Подвързани с кожа в по-голямата си част и строго подредени по лавиците, книгите на Естебан Верфел покриваха почти изцяло четирите стени на помещението; това бяха десет-дванайсет хиляди тома, конспект на два живота – неговия и този на баща му; но те изграждаха и топла хралупа, стена, която го отделяше от света и го пазеше, щом седне да пише, както в този февруарски ден. Масата, на която той пишеше – стара дъбова мебел – беше, както и много от книгите, спомен от баща му; още като съвсем млад той бе поръчал да я пренесат от бащината му къща в Обаба.
  В тази стена от хартия, от страници, от думи, имаше обаче една пролука – прозорец, през който, докато пише, Естебан Верфел можеше да види небето и върбите, и езерото, и къщичката на лебедите в централния градски парк. Без да нарушава неговото усамотение, този прозорец си проправяше път през тъмнината на книгите и смекчаваше онази друга тъмнина, която често пъти ражда призраци в сърцето на хората, несвикнали да живеят сами.
  Естебан Верфел съзерцава в продължение на няколко мига покритото с облаци, бяло-сиво небе на този февруарски ден. После отвърна поглед, отвори едно от чекмеджетата на писалището си и измъкна оттам тетрадка с твърди корици, надписана с номер дванайсет, напълно еднаква, във всяко едно отношение, с другите, вече изписани, единайсет тетрадки от личния му дневник.
  Красиви бяха тетрадките с твърди корици. Харесваха му. Той често си мислеше, че ги съсипва, че историите или размишленията, които обикновено съхранява в тях, провалят хубавата съдба, полагаща се на всяка тетрадка, и най-вече на тетрадката с твърди корици.
  Може би беше прекалено да се мисли така за предмет като тетрадка. Вероятно да. Но той не можеше да го избегне, още по-малко когато, както въпросния ден, се готвеше за започне нова. Защо ли вечно мислеше за онова, за което не желаеше да мисли? Неговият баща му беше казал веднъж: Не ме тревожи, че главата ти е пълна с фантасмагории, а ме тревожи, че те са все едни и същи. Така си беше, но той така и не разбра какви причини го подтикваха към това.
  Подтикът за неговите вечни фантасмагории беше, така или иначе, много силен и Естебан Верфел не можа да не отстъпи пред изкушението да вдигне очи към лавицата, където държеше единайсетте вече изписани тетрадки. Там, полу-скрити между географските трактати, стояха страниците, потвърждение на неговия живот, които пазеха красивите моменти, най-важните факти. Но не ставаше дума за съкровище. В тях нямаше вече никакъв блясък. Препрочитането им беше като гледане на изцапани с пепел листове; то будеше в него чувство за срам и той усещаше, че нараства желанието му да заспи, да забрави.
  – Тетрадки с мъртви думи – прошепна сам на себе си той. Изразът също не беше нов.
  Но той не можеше да позволи този начин на мислене да го отдалечи от задачата, накарала го да седне на масата, нито, както в толкова други случаи, да го поведе от един към друг лош спомен, все по-надолу и по-надолу, към една земя, която той много отдавна, от времето си на студент по география, наричаше Нос „Безутешност”. Беше вече зрял човек и знаеше как да се изправи срещу собствените си сили. И щеше да се бори, щеше да изпълни тази нова тетрадка.
  Естебан Верфел взе перодръжката – дървена, която той използваше само за да пише в дневника си – и я потопи в мастилницата.
  17 февруари 1958 г., написа той. Почеркът му беше красив, изчистен.
  От другата страна на прозореца небето беше станало съвсем сиво, и ситен, невидим дъждец потъмняваше цвета на бръшляна, покрил къщичката /колибката/ на лебедите. Тази гледка го накара да въздъхне. Той би предпочел по-различно време. Не му харесваше паркът да е празен.
Отново въздъхна. После потопи перодръжката в мастилото и се наведе над тетрадката.

