(поема)

МАКАРОНОВ. В гръб – Дробов.

МАКАРОНОВ:
Нназдраве! Обръщам се… Дори вдигам ръка, в която винаги би трябвало да бъде чашата! Но сега – какво? Една жива и цветна, така някак, една много мила старица… Усмихната една такава – цялата една сама, една-единствена усмивка, цялата – от веждите, та до петите чак! Майка ми и моят мъж, вика, ме научиха, че някой като кихне, дори и непознат да е, ти трябва винаги да му кажеш: Наздраве! И аз, Макаронов, поетът, легендата, стоях там – посред града, пред северния и груб, като всеки мол, мол ДЪ МОЛ ЪФ СОФИЯ, на пешеходната пътека, точно срещу логото на банката и пак сега не мога да реша – Макаронов ли съм аз, маймуна ли съм? Спрях! Много ви благодаря, госпожа, викам аз, много приличате на Пати Смит! Много ви благодаря, госпожа, вие ми направихте деня, викам! Тръгнах… И тя – тръгна. След това ние поехме бодро по зебрата… И не отидох за патрон с джин до отсрещния магазин за мъжки играчки. Ех, природо! – помислих си – Ех, лаком гъз! – дали е по-добре да бъдеш наранен, отколкото нахранен? И миг след това се виждам – в дома ѝ сме… Нейният! Аз съм поканен на обед. От нея! Топла пача, ледена сливова. В нейната кухня, зад прозореца се вижда изоставената асфалтова база. Пред полусрутения портал на базата, виждам дузина покафенели от възрастта деца. Те се навъртат около местния дилър на хероин. Има и два комина в дълното на общата картина. Комините на ТЕЦ, с дим от ТЕЦ… И неприлично засмени облаци! Комините стърчат над всичко, като удивителни знаци… И наколо – от всичкото това – Родината! И старицата се смее и ме е настанила в собствената си кухня. Между хладилника, чудесен и допотопен ЗИЛ, някога бял, а сега пожълтял като масивен и налуден кучешки зъб, поникнал до стената срещу прозореца на кухнята, от балатума в телесен цвят. От другата ми страна има чугунена и непалена, поради навършените отдавна години, печка, пък и съвременните жилища от панели нямат комини… Печката е покрита със собственоръчно направен калъф от различни по цвят кухненски мушами. Върху калъфа има сушилник за съдове, купен през 1958 от Ференцварош, казва възрастната домакиня. Гледам, над сушилника за съдове, на гвоздейче, виси Айфелова кула-термометър от пластмаса. Над термометъра – портрет на мъж – това бил нейният мъж, вече покойник. Много прилича на мен, бил съм му одрал кожата… Пенев? Или Панев? Името му ми прилича на нещо… Нещо като Хляб, нещо като Макарони. Казвал се като мене, възрастната госпожа все това повтаря – одрал си му кожата, ти си му одрал кожата! Одрах му кожата, съгласявам се… Името му е Пане! Пане Пенев, така се нарича нейният мъж. Пане на италиански е хляб, а Пене е вид Макарони… Но нейният мъж не ѝ бил съпруг. Наздраве, засмя се тя, цветовете се завъртяха, а аз този път не бях кихнал, просто е настъпило време отново само да се чукнем със сливовата. Ям вече втора купичка гореща пача, жив съм, употребил съм запасите от отцет, пипер и чесън на квартала. Пия трета сливова, смеем се, цветовете играят, аз се потя, същинско прасе съм! Това за пръв и последен път, в прокълнатия ми живот на поет, не ме дразни! Старицата се върти енергично около мен като куче птичар. Върти се из малката кухня и цъка доволно и – все около мен! Горещ хляб, ледена сливова, сухи препечени люти чушки, съвсем сух и изстуден мискет, къпано сирене от Върховец… Мъжът ми винаги казваше – за пиенето са нужни известни удобства и – най-вече – спокойствие, ако не знаеш какво да правиш с живота си, просто гледай поне да се държиш учтиво, освен това – един мъж не може, а и не бива да търчи след всяка красива жена, вика тя… Умен мъж, викам! Той беше най-умният, вика старицата. Беше досущ като теб! Правел, създавал… Шиел панталони, бил прочут шивач на панталони. Най-добрият! Одрал си му кожата, господине… През отворената врата на кухнята се вижда дневната, в дневната има пиано БЕЛАРУС и барабани ТАКТОН, съветско пиано и барабани от Германската Демократична Република, а внуците от над трийсет и седем години, вече живеят другаде, но те тук се научили да ходят, на нивото на цокъла по стените още личат измърсените отпечатъци на бебешките им ръчички… Аз я слушам, ям си пачата в която, за да ѝ направя удоволствие, сипах и хрян, приемам пета, може би, шеста сливова преди мискета и видях дечицата, които се учат да ходят и вече знам това, което и преди съм знаел, в което със сигурност съм бил уверен: Годо може и да не дойде никога, но аз зная, виждал съм, как точно ходи