Първо си мислеше, че е нещо временно. Някакви женски капризи, на които, ако не обръща внимание, ще отшумят. Случвало се беше и преди – да иска да заминат някъде, на другия край на света, да останат да живеят там, докато смъртта ги раздели. За да ѝ угоди, проучваше цените на самолетните билети и разписанията на полетите, но тя вече не се вълнуваше от тази дестинация. Или пък внезапно започваше да се грижи за него като за смъртно болен – готвеше любими ястия, беше нежна и всеотдайна, понеже, казваше, заедно сме в болест и здраве, докато смъртта ни раздели.

   Имаше и други дни, в които намираше поводи да потвърди различни части от брачната клетва. Докато наистина не заговори за брак.

   Как иска да е през юли, тогава е родена. Или да е през август, когато е била първата им целувка. Трябва да е до август, не по-късно. Есента баща ѝ ще се върне в града и няма да им разреши да се оженят, но дотогава все още ще е в Швеция. Тя вече обработила майка си и може да се каже, че имат нейното съгласие. Дали да не се омъжи със сватбената рокля на баба си? Виж, казваше, тук малко ще я удължа с бяла дантела и ще подсиля корсета с още ластик. Не искаше скъпо тържество, само настояваше да ги венчае отчето от църквата на първото ѝ причастие.

   Вече не я слушаше – нека си бърбори, ще ѝ мине. Продължаваше обаче да стои в същата стая и същия разговор, и да си придава отдадено присъствие. Докато не го стресна разлистването на страниците. От списъка с гостите.

   – Надявам се да не си разпратила поканите? – каза той.
   – Не съм. Не мога да избера цвета им. Пък и още нямаме дата, нали?
   – Скъпа, наистина ли те забавлява това?
   – Кое?
   – Да организираш сватбата. Какво изобщо те прихваща тези дни?
   Тя го гледаше с изненада, или пък с укор. Мълчеше.
   – Сватба няма да има, надявам се, че знаеш защо.
   Не знаеше. Беше искрена в незнанието си.
   – Марта, ние сме женени. От петдесет и една години.

   След половин век заедно, сега се гледаха като непознати. Погледите им се удряха в невидима стена. Стената растеше. Когато е строена Великата китайска стена, структурата ѝ следвала особеностите на терена, отчитала стратегическите точки, за да може да се осигури ефикасна отбрана. Той знаеше това от документалните филми, но не знаеше сега как да разпознае особеностите на терена, къде са стратегическите му точки. Знаеше само, че срещу това, което се случва, няма съпротивителни сили. Нито дори движения: от този ден нататък всичко тръгна назад и той не можеше да настигне Марта по обратния ѝ път. Болестта изтриваше със замах най-новите спомени и щедро оставяше недокоснати всички събития преди сватбата им. Още малко и нямаше да е вече негова.

   Случва се на тази възраст, казваше си. Но защо само на Марта? Ако можеше да им се случи едновременно, да пътуват заедно и съвпадащо назад, да са в същата година, същия месец и ден. Да са в един и същи живот. Нищо обаче не можеше да е същото.

   Би могъл да си води дневник на отчуждаването, ако скоростта на необратимото не беше така нечовешки голяма и смазваща.

   В началото имаше надежда, че Марта сигурно ще се опомни – докато я целува, докато я гали, докато я държи за ръка: тогава бяха в период на ухажване, времето преди сватбата им, неговият шанс да я развълнува така, че тя да се върне в настоящето. Но Марта не се връщаше.
    Вместо това му се сърдеше.

   Сега тя е ученичка и грижливо подготвя уроците си, а той е досаден старец, който се опитва да е съблазни.

   Сега тя тръгва на училище, учи буквите и думите, а той обикаля училищния двор и това я плаши.

   Сега тя си играе с куклите, а той играе с тъгата си.

   Сега тя прохожда, а той се мотае ненужен наоколо.

   Сега тя ще каже първата си дума, а той ще я чуе за последен път.

   Сега ще ѝ поникнат първите зъбки, а той неуместно ще ѝ подава старческите зъбни протези.

   Сега тя смуче пръста си, звукоподражава, а той подражава на собствено си опустошение.

   Краят приближава. Нищо, че още малко и Марта ще се роди.

   В оптимистичния вариант той вярва, че ще му стигнат силите да я отгледа, изучи и омъжи за себе си.

   Но по-често вижда как, докато Марта още не се е родила, край леглото ѝ обикаля кърмачката и се усмихва.







   Йорданка Белева в „Кръстопът”.
   Йорданка Белева в DICTUM.