Вследствие на един от онези внезапни пристъпи на непоносимост към монотонното ежедневие, които налягат понякога дори най-лишените от въображение хора, търговецът на дървесина Убалдо Рèзера, четиресет и една годишен, вместо да поеме по обичайния си маршрут, за да се прибере пеша от работа, веднъж избра по-обиколен преход през квартал, който му беше почти непознат. Това е положението: човек нерядко изкарва цял живот на един и същи адрес, без нито веднъж да се отбие до съседните улици и площади, понеже именно тяхната близост убива у него всяко изследователско любопитство.
  В зоната, където попадна Резера, на пръв поглед нямаше нищо особено и цялостната ѝ физиономия не се отличаваше от местата, които той посещаваше редовно. Затова желанието му да види нещо ново в тази лятна вечер остана неудовлетворено: същите къщи, същата архитектура, същите измъчени дръвчета по тротоарите, същите магазини. Дори лицата на минувачите му се струваха познати. Така че цялата работа не му донесе никаква разтуха.
  И все пак някъде към средата на булевард Ераклито погледът му съвършено неволно падна върху малка двуетажна къща в дъното на една къса пресечка. Там се намираше площадче, в което лъчеобразно се вливаха няколко улици. Къщата заемаше точно пресечения ъгъл, сключен между две от тях, а от лявата и от дясната ѝ страна се мъдреха две малки градинки.
  Първият му поглед бе неумишлен и кратък. Но такъв, какъвто е понякога, когато на улицата мъж среща жена и очите им се засекат за част от секундата, и в първия момент той не обръща внимание, ала след няколко крачки усеща смут, сякаш двете непознати зеници са вложили в него нещо, което вече няма изличаване. Тогава, тласкан от загадъчен повик, мъжът спира своя ход, завърта се и вижда как жената – със същото движение, в същия миг, макар и да продължава да крачи – извръща глава назад. И за втори път очите на двамата се засичат, и вълнението, още по-силно, като остра стрела, пронизва душата – тайнствено знамение за нещо съдбовно.
  Така стана и с нашия Резера: след като подмина пресечката и извървя има-няма десет метра, образът на къщата го разтърси. “Странно – помисли в опит да замаже истината, с която дълбоко в себе си вече беше пределно наясно, – какво ѝ беше толкова специалното?”
  Обзет от властната нужда час по-скоро да види къщата отново, той се обърна кръгом и се върна по стъпките си. Защо обаче, докато правеше това по същество незначително отклонение от пътя си, почувства за необходимо да покаже привидно безразличие, да се направи на човек, който насред разходката си е решил да поеме назад ей така, от най-невинен каприз? Да не би да се срамуваше? Да не го беше страх, че някой ще го види и ще отгатне мислите му?
  С риск да се издаде, все още в ролята на завеян минувач, който се оглежда от скука, се прозина съвършено неестествено: така имаше повод да вдигне очи към горните етажи на околните къщи, без да проличи преднамереността на жеста му.