  Завърнах се от Хамбург – започна той – с намерение да пиша бележки за своя живот. Но няма да го правя по систематичен и изчерпателен начин, както би могъл да постъпи – навярно с пълно право – човек, който се счита за огледало на една епоха или на едно общество. Разбира се, това не е моят случай и няма да постъпя така. Ще се огранича с разказване на случилото се един следобед преди много време – по-точно, когато бях четиринайсетгодишен -, и с последствията от въпросния следобед за моя живот, а те бяха големи. Не е много онова, което се побира в няколко часа, за човек вече в есента на живота си, но аз само това имам за разказване – то е единственото, което си заслужава. А може и да не е чак толкова малко. В края на краищата, аз към човек, посветил се на преподаването, а, както е известно, училищният подиум води по-скоро да запек, отколкото до приключения.

  Той се облегна на стола да изчака изсъхването на мастилото. Денят си оставаше все така сив, но дъждът беше много по-силен, отколкото няколко минути по-рано, и неговият звук – глухото шумолене при падането му в тревата, достигаше съвсем ясно до стаята. Имаше и промяна в околностите на езерото – лебедите бяха сега вън от къщичката и пляскаха необичайно силно с криле. Никога не ги бе виждал такива. Дали пък не обичаха да се мокрят? Или липсата на зрители беше предизвикала радостта им? Това той не знаеше, а и не си струваше да си губи времето с глупави въпроси. По-добре да го използва, за да прегледа току-що написаното.

  Никога не съумяваше да започне добре. Думите отказваха да изразят вярно онова, което се искаше от тях, сякаш ги мързеше, или нямаха достатъчно сила, за да го направят. Баща му имаше навик да казва: Мисълта ни е пясък, и когато се опитваме да съберем шепа от тази мисъл, повечето песъчинки изтичат между пръстите ни. Вярно беше. Той, например, съобщаваше за бележки, а щеше да е по-точно да говори за разсъждения, защото именно това искаше да направи – като тръгне от случилото се един следобед през юношеството му, да извлече от него хубави разсъждения. Но това не беше единственото му стъпване накриво, имаше и още.
  Можеше да задраска написаното и да почне отначало, но той не искаше. Щеше да е против неговите правила. Харесваше му страниците да са безупречни, и неговите, и тези на другите, и той се гордееше, че, заради тази безупречност, учениците му го наричаха с името на известен сапун. Освен това, защо да се мъчи с търсене на добро начало? И при втория опит ще допусне грешки. По-добре са продължи, като уточнява и постепенно поправя неудачното си начало.
  Той отново погледна към парка. Вече нямаше лебеди в езерото, те всичките се бяха приютили в къщичката. Не, и на тях не им харесваше февруарският дъжд.

  Така или иначе – продължи той -, стремежът да подбираме специалните моменти от живота си може да се окаже сериозна грешка. Животът навярно може да бъде оценен единствено в своята цялост, in extenso, а не на части, не като взимаме един ден, а оставяме настрана друг, отделяйки годините като части от кръстословица и заявявайки в крайна сметка, че тази била много добра, а онази – много лоша. Защото всичко, което е живо, живее като река. Без никакви прекъсвания, без спирки.
  Но, както е вярно това, безспорна е и тенденцията на паметта, която е почти противоположна. Както всеки добър очевидец, и паметта харесва конкретното, харесва да подбира. Ако би трябвало да я сравня с нещо, бих казал, че тя действа като око. Но никога, за сметка на това, не би го направила като счетоводител, специалиран в инвентаризации.
  Например, аз мога да видя сега къщичката на лебедите в парка, покрита с бръшлян от земята до върха на покрива, тъмна на цвят и още по-тъмна в дъждовни дни като този; мога да я видя, но в действителност никога на я виждам. Вдигна ли очи, всеки път погледът ми се плъзва по еднообразния зелен или черен цвят на листата и не се спира, докато не намери червеникавото петно на един от ъглите на покрива. Аз дори не знам какво точно представлява то. Може да е парче хартия, или примула, пожелала да изникне там, или керемида, останала непокрита от бръшляна. Така или иначе, за моите очи е все едно. Напускайки тъмнината, те винаги търсят тази точка светлина.

  Естебан Верфел вдигна поглед към червеникавото петно. Но и този път наблюдаването не изясни нещата. Можеше да е както примула, така и парче хартия, или керемида. Но, в крайна сметка, тази подробност беше без значение. Но-важно беше онова, което той току-що бе написал за паметта. Да кажеш, че паметта харесва конкретното се оказваше неточно. То не беше въпрос на харесване, а на необходимост.

