Валентин Дишев: 2014 – изборът на „Кръстопът”

Публикувано от на ноември 24, 2014 в 4:07 pm.

(думи за книги, поезия и прочити)

   Да, аз съм „Кръстопът”. В момента и в огромната част от съществуването му. Не го искам, не съм го искал. Искам да го споделя, искам да го подаря, мечтая да срещна онзи или онези, които ще поискат да се грижат за списанието, ще го приласкаят, ще се опитват да събират, а не да разделят – без това усилие няма „Кръстопът” – ще имат гръбнак, няма да пълзят, но и няма да настояват на всяка цена да са прави, ще успяват да отделят поне по 40 часа месечно за безвъзмезден и незаплатен труд, ще четат – много ще четат – ще търсят гласове и светове, които да представят и – да, важно е, едно от най-важните неща – няма да си „тръгнат” без да са намерили кой да прегърне списанието вместо тях… (искам да се отдръпна, да си почина, не искам погледи, вторачени в мен, не са ми потребни, не дишам чрез тях, не искам да бъда съден, още по-малко – да съм „съдник“…) Но дотогава, докато… ще говоря от името на „Кръстопът”… без никога да забравям, че аз съм „Кръстопът”, но „Кръстопът” изобщо не е само „аз”… най-малко това е… Защото е 6 години доверие, памет и надежда. За мнозина – и автори, и читатели, на които списанието е нужно.

   Отдавна замислях тази публикация. Имаше моменти – по-рано през годината – в които ми се струваше, че тя ще е лесна. Последният месец (или мъничко повече, няма да се взирам в датите) я направи почти невъзможна. Невъзможна във вида, в който беше замислена. И затова ще „избързам”, ще я изговоря сега, за да не се окаже, че времето до края на календарната година наистина ще ме изправи пред изпитание, което няма да мога да преодолея.

   Когато я замислях, си представях десет книги с поезия, в които ще искам да помоля да се взрете. Не, не класация – кошница с лакомства, за ценители, която исках да ви подаря… И ми се струваше лесно. Дълго време в нея имаше място. Когато в последните дни започнах да я подреждам, се оказа малка. И съм щастлив от това. Но и ми е трудно. Разбира се, че знам за коя книга, или три, или пет, бих гласувал, ако трябва да съм жури на „конкурс” или награда… И в повечето случаи тази „подредба” би била различна. Защото – знам, че мнозина ме мислят за идиот заради тази ми вяра – вярвам, че конкурсите и наградите изпращат послания, и тези послания трябва да са ясни и свързани с техните „имена” или „патрони”, причината или поводът за тяхното създаване… Другото – всичко друго – е само претенция, празно оразмеряване на неизмеримото.