  Неприятна изненада: наблюдаваха го поне трима души – две възрастни жени от един балкон и някакъв разгърден младеж, облегнат на перваза си. Стори му се даже, че младежът му се подсмихва с нагла ирония, сякаш му казва: излишно е, уважаеми господине, да разигравате комедии, много добре знаем защо се върнахте обратно.
  “Абсурд – помисли си Резера, за да се успокои. – Това, че тези тримата ме гледат, въобще не е нарочно. В момента аз съм единственият минувач и е логично тяхното любопитство машинално да се насочи към мен. Впрочем да мислят каквото си щат. Какво лошо има, в крайна сметка, ако ми се прииска да хвърля едно око на някаква къща?” И все пак отлично разбираше, че като разсъждава така, не е искрен пред себе си.
  При всички положения вече се беше хванал на хорото. Да тръгне за втори път в обратната посока, едва ли не разкаян заради първия, щеше да е равносилно на самопризнание. Продължи.
  Когато стигна до пресечката и пред него отново се откри гледката на площадчето в дъното с къщата, препречила улицата, емоцията го връхлетя още по-мощно. Макар и да знаеше, че отгоре го следят най-малко шест очи, не устоя на порива си и вместо да продължи напред по булевард Ераклито, зави наляво, за да се доближи до къщата.
  Тя не се отличаваше с особени архитектурни достойнства или приумици. Строго погледнато, в нея нямаше нищо нередовно или предизвикателно. При все това тя крещящо се открояваше сред останалите. Нейният стил, ако изобщо можеше да се говори за стил, беше онази смесица от късен барок и ранно рококо с лек австрийски привкус и куп претенции за шик, която толкова се е харесвала през 20-те и 30-те години на ХХ век. Но не в това се състоеше притегателната й сила – същият вкус и същите архитектурни превземки изобилстваха по много сгради наоколо, а те нищо не му говореха. Резера забави крачка, за да удължи зрелището, и сам не можеше да си обясни защо този дом буди у него подобен пламенен, направо физически интерес. Тънък вертикален корниз на нивото на първия етаж пресичаше ниската фасада – по формата и изпъкналите си криволици напомняше на някое trumeau* от ХVIII век. Сянката под него, която изтъняваше към краищата, отдалеч изглеждаше като уста, извита в сластна, пагубна усмивка, предназначена точно за него, Убалдо Резера. Без съмнение – благодарение на една от онези необясними хармонии (или дисхармонии) на линиите, които вдъхват живот на съвършените архитектури – тези стени, тези изящни прозорци, тези ритмично повтарящи се елементи, тези заоблености, този полегат покрив, над който стърчаха чудновати комини (подобни на дебнещи котки или бухали), изразяваха една солидна, вълнуваща, дръзка, весела и самоуверена индивидуалност. Какво се криеше зад маската на аристократично достойнство? Що за непристойни изкушения, що за сладки грехове?
  Без да разбира какво му се случва, Резера, леко замаян и в плен на някакъв мътен водовъртеж от чувства и копнежи, пристъпи към къщата. Входната врата, висока и тясна, беше заключена. С кабарче за нея беше закрепена бележка: “Продава се. За информация: г-н Леутерио Стела, ул. Гарибалди 7, ап. 3”. В сърцето си Резера вече бе взел решение.