  По този начин действа окото – продължи той – а също, ако мисълта ми е правилна, и самата памет. Тя забравя обикновените дни; в замяна на това търси светлината, забележителните дни, моментите на силни преживявания; търси, както в моя случай, един далечен следобед от живота ми.
  Но, стига вече. Време е да започна същинския разказ.

  Естебан Верфел изпита облекчение, след като с една черта сложи край на тази първа страница от тетрадката. Готово, вече беше очертал въведението на онова, което искаше да разкаже. Сам не знаеше защо действа точно по този начин, с толкова заобикалки и с такова бавене, но то му беше твърде присъщо, винаги бе постъпвал така. Той никога не пишеше, нито говореше направо, никога не общуваше открито с хората около себе си. След толкова много години, приемаше този недостатък на своя характер, своята плахост, своето малодушие; но все още го болеше за пропуснатите заради това възможности. В неговия живот всичко беше мълчание, пасивност, уединение.
  Но ето, че пак се отклоняваше. Сега не ставаше дума за начина му на живот, а за начина му на писане, и беше еднакво незначително дали го прави със заобикалки или без заобикалки. Никой никога нямаше да прочете личния му дневник. Колкото и понякога да си фантазираше, представяйки си читател – седнал край същата тази маса, след неговата смърт – как разглежда тетрадките му, той така и не можеше да го повярва. Не, никакъв читател нямаше да има. Смешновато беше да се тревожи чак толкова за стила.
  Той погледна към парка, докато потапяше перото в мастилницата. Без обичайните хора, тръгнали на разходка, околностите на парка изглеждаха под дъжда по-самотни от всякога. Появилите се в тревата вадички се къдреха, прехвърляйки се през камъчетата.

  Hic incipit – написа той – тук започва историята на един следобед, когато, за пръв път в живота ми, ме заведоха на църква. Тогава бях четиринайсет годишен и живеех с баща си в селище, наречено Обаба.
  Беше неделя и аз си бях уговорил среща с неколцина мои съученици, за да отидем до киното, което бяха построили на пет километра от Обаба, близо до железопътната линия. Но, нарушавайки за пръв правилата, които ръководеха нашите отношения, те решиха да се явят вкъщи много преди определения час, за да ми отправят, още щом отворих вратата, най-малко очакваната от мен молба.
  – Молим те – казаха – ела с нас на църква, ела да изпеем заедно псалмите днес следобед. Кажи на инженер Верфел да те пусне, кажи му, че за да пее псалми не е необходимо човек да е вярващ.
  Странно беше това тяхно поведение. Толкова дръзко, искам да кажа. И дръзко е в случая най-точната дума, защото ходенето по гости – доколкото предполага виждането на чужда къща отвътре – се считаше в Обаба за лош навик, нещо подобно на поглеждане към човек, докато се съблича. Освен това, баща ми беше чужденец, външен човек, враг, и всички знаеха колко много мрази църквата и религията.
  Днес, от разстоянието на времето, за мен няма съмнение, че каноникът на Обаба – човек на Лойола – е лицето, насърчило това предложение. От негова гледа точка, аз трябва да съм бил една душа в опасност; дете, което, лишено от майка – тя беше умряла при раждането ми -, се намира изцяло във властта на едно омразно същество – мъж, който не би се поколебал да повлече сина си към пропастта, в която самият той живее. Каноникът навярно е помислил, че няма по-добър начин за привличането ми от използване на дружбата с моите съученици.
  Омразата между каноникът и баща ми не беше, така да се каже, единствено интелектуална. Тя беше свързана не само с иконоборската позиция, възприета от инженер Верфел още с поемане на ръководството на мините в Обаба, но и с още нещо. И това нещо беше моето съществуване. За да го кажа с думите, които един ден чух да произнася учителят, аз не бях плод на законен брачен съюз. Не бях такъв по простата причина, че моите родители се бяха свързали по свободен начин, без да минават през църквата – нещо, което в ония времена и на това място, беше недопустимо. Но това е друга история и няма място за нея в тази тетрадка.

