – червена работна количка, изяждането на една студена слива, битниците и Буковски разказват с шокиращи детайли ежедневието си на “асоциални”, неприлегнали в нормите аутсайдери, Силвия Плат с нейния натуралистичен експресионизъм описва самоубийствените си емоции…

    Поезията на Петя Хайнрих е спокойна и уравновесена, но сякаш плува на границата между съня и будността. В нея има по-малко “формализъм” и “направа”, повече спонтанност, естествена чувствителност за тези нюанси и дълбочини в живота, които са неизразими чрез проза.

    Особено ми харесаха “Жълто” и “Спомен за жена с кок”.

    “Жълто” е един странен пейзаж на границата между будността и съня: “Bonjour/далечен кръг/жежка пита/ лепнат потни устни/ ти/ не си забравила да се протягаш/ дива котко/ варосаната стена/ носи същата пукнатина…”

    В “Спомен за жена с кок” има автобиографична конкретност: “Когато бях кукла/ с коси от черни спирали/ Баба носеше нейните прибрани/ на огромен кок/ тя беше тъкачка/ в Найчо Иванов/ вълнено-текстилен комбинат/ с портиер и портрети на ударници…” И накрая: “…после пържеше мекици/ и изгладнелите врабци от перваза/ с цвърчене се къпеха в брашнените облаци/ (мисля си/ днес ангели трябва да сплитат сложния кок).”

    В книгата на Петя Хайнрих има и афористични стихотворения – всъщност първото стихотворение “Съботно прозрение №5” и последното, чието заглавие не знам как точно се произнася, но се пише “R/без име-01” – са такива. Първото завършва с реда (нещо като плесница пред пералната машина):
“Господ е перачка”.

    Последното започва така:

Всяка нищо незначеща дума
бих изрекла многократно
в тъмното под прозореца ти
докато и порасне смисъл…

    И не е ли наистина това поезията – магията на езика, който чрез резонанса на повторението и чрез скритото пространство на метафората ни въвежда в едно ново измерение на простите неща от живота, “пораства им смисъл”?

    В нашия пренаселен с хора и книги свят, свят в който (по антична традиция) мнозина пишат, но никой не чете, свят в който интернет направи публикуването на стихове просто като пускане на телевизора, не е лесно да извикаш или да запееш в тълпата така, че някой да чуе гласа ти. Особено ако си поет, а не чалга-певец. И понеже този текст, преди да бъде записан, беше изказване, направено в галерия “Кръг +” в София, пожелавам на поетите от кръга “Глоси” да намерят своя + , своя резонанс във външния свят. Нека кръгът им престане да бъде “тайно общество”, да се отвори към по-широка публика.