Годо! За да ѝ угодя, я наричам Цветано, тя се смее сред цветовете си, които се вият около нея… Стори ми се, че на портрета над чугунената печка, над сушилника 1958 от Ференцварош, над Айфеловата кула-термометър, от портрета си майстор Пане Меворах Пенев се поти наравно с мен, той пуши, той буквално дими! Цветано, казвам ѝ… Какво искаш, мъжо, вика ми? Горещо е при тебе, ма, Цветано! Тя се смее, цветовете кипят, а тя взе една памучна кърпа приближи се до стената с печката и кулата-термометър и, повдигната на пръсти, Цветана забърса портрета на майстора… После отхлупва трилитров буркан с кисели краставици, Цветано, сипи ми малко от водата на краставиците и, най-сетне, мирясай малко! Добре, вика… Каза ми, че преди мен, пардон, че преди майсторът, вече се била омъжвала цели два пъти. И първият, и втория път – девствена! Много я било страх, не е за вярване, колко много я е било страх от онова, не от брака като цяло, а именно – от онова – това към което ние всички останали хора, така се стремим и почти през целия си, почти смислен живот, така отчаяно се стремим и желаем? Но Цветана се кълне, че е обичала съпрузите си. Обичала ги е! Тя и двамата ги е обичала. Искрено и еднакво! Заклела се на съпрузите си поотделно, разбира се, казала им и на двамата, че ще се даде чак след сватбата, както по ония времена си било редно! Но се уплашила след първата сватба – и така – три години, после – развод, а след втората сватба – било година и шест месеца – цели две бебета и тя, Цветана – девствена… Страх! Развела се пак! Дори не си казала „Пак ли?“ – тази ми ти Цветана… А след това нищо и никой – било се разчуло… Но си харесала Пане Меворах Пенев, майсторът, най-добрият – шивачът, най добрият в столицата шивач на панталони… Наздраве, вика Цветана, защото този път, аз наистина кихнах! Всичко било ясно… Тя вече била истински влюбена в него. Цветана направо отишла при майстора и му казала, че го обича и е истински влюбена в него… Наздраве! Наздраве… Пане Меворах Пенев – седнал. Цветано, познавам те, знам ти ги аз номерата, промърморил майсторът-шивач на панталони! След това майсторът си запалил една ТОМАСЯН ЕКСТРА с позлатен мундщук и – отказал на Цветана! Но я взел като гладачка в ателието си на ЛЕГЕ 6. След това дните един след друг започнали да минават… За късмет, тя само един идинствен път не си свършила работа като хората. Не изгладила един единствен панталон добре – 3 пъти, за 3 седмици, малко преди клиентът да дойде и да си го получи. Било през 1941 и било напечено, въпреки че тук още не закачали евреите, и все пак – евреин, пък бил той и най-добрият шивач на панталони в столицата, и да се забави с 3 седмици – недопустимо! Било все едно нерез-майка-свиня да влезне през главната порта, право вътре, у Синагогата – ама не Цветана казвала това – така говорели само другите… Обаче, на четвъртата седмица, ето ти го, клиентът идва готов вече не за скандал, какъв ти скандал, клентът имал вид на дошъл за палеж направо – ама панталонът – готов, на витрината на ЛЕГЕ 6, от туид, опакован, целофаниран, хем някак ала американ, хем студен и цум унтер ден линден… Абе майсторе, оригнал се на гореща пача и албански чесън клиентът, как на теб ти трябваха 4 седмици за един панталон, а на оня твоя, коллегата, другият чифутин, само седем дни му трябваха за Света, да го направи? Как става така тая, а, чифутска муцуно! И майсторът на панталони Пане Меворах Пенев твърде бърже му казал на тоя опасен клиент: Ама господин директоре на полицията, вие сте притежател на проницателна особа – ами, погледнете само панталона – и след това – вижте Света!.. Тогава Цветана, сили нямала вече, та се дала. Никога не се оженихме, вика! Живяхме щастливо. Броях дните, преди да ме вземе. Дните без ред след това, броях! И после другите дни: 6 223 дни, 12часа и 29 МИНУТИ, откакто се случи – Пане Пенев, моят Пане, почина на един 9-ти май, на манифестацията, по случай победата, на ПИРОТСКА 37, на тротоара, малко преди Синагогата. Благодаря ти, ми вика Цветана, одрал си му кожата… И накрая – и накрая – третите, последните 100 дни! И трите последни от тях, утре бил най-последният – третият, заприличал съм и днес на мъжа ѝ, затова ме поканила на обед, а утре, някъде по това време някъде си, вече щяло да е съвсем късно… Понеже късно Цветана докторите я открили и ѝ дали само 3 месеца, а тя – милата – знаела да как да брои и, заради него, майсторът – Пане Меворах Пенев – Цветана брояла с цялото си извънженско внимание…