  Паркът беше все така пуст както преди, а дърветата, все още чужди за идещата пролет, имаха уморен вид. Лебедите също не проявяваха признаци на живот.
  Той откъсна очи от прозореца и препрочете написаното. Не, за историята на родителите му нямаше място в тази тетрадка. Може би в следващата, в тринайсетата. И би била преди всичко историята на една млада жена, решила да заживее с чужденец и, по тази причина, оклеветена и подложена на изолация. Майка ти се е търкаляла с кого ли не. Майка ти не носела бельо. Майка ти е умряла млада заради всичко лошо, което е вършила.
  Изреченията, слушани през междучасията в училището на Обаба, все още го караха да страда. Той не знаеше дали ще напише или няма да напише онази тринайсета тетрадка; ако го направи обаче, щеше да е много мъчително за него. Така или иначе, то оставаше за по-нататък. Това, което сега го занимаваше, беше историята, донесена от пътуването му до Хамбург.
  Естебан Верфел се наведе над масата. Неочакваното посещение на неговите съученици отново завладя въображението му.

  След като видяха колко много се учудих аз на думите им, другарите ми – без изобщо да споменават каноника – обосноваха предложението си по доста недодялан начин. Според тях не беше добре, дойде ли неделя, да ходим всеки по отделно. Единственото, което сме постигали така било да си губим времето, защото понякога те свършвали десет или петнайсет минути по-рано от обичайното – минути много ценни за пристигане навреме в киното; в крайна сметка обаче те никога не се възползвали – заради мен, естествено, защото аз съм бил техен приятел и те нямали друг избор освен да ме чакат.
  – Винаги пристигаме след като филмът е започнал – обобщи един от тях, – и ми се струва, че е глупаво да бъхтим пет километра с колелата, а после нищо да не разберем. Много по-добре е да вървим всички заедно.
  Доводът беше, както казах, доста нескопосен, защото обикновено церемонията траеше по-дълго, а не обратното. При все това, не им противоречих. Всъщност аз имах желание да вляза в църквата. И то не само защото беше забранено – следователно и желано – за мен място, но и защото изпитвах необходимостта да бъда едно обикновено момче, едно от многото. Аз бях, заедно с баща си, единственият човек в Обаба, чийто крак никога не бе стъпвал в тази сграда, и, естествено, тогава едва четиринайсет годишен, не ми харесваше да ме сочат с пръст.
  Така че предложението отговаряше на желанието ми и аз не оспорих онова, което те ми казваха. Само посочих вратата на библиотеката. Там беше баща ми. От него трябваше да поискат разрешение. Не, аз не се осмелявах, по-добре да му го поискат те. Но не очаквах от него съгласие. Струваше ми се, че баща ми ще ги отпрати с вик, че той няма –точно въпросната неделя – да престъпи принципите, които бе отстоявал през целия си живот.
  – Ако иска, нека отиде – чух аз тогава. Първо се изненадах, а после се изплаших – все едно всички стъкла на прозорците се бяха счупили изведнъж. Защо ли се съгласяваше? Дори не можех да си го представя.

