Цветът – не е на небето, на отсрещните къщи,
на въздуха, на деня – само цвят е, много важен,
по-точно – най-важният. Ако искам да се унеса.
Да усетя движението на кръвта. И как всичко
се разтваря в нея, променя я, а до края остава
обикновено червена. Следвам движението,
подчинявам му се. Вече е съвсем същия цвят.
Принуждаваме да видя, не стена – далечина,
поляна с неясен хоризонт. Без никакъв хоризонт.
Тогава отново се раждам в бяла мъгла – дете,
тичащи крачета. Погледът ми се свива, изчезва
в светещо зърно. И отново – цветът, най-важното
в този следобед. Докосвам го, разчоплям го
с нокти. Съмнявам се, че е замазка върху тухли,
бетон, желязо. Без да зная, дали е стена, зад
която живея. Или стена, през която да премина.
Палми Ранчев в „Кръстопът”.
Палми Ранчев в DICTUM.
