Щрак, запалката се отваря от палец с плосък нокът. Щрак, запалката се затваря. Грапавото цилиндърче до бензиновия фитил си стои недокоснато. Огънят е необходим само на този, който е решил да остане за по-дълго. Максим седеше едва от половин час, но вече се оглеждаше. Търсеше си повод да стане. Чекнеше капачето на запалката чрез най-различни пръстови акробатики, въртеше се след сервитьорките. Дамян забеляза, че дори си беше отпуснал корема – сигурен знак, че заведението повече не заслужаваше спортната му форма. Очакваше всеки момент приятелят му да стане и да му пожелае: “Аре, бъди здрав”. Двусмислица, която отдавна се беше изтъркала и от двата си смисъла.
      Райна ги наблюдаваше мълчаливо, без да се отегчава. Вероятно тя просто не можеше да се отегчи. Откакто разбра за това нейно качество, Дамян започна да си го обяснява ту с отношението ѝ към вечността, ту с личния ѝ характер, ту с чувството ѝ за време, без да е сигурен каква точно е истината. С остри лакти, забити в масата тя следеше разговора, който се раждаше и умираше без върхове. Правата ѝ коса си оставаше сресана независимо от лекия вятър. Ръкавите на розовия ѝ костюм откриваха малка част от китките ѝ, заедно с часовника, който показваше 12:20. Максим пиеше уиски с много лед, Дамян пиеше водка, а Райна, както винаги, не пиеше нищо.
      Седяха в заведение в пешеходната зона на центъра. Палмите в саксии от бъчви, които отделяха външната му територия от тротоара, образуваха нещо като фалшив тропически остров с масички и столове. Една Атлантида, на която се пиеше и говореше, изплувала след нов катаклизъм, без да е забелязала какво ѝ се е случило междувременно. Край острова минаваха хора в непрекъснат поток и на Дамян му се стори, че ако ги гледа достатъчно дълго, ще изгуби паметта си. Това му вдъхна надежда. Зад витрините на заведението се виждаха торти и празни фотьойли. Палмите бяха изкарани навън миналата седмица, заедно с първите топли дни. Някои неща се повтаряха всяка година. Други – никога.
      – Значи тръгваме в ранния следобед – обясни за трети път Максим, като натъртваше на всяка по-важна според него дума и оставяше пауза за осмислянето ѝ. – Ските ги връзваме на моя багажник. Двe коли ще ни стигнат, може и три, зависи. Горе още има сняг, само трябва да знам предварително кой каква стая ще иска. Дрън, дрън, дрън – чу края на плановете му Дамян, който приблизително от едно и също място всеки път преставаше да слуша.
      Максим извади цигари и измъкна една с уста. Запалката щракна по предназначение. Миг преди да ги върне обратно в джоба си Максим се поколеба и ги остави на масата. Филтрите им сочеха към Дамян. Той беше готов да си вземе, но погледът му срещна Райна.
      – Мисля, че нещо ми обеща – предупреди го Райна.
      – Вече не пуша, нали знаеш – каза Дамян.
      – Като станеш на сто години, какво ще те правим?
      Дамян прие думите на приятеля си с кисела усмивка. Подръпваше кичур от тъмната си коса, която напоследък растеше колкото си иска. Райна го погледна настоятелно.
      – След десет минути пускат децата от училище.
      Нямаше нужда да му го напомня. Дамян вече не мислеше за друго по това време на деня. Стана и остави на масата своята част от сметката. Максим, който сам мислеше да си върви, се изненада.
      – Някога ти беше забавен човек, бе, пич!
      – Бях – съгласи се Дамян.
      – Беше – повтори Максим. – Не е ли време да се стегнеш, а? Половин година оттогава.
      Дамян преглътна.
      – Така ли ще го оставиш да ти говори? – попита го Райна.
      – Четири месеца – поправи го Дамян.
      Двамата си тръгнаха – Дамян напред, а Райна след него. Дънковото му яке и розовият ѝ костюм се вляха между минувачите, а Максим разбра, че вече му се става. И си поръча още едно уиски с много лед.
      Пред училището обикаляха родители и си гледаха часовниците. Някои се подпираха на близките дървета с вестници в ръце, като от време на време вдигаха поглед към входа. Излизаха най-малките, с раници, от които стърчаха гуменки. Бабите им жужаха около тях и въпреки топлото време правеха опити да им закопчават якетата. Замириса на физкултурен салон и потни коси. Дамян и Райна спряха зад желязната решетка на оградата.
      – Пускат А клас – каза Райна, загледана в децата.
      – Знам, че не сме закъснели – озъби ѝ се Дамян.
      Две възрастни жени го чуха и се отдалечиха от него. Райна не им обърна внимание. Гледаше към децата, които сега излизаха две по две. Дребно момче с лукава физиономия се прокрадна зад своя съученичка и се опита да ѝ бутне очилата иззад ушите. Тя успя да ги хване, но не и да го шамароса. Той се шмугна в задните редици и оттам й показа нещо като свирене на кларинет върху хипотетичното продължение на носа си.
      – Не виждаш ли какво става? – попита Райна.
      – Краси ще се оправи сама, той просто я харесва.
      – Не стой така, направи нещо! Баба ѝ пак ще закъснее да я вземе. Някой трябва да я защити.
      Момчето все пак успя да ѝ грабне очилата и хукна из училищния двор. Явно и неговата баба закъсняваше. Краси нададе вой, но класната беше изправила един чорлав злодей пред родителите му и тримата, надвесени над него, му се караха едновременно. Дамян пресрещна ухажора на една от обиколките му и взе очилата. Върна ги на Краси, която изправена в цял ръст не стигаше по-високо от ръба на дънковото му яке. Тя ги взе с изненада, примига разфокусирано и избърса носа си с ръкав, зад който остана дълга лъскава лента с прах по краищата. Ако го познаваше, вероятно щеше да му благодари.
      Дамян се отпусна на една пейка в близката градинка между блоковете и тъй като не можа да измисли какво да си прави ръцете, ги мушна в джобовете на якето. Вътре откри запалката на Максим. Извади я, повъртя я озадачено из пръстите си и започна да ѝ щрака капачката. Райна седна до него. Той хвърли поглед наоколо, видя, че няма кой да го чуе, и каза:
      – Кога ще ме оставиш на мира?
      Тя вдигна слабите си рамене.
      – Не знам. Може и никога да не те оставя.
      – Защо не отидеш при дъщеря си?
      – Краси няма полза от мен така.
      Той пое дълбоко въздух и го задържа, за да оползотвори докрай въздишката си.
      – Знам, знам, знам, виновен съм. Колко пъти на ден да ти го казвам? Търсех си цигарите на задната седалка. Ти ми изскочи в последния момент. Въобще не съм те видял как пресичаш.
      – Бързах. Краси щеше да се разтревожи, че не идвам да я взема.
      – Знам. Съжалявам. Писна ми да го повтарям, адски съжалявам. Какво не бих дал, за да върна времето назад.
      – И аз – каза Райна и приглади назад вечно сресаната си коса. – Обаче нито ти, нито аз можем.
      Часовникът ѝ, както винаги, показваше 12:20.

Кристин Димитрова в „Кръстопът“.
Кристин Димитрова в DICTUM.