Пауза.

МАКАРОНОВ:
Назраве!… А сега какво? – Няма край!

Мълчание. Макаронов киха…

МАКАРОНОВ:
И – те идват… Репортерите, жените! Те не са като барманите. Репортерите. Само те не са хора. Или, те репортерите, са именно и точно – съвсем хората! Идват… Най-внезапно! Най-ненужно…

Точен час. Градският часовник… МАКАРОНОВ киха.

ДРОБОВ:
Наздраве! Жените? Барманите? Репортерите? Последни поръчки, моля! Аз… Пак ли… Закъснях. Нали?

МАКАРОНОВ:
Да, ти закъсня. 29 минути.
ДРОБОВ:
29? 29 е добре…
МАКАРОНОВ:
Много е добре. За всички. За другите. За мен. Обикновено чакам точно 29 минути. По нашите ширини, в родината, напусната отдавна от младите лайна и скотовете, се закъснява с най-малко 15 минути, ако тези, които чакаш, са възпитани. Иначе, те обикновено закъсняват с половин час. Трийсет минути…
ДРОБОВ:
Така ли мислите?
МАКАРОНОВ:
Не мисля. Виждам… И чакам. Точно 29 минути. Ако дойдеш на трийсетата – мен, бейби, вече ме няма…

Мълчание.

ДРОБОВ:
Може ли да си го запиша?
МАКАРОНОВ:
Не. Не може. Невъзможно!

Мълчание.

МАКАРОНОВ:
Да започваме? Хайде! Давам това интервю заради паметта на вашият и мой баща, времето ни е бащата…
ДРОБОВ:
Хайде… Да започваме! Да?

Мълчание.

ДРОБОВ:
Ето. Какво ли не се знае за вас напоследък…
МАКАРОНОВ:
Какво… Да чуем… Какво се знае? Хайде, де!
ДРОБОВ:
Наистина ли искате. Вие? Искате да знаете?
МАКАРОНОВ:
Поет съм. Легенда. Не се отказвам от нито една дума. От нито един миг…
ДРОБОВ:
Наистина ли?
МАКАРОНОВ:
Да. Давайте.
ДРОБОВ:
Добре тогава.

Мълчание.

