… Веднъж, когато беше слязла в селото за някои продукти, на пазара едно дете пред нея рязко падна на земята и започна да се гърчи. Хората се разтичаха. Майката се завайка.
  Лейла знаеше как да му помогне. Отиде при жената и каза: „Ще спася сина ти; но трябва да ми позволиш да го направя”. „Да, да, помогни му, спаси го”…
  Лейла сложи в устата на момчето няколко капки от отварите, които сама приготвяше. Докосна челото му между веждите и се отдалечи. Само след минута детето отвори очи. Изправи се и отупа дрехата си от уличната прах.
  Майката хвана ръцете ѝ и започна да ги целува. Изпрати я с две кошници, пълни с плодове и мляко. Това имаше жената, с това ѝ се отблагодари.
  След тази случка на пазара, при нея започнаха да идват болни. Много, много болни. Първо бяха само тези от близкото село. После – хора от все по-далечни села и градове.
  Лейла ги лекуваше.
  Понякога си казваше, че ще отпраща някои от тях – онези, които още не бяха готови да получат изцеление.
  Но сърцето не ѝ позволяваше да го направи.
  Да, можеше да ги излекува всичките, но дали те заслужаваха да бъдат здрави?
  За Лейла нямаше нелечими болести. Имаше само неизлечими хора.
  И когато при нея дойде Белобрадия, беше за да иска лекарство… „Само ти можеш да помогнеш, Лейла, важно е”…
  Знаеше името ѝ. Но пък всеки наоколо би могъл да му го каже, защото тя вече беше Лейла Знахарката.
  Тогава го видя за първи път.
  Мъжът ѝ обясни симтомите и развитието на болестта. Търсеше лек за Черната смърт .Но Лейла я интересуваше друго… жена ли ще лекувам или мъж…
  Той разбра правилно въпроса ѝ.
  Разказа ѝ за онази жена достатъчно. Толкова, колкото да може Лейла да я види.
  Лечителката се беше замислила… „Ела утре, по залез, тук нямам тази билка, но зная къде да я търся; ще я намеря”…
  Белобрадия си тръгна и дойде на следващия ден в уреченото време. Онова, което ѝ направи впечатление, беше че Чакал не реагира на появяването на Белобрадия.
  Обикновено животното ставаше неспокойно, още преди да се чуят виковете на камиларите, тропотът на конски копита или тихите стъпки на човеците.
  Този път Чакал продължи да лежи край огнището с глава върху лапите. И така посрещаше Белобрадия всеки път от този миг нататък.
  И още тогава, почти веднага – Лейла усети, че този мъж не беше човек. Тази реакция на животното беше най-яркото доказателство, че този беше от не-човеците.
  Не принадлежеше нито на религия, нито на света. Не беше от тази реалност.
  Беше пратеник от Висшите Сфери.
  Лейла вече знаеше, че религиите нямаха значение. Нито този свят. Нито тази реалност.
  Вярата беше важна.
  Лейла също вече нямаше религия. Защото имаше Вяра.
  Религиите разделяха хората на части.Вярата ги събираше в едно Цяло.

  Нели Лишковска в „Кръстопът“.

Бел. ред.: в „Кръстопът” можете да прочетете и други откъси от бъдещия нов роман на Нели Лишковска.