  Един лебед крещеше пред вратата на къщичката, с всичка сила, и като че ли се караше на дъжда. Дъждът не преставаше. Мачкаше тревата и образуваше все по-дълбоки локви. Скоро целият парк щеше да се превърне в гъол.
  Естебан Верфел преплете пръсти над тетрадката. Не, на четиринайсет години той не можеше да разбере баща си, защото, по онова време, той все още не го гледаше със собствените си очи, а с очите на другите – с очите на онези, които, както сам можа да разбере по-късно, бяха заклети врагове на инженер Верфел. В Обаба казваха за него, че бил горделив и необщителен човек; същото мислеше и той. Разправят – каза му го едно момиче, което играеше с него на площада – че баща му бил толкова жесток, че биел с камшик работниците в мината, а той се усмихваше, клатеше утвърдително глава. И всъщност приемаше този образ, защото не разполагаше с никакъв друг. Какъв беше баща му? Ами само това – негов баща. А освен това? Освен това, нищо. Е, да, беше минен инженер.
  Но тия времена бяха отминали. Той не беше вече отхвърлящият всичко юноша, а зрял мъж. И смяташе, че разбира причината, поради която инженер Верфел беше приел предложението на съучениците му.
  – Умора – въздъхна той. Започваше да му харесва дъждът. Помагаше му да си спомня.
  Действително, инженер Верфел беше уморен и съжаляваше, че е напуснал родния си град Хамбург, за да отиде някъде, където неговите убеждения бяха смешни. В началото той мечтаеше да се върне. Ще се върнем, Естебан, и ти ще учиш в същия университет, в който съм учил и аз. В детството си това е изречението, което най-често беше слушал от неговата уста.
  Скоро обаче започнаха лошите новини. Един ден, мината – затваряха я; друг път купените на борсата ценни книжа губеха стойност и го оставяха почти разорен; трети – писмото на Теодор Щайнер, най-добрият му приятел, който му съобщаваше, че сдружението, в което те двамата членуват – клуб Айхендорф – е било забранено в Германия, че неговите идеи са преследвани и там, където той е роден.
  По времето, когато Естебан беше четиринайсет годишен, той вече се беше отказал. Щеше да си умре в Обаба, никога нямаше да се върне в Германия. Синът му нямаше да учи в германски университет. Така че, при това положение, беше логично той да няма сили да продължи борбата за неговото образование. И какво от това? Ако иска, нека отиде. Все едно, битката беше изгубена.
  Лебедът, който беше до вратата на къщичката, отново взе да грачи и този път успя да накара всички останали вътре да му пригласят. Шумотевицата го отвлече от спомените.
  – Кога ли ще млъкнат! – извика той.
  Защо ли беше толкова горд?, запита се след това.
  Да беше по-смирен, инженер Верфел щеше да приеме по-добре живота в Обаба. И да беше по-интелигентен – също. В крайна сметка, това е то интелигентността – способността да се приспособяваш във всяка ситуация. Който се научи да се приспособява, никога няма да попадне в ада. Тъкмо обратното – постига щастието. За какво бяха послужили на баща му книгите, четенето, убежденията? Единствено, за да се окаже победен. Само дребните души се приспособяват в живота, казваше често баща му. Но аз не бях съгласен с него. Нито бях съгласен със старата максима, която обвързва знанието със страданието, с твърдението, че колкото повече знаел човек, толкова повече страдал. Той така и казваше на учениците си – това отрицателно последствие е възможно само на първото стъпало на познанието. На следващите е задължителна победата над страданието.
  Лебедите изглежда се бяха успокоили. Етебан Верфел потопи перото в мастилницата и заниза красивите си букви в горната част на нова страница. Беше решил да запише разсъжденията си в тетрадката.

  Дори в най-тежките ситуации има момент, когато да спреш да се бориш се превръща в нещо желано и приятно. Такa корабокрушенецът в крайна сметка винаги се помирява с морето; дори и онзи, който, след като e изгубил много кръв, опитвайки се да спаси кораба, се е надпреварвал цяла нощ с вълните, под звездното небе, заобиколен от риби, съвършено сам. Няма значение какво е направил той, нито колко е привързан към живота – краят винаги е сладостен. Той вижда, че повече не може, че никой не идва, че не съзира бряг; тогава приема, успокоява се, отдава се на морето като дете, което само иска да заспи.

Преводът на „Обабакоак” (издадена от Издателство „Панорама“ през 2014 г.) е на Мария Пачкова. Бернардо Ачага ще гостува в България по покана на Институт „Сервантес“. Срещата с него е насрочена за 29 януари 2015 г. (четвъртък), от 18:30 часа в Greenwich Book Center (София, бул. „Витоша“ № 37).

  Бернардо Ачага е сред най-известните представители на баската литература. Роден през 1951 година, следва първоначално икономика в Билбао, а по-късно и философия в Барселона. Работи като банков служител, книготърговец и учител по баски, официалният език на баското малцинство в Испания. От началото на 80-те години на миналия век се посвещава изцяло на писането. Със своите романи, стихове, детски книги и текстове за група „Banda Pott“ Ачага спечелва голяма популярност в родината си.

„Обабакоак” („Хора и неща от Обаба” е преводът на заглавието, което по този начин обединява – чрез поредица от кратки или по-дълги разкази – около фикционалното баско село Обаба едно пъстро общество от общество от разбойници, интелектуалци, пастири, идиоти и същества, родени от суеверия и митове. Преведена на над 30 езика, „Обабакоак” е наградена с най-високите отличия за художествена литература на Испания, сред които и „Националната награда за литература”. След „Синът на акордеониста”, издадена от издателство „Панорама“ през 2009 г., „Обабакоак” е втората книга на Бернардо Ачага на български език.