MАКАРОНОВ:
Опитайте. Не е проблем! Не може никой да направи от маймуната Маймуна, когато тя – Маймуната, е в състояние и осъзнава себе си. Опитайте!
ДРОБОВ:
Не предполагах! Но… Дали? Ок, ок! Така:
Ето! Така… Сега. Твърди се, общо взето, че последният път, откакто не сте могли да се съвземете от шока… Това – последното – не са мои думи! Не си спомняте, как и кога, отново сте изпили първото питие след голямото прекъсване. Не помните кой ден е било. Твърдите, че сте взели няколко бутилки вино и те много бързо са изчезнали в гърлото ви. След само седмица вече не сте могъл да се грижите за себе си… Репортерите са ахнали направо!

Удари на градския часовник. На произволен час. МАКАРОНОВ… (започва да пуши цигариq както го прави късният Бодски – запалва, дръпва един, или два пъти, гаси я и моментално запалва нова цигара. Много цигари…) ДРОБОВ…

ДРОБОВ:
Преместили сте се в хотел РОСТОВ. Пиенето ви, както винаги, е ставало все по-лошо. Маймуна! (това, подчетавам, също не е мое определение – на колега от вестик ШОТ е то) Бутилка след бутилка вино, пресушили сте, освен това и мини бара – и джин, и уиски, и бренди – разрушавайки методично цялата стая… Твърдите, проверих – вярно е – вие така и не сте се напили почти никак… Ама – никак!
МАКАРОНОВ:
Напиването е трудно…
ДРОБОВ:
Да, за алкохолиците…
МАКАРОНОВ:
Така е. Продължете!
ДРОБОВ:
Какво мислите, че сте направили след това?
МАКАРОНОВ:
Нямам представа. Вероятнотно съм се пристрастил към нещо. Плещил съм за нещо. За Брехт, вероятно… Лъжи. Лъжи. Лъжи за Брехт. Ужасии… Или… Пристрастил съм се към нещо друго. Не ми се мисли… О, не ме интересува!
ДРОБОВ:
Нищо страшно. НИНТЕНДО. Изпратили сте, да ви купят НИНТЕНДО. Това е! Купили са го…
МАКАРОНОВ:
О, НИНТЕНДО?
ДРОБОВ:
Да. Пристрастили сте се. Този път – към НИНТЕНДО. Не помните ли? Играли сте по 24 часа на ден! Нон стоп! Спирали сте за малко, колкото да пиете и отново сте започвали. Не сте мигвали. Станали сте непобедим. Предизвиквали сте всички служители на хотела. Поръчвали сте си румсървис само за да има с кого да играете. Целият ви ден! НИНТЕНДО. Пиене. Не сте хапвали нищо. Играли сте. Приятелите ви са се опитали да спрат всичко това, но не са успели.
МАКАРОНОВ:
Приятелите ли? Ок, ок… следващият въпрос.
ДРОБОВ:
Имате ли къща?
МАКАРОНОВ:
Не. Последната я дадох на жена ми. А предпоследната – на майка ми. Подарих я. Друго?
ДРОБОВ:
А кола имате ли?
МАКАРОНОВ:
Нито една. Нито една – вече! Подарих последната. Отървах се… И бях пиян.
ДРОБОВ:
За коя партия гласувахте на последните избори?
МАКАРОНОВ:
Не гласувах… Никога не съм гласувал. Дадох на семейството си всичко, а те – изродите – винаги гласуват за комунистите… Дълбоко в себе си и аз съм комунист. Е? Нищо кой знае какво не е … Нататък?
ДРОБОВ:
Пиян ли сте в момента?
МАКАРОНОВ:
Не. Следващият въпрос.
ДРОБОВ:
Защо пушите по такъв маймунски начин? Палите цигара, дръпвате един, най-много два пъти и след това гаситеq и моментално след това палите нова цигара? Кутия за кутия…
МАКАРОНОВ:
Защото Шекспир не направи това! Само Йосиф Бродски, но отчасти, той успя само до някъде…
ДРОБОВ:
Много интересно отговаряте днес, браво! Следите