   Има и книга, която бих избирал във всички случаи. И независимо от казаното по-горе. Защото тя не бива да бъде пропускана, премълчавана, защото е една от така редките книги в българската поезия, която ясно изрича „Едно”. Едното. Всичкото. „Тънка книжка” на Екатерина Йосифова.
   И ще добавям – отново и отново – „Северна тетрадка” на Марин Бодаков – заради несравнимата партитура от смирение и копнеж, от полусенки и мека светлина, от премълчано, което се чува ясно, от изговорено, което остава…
   Ще положа в основата и „Тамбос” на Людмила Миндова – дори и само заради това „Не очаквай поезията / да те прави силен. / Съвсем достатъчно е да налива смисъл / в слабостта ти.” – а не е само това, далеч не е само това… но как пък умее, успява да стори тази книга и точно това…; и „Навътре” на Стефан Иванов – заради начина, по който прави видимо невидимото, без (за разлика от „жреческия архетип”) да убива, без крясък и транс, спокойно и овладяно изважда нещата от сенките, за да ни върне контрола над тях, над нас самите…; и „Стихотворения” на Васил Балев – заради смелостта и тътнещата в тази книга енергия на себепознанието, на болката и самоиронията – без драска от хленч, заради отказа от изграждането на защитни стени, които биха спряли злото на прага, но и биха заключили изхода за всяко добро, заради рисунъка, доказващ се върху черното като живот… и свят; и още едни „Стихотворения” – тези на Албена Тодорова – заради прямотата, която не наранява, а звъни… и настоява, че има смисъл, че смисълът го има; и „Как наказва Бог” на Катерина Стойкова-Клемър – заради превръщането на съвестта в призма, която ни сочи към сложността на светлината, направено смело, изкусно… и смирено; и „Дъска по мокрия пясък” на Екатерина Григорова ще избирам отново и отново за „кошницата” без която не бих тръгнал на път – заради сложността на сплитането на погледи (и припеви), на „обеми” и пространства, постигната ненатрапчиво, с лекота… и смелост; и няма да пропусна – не мога и не искам – „Ние според мансардата” на Иван Ланджев – защото е книга на дългата и жива памет, на умелото модулиране на гласове и традиции, честно и самоотречено предлагане на себе си за резонаторна кутия… с голям обем, придаваща плътност и уникалност на гласа…; и после – не онова „после” на „след”, не съм „подреждал” и не подреждам, оставил съм се да ме води едно усещане за ритъм и дишане – „Между два града” на Стойчо Младенов – заради деликатността на текстурата, но и категоричността на присъствието, заради усещането за близост и споделеност…; и „Леванте” на Керана Ангелова (да знам, че преминах границата от „десет”, но нали помните – в приказките винаги се намира една кошница, от която не престават да изскачат чудеса – а аз няма да престана да ви ги показвам, защото те не бива да остават скрити, защото подреждат света и го правят поносим… и са надежда…) – заради духовния обем, който може да те поведе на дълго пътуване, ако платната ти са в състояние да поемат неговия напор, ако „хвърчилото” ти не е привързано през врата от всекидневието; и „Пристанища и стаи (за напускане)” на Яна Монева (и вече само ще посочвам – не защото нямам какво да кажа, а защото – простичко, по човешки, съм уморен); „Птица в ключалката” на Ивайло Добрев; „Светлината си тръгва на пръсти” на Катя Белчева; „Раждане на снега” на Златозар Петров; „Дивата природа” на Белослава Димитрова; „Прекарване на времето” на Виктория Лекова; „Няма места за сбогуване” на Иван Брегов; „Градината на тайните” на Роман Кисьов; „Двойното дъно на небето” на Георги Николов; не бих пропуснал и една книга, заради безспорната ѝ значимост, ако нейният автор – по причини, които са ми неизвестни – не беше решил, че тя не бива да бъде споменавана в „Кръстопът”, не бих пропуснал – вероятно – и две книги, които са встрани от поетиките, представени дотук, но – познавайки добре техните автори – очаквам, че прочитът им не би ми позволил да ги премълча – просто още не съм успял; сигурно има и други значими книги, но не са достигнали до мен (не са попаднали сред тези малко повече от 100 „заглавия“ с поезия, в които успях да се взра)… И преди да си позволя да замълча, (да, знам – чувам – и всичките „нужно ли беше изобщо да говориш?..“) искам да посоча към още три книги, появили се в самия край на миналата година, които до този момент не са получили вниманието, което заслужават (а това ще е и моята „вратичка” към надеждата, че и догодина ще съм в състояние да ви представя много жива и истинска поезия) – „Частите на тялото” на Яна Пункина, „Никол слиза по стълбите” на Димитър Ганев и „Американски поеми” на Иван Христов…

   Връщам се „нагоре“ и броя… книгите се оказаха (поне) двадесет и шест. За 365 дни. И сигурно не са „всички“. Със сигурност не са всичките. Но за всяка една от тях мога спокойно и аргументирано (много по-спокойно и аргументирано, отколкото съм го сторил) да говоря. Да посоча в какво е нейната уникалност, нейния принос, движението, което е добавила не само в биографията на своя автор. За много от книгите бих могъл да посоча и своите съмнения, онова, което не ми достига, онова което – във всички такива случаи – една по-смела, умела или мъдра редакторска намеса би „изчистила“, за да достигнат истинския си вътрешен потенциал (както и този на авторите), за да станат още по-незабравими… Мога. Но нямам потребност от това. Не и сега. Не и тук. Защото сега и тук искам – без поза, без тупане в гърдите, но и без мазохистично униние… – простичко да попитам кои и колко са „националните“ литератури, които могат да предложат толкова различни и смислени светове само за година?.. (и тогава – след прочита, внимателният, добронамерен, но не добряшки прочит – може и трябва да започне и друг разговор…)

Бележка: Издателите на споменатите книги са посочени съвсем коректно – и с чувство на дължимо уважение и благодарност – в публикациите, към които водят хиперлинковете в тази статия. Не съм ги добавил тук, защото – проверих го – биха превърнали части от статията в нечетлив лабиринт…

Коментарите са заключени.