Иванка Могилска: фрагмент от „Внезапни улици”

Публикувано от на януари 24, 2015 в 11:27 am.


Париж, 1969 / София, март 2012

  Макс не пази снимки, само записки и скици. Между листовете с улици, сгради, просяци и скитници – рисувани, задрасквани, започвани отначало, разпилени – намирам размисли, писма, бележки – огромен дневник на града. Така попадам на следния монолог:

   „На руски трябва да ми говориш, на руски. Тази страна, до която все още не съм стигнал и незнайно защо сънувам, е цялата в теб и мога да си мисля, че очите ти са големи – всяко едно колкото Червения площад. Събрала си грацията на целия Болшой театър и мога да танцувам с теб до зори и то без музика, само докато слушам гласа ти, който ми говори на руски.
  Ти цялата си мелодия с меки извивки. Ти си голяма… като сибирските полета си необятна. Губя се в тялото ти като чужденец, попаднал в тайгата през зимата… и е толкова студено, че кожата ми изгаря.
  Кожата ти ме замайва. Помирисвам я и няма по-хубав парфюм за мен на тази земя – топъл, пикантен, успокояващ, упойващ. Сладък и горчив едновременно, като мандарина, покрита със сняг и току що внесена на топло. Тръпчива си или аз съм пиян като руски казак. Горчива си или просто твърде много прах има по тези улици сега, когато гледам лицата на всички тези българи и чужденци и си мисля, че може би някой от тях е вървял по други улици и е видял нейното лице.
  Компания сме, весело е и все пак… Избелялото място, на което с години вися снимката ѝ, все още стои… Никой дори не подозира какво значи това светло петно на стената над бара. Виждаш ли го? Никой не знае какво значи за мен тази улица и руската книжарница в Париж. Седим тук с теб и толкова други хора, ти ми говориш на руски и аз не разбирам нито дума. Нарочно е. Не ме интересува какво казваш. Искам само да танцувам, докато говориш и го правя. Земята също танцува под мен и аз те питам: „Знаеш ли, знаеш ли, че малко по-надолу се намира вашата книжарница, руската книжарница?” А ти ми говориш и клепачите ти са полуспуснати, но то не е от желание, от водката е. Не искам да се заслушвам в думите ти. Сигурен съм, че не знаеш… не знаеш къде изобщо е тази книжарница, нито защо я споменавам… ти си една руска парижанка, с ужасен акцент… Може би дори никога не си била в Москва и Петербург. И аз не съм бил. Не е важно. Не искам да се заслушвам. Няма нужда.
  Земята идва все по-близо към мен. Всички сякаш усещат същото, защото все повече изразяваме любовта си с прегръдки. Вкопчили сме се един в друг – залитаме, пеем и плачем и говорим, всеки на езика си. Струва ми се, че все повече се приближаваме един към друг. По средата на ресторанта, група залитащи, ломотещи, със зачервени лица и натежали очи, ако те погледна, ще се строполя… затова не те гледам. Иначе си само за гледане такава руска и непозната… Земята ни сближава… Върти се толкова бързо и застрашително, че всички ние се прегръщаме… Ако ти паднеш и аз ще падна. Ако те държа, ти ще държиш мен и няма да има нужда от нищо повече, само до утре сутрин, докато тя спре да се върти, а алкохолът се изпари през кожите ни… Дали тогава ще има същият мирис кожата ти… Няма да ме има, за да разбера. Нека просто да постоим… Ние, всички така важни участници в поредния кинофестивал… Да постоим в средата на този малък ресторант, в който ти ни доведе. Аз никога не бих го избрал, защото знам, че вътре сервират водка и пелмени, а отвън изглежда като всеки нормален френски ресторант. Всички ние, бивши, настоящи и бъдещи киновеличия, стоим по средата му и се пазим един друг да не ни изхвърли земята с бързото си въртене, защото няма да има кой да заснеме тази грандиозна чистка. Нека да постоим още малко, вкопчени един в друг с алкохолни изпарения около главите и лош вкус в устата… Разпада се нашето малко обединение… Някой с някого се скарва… Твоят френски е фалшив, колкото руския ти, ако го слушам трезвен.
  Разблъскваш хората и мен никой вече не ме държи. Разярените кинаджии излизат навън или ги избутваш ти… и те се връщат с една зелена кофа за боклук и я оставят на средата на заведението. Ти се отказваш да правиш каквото и да било… обръщаш се, отдалечаваш се, излизаш. Аз оставам… Лежа зад кофата. Чувам как щраква ключът на вратата. Утре кога ли ще дойдат собствениците? Навярно отдавна не са същите. Защо ти заключваш и какво се случва и утре… утре туристите ще минават и ще виждат през големия прозорец-витрина една зелена кофа за боклук със затворен капак в средата на ресторанта.
  Не можахме да се спасим, земята ни изхвърли и аз… Аз съм сам… Мъж без особено значение, в чужд ресторант, в един град, в който нея я няма, зад една кофа за боклук, а ти си най-невежата руска принцеса, родена във Франция, за да развежда кинаджиите славяни по места, за които не знае нищо. Ти самата си без място, нито тук, нито там, без език… Само с очи, всяко едно огромно като Червения площад, който никога, никога не си виждала…”

Фрагментът е от романа на Иванка Могилска „Внезапни улици” (2013, „Жанет 45″). Той ще бъде представен и в Стара Загора на 28.01.2015, сряда, от 18.00 часа в Книжарница „Приятели” (бул. „Цар Симеон Велики“ № 11)






  Иванка Могилска в „Кръстопът“.
  Иванка Могилска в DICTUM.

Коментарите са заключени.