  – Алдо – рече съпругата му, – душата си давам, за да разбера какво става с тебе. От известно време не мога да те позная. Затворил си се. И вечно някъде скиташ. А нощем стенеш и говориш насън.
  – И какво казвам? – попита Резера стреснат.
  – Притеснява ли те какво говориш насън? Да не те е страх? Виждаш ли, че нещо криеш от мен?
  – Не бе, Енрика, заклевам ти се, нито ме е страх, нито съм се затворил. Може просто да съм натрупал умора.
  – Искаш ли да знаеш откога не си същият? Откакто си науми да купиш оная къща! Ама слушай какво ще ти кажа. Сделката може и да е веднъж на милиони, както твърдиш, но на мен къщата ми е противна!
  – Хайде сега, противна – гласът му изведнъж стана ласкав, обайващ. – Напротив, прелестна е. Ти си човек на навиците и си привързана към този апартамент. Но ще видиш колко ще ни е добре в собствена къща, само наша си. Нямам търпение да се пренесем.
  Очите му странно блестяха. Жена му го изгледа уплашено, после избухна в сълзи. И чак тогава Резера за първи път си даде сметка: беше се влюбил в къща.

  За разлика от това, което се случва най-често със сбъднатите желания, радостта на Резера от живота в лелеяната къща отначало беше пълна и почти помитаща. Като го виждаше такъв доволен, и съпругата му, която по едно време бе почнала да подозира за съществуването на друга жена, се отърси от опасенията си, но напразно се мъчеше да се почувства в свои води тук: без да разбира защо, изпитваше непреодолима антипатия.
  Резера пък се наслаждаваше на неописуемите нежности на споделената любов. Да, чувстваше, че къщата е щастлива от присъствието му, точно както той бе щастлив да я обитава. Вечер, като се прибираше, имаше усещането, че тя, двуетажната, го поздравява със специална усмивка. А сутрин, когато, преди да завие зад ъгъла, се обръщаше за последен поглед, тя също си вземаше довиждане и даже мъничко се протягаше напред, сякаш за да намали разстоянието, което ги дели.
  И все пак, някакво тревожно и неразгадаемо предчувствие не спираше да го гризе.

  В един момент Резера усети – не беше минал дори и месец, – че къщата е взела да нехае. Сутрин, когато той се обръщаше за последен поздрав, преди да изчезне зад завоя, тя, вече разсеяна, не отвръщаше на погледа му. Но разсеяна от кого? Скоро свикна да наднича и тайно да я наблюдава иззад един далечен ъгъл, така че да остане незабелязан. И не веднъж и дваж я хвана с усмивка да намига на непознати, сред които и някои съвсем изпаднали. Освен това почти всеки ден един скъп черен автомобил с шофьор дълго стоеше на площадчето и от вътрешността му неговият собственик, червендалест тип към петдесетте, правеше, обърнат към къщата, странни знаци с ръце.
  Ревността, това безкрайно изтезание. Особено нощем, когато го нагазваха най-чудовищните съмнения. Чии бяха следите долу, в градината? До какво се домогваше милиардерът, който постоянно висеше наблизо в черния си автомобил? А странните шумове от тавана, подобни на човешки стъпки? Кои бяха нощните птици, които по двойки уж небрежно сновяха напред-назад чак до зори и както си приказваха, хвърляха към къщата му безсрамни погледи? От тъмнината на градината, притаен сред храстите, той се взираше през желязната ограда, за да изненада заговорниците…
  Е, такъв е безчовечният закон на любовта. Какво можеше да облекчи такава мъка, която по същината си бе чиста лудост? Бавно, но сигурно съпругата му, изплашена от многото ужасни симптоми, започна да схваща. Ала не беше способна да мрази. Този нещастник извикваше у нея преди всичко жал.
  В крайна сметка една августовска нощ той самият сложи край на нетърпимото положение. Към два часа събуди жена си.
  – Бързо, ела, къщата гори.
  – Какво? Как? – заекна тя при радостната вест и не повярва на ушите си.
  Той смотолеви:
  – Сигурно е станало късо съединение.
  Къщата изгоря като факла. В сянката на един вход от другата страна на площада видяха Резера горко да ридае. Странно, но факт: въпросната нощ духаше силен вятър и пожарникарите почти нищо не успяха да направят.
  При воя на сирените епископът, който в този час още четеше Писанията, любопитно се показа на прозореца. Видя червените облясъци отвъд покривите. Почувства миризмата на опърлено.
  Вятърът разхвърляше из града сребрист пепелен прашец. Едно мъничко парченце, може би късче от изгорял плат, кацна на ръкава на свещеника – приличаше на крехкото крилце на пеперуда. Той предпазливо го поднесе към носа си, за да го помирише. В същия миг го блъсна нещо силно: желание, погнуса или страх. Енергично изтръска ръкава си.
  – Et ne nos inducas**… – прошепна и се прекръсти.


___________________

* – Стълб, често със сложна украса, който подпира тимпана (част от фронтона) на портал към църква или дворец. (Б. пр.)
** – Et ne nos inducas in tentationem (лат.) – “…и не въведи нас в изкушение”, част от молитвата „Отче наш“ (Мат., 6:13; б.пр.).

Разказът е включен в „Коломбър” – сборника с разкази на Дино Будзати, издаден от „Жанет 45“ (в превод на Нева Мичева), чиято премиера е насрочена за 22 декември (понеделник), от 19:00 часа в Кафе Бариста на ул. „Бачо Киро“ 26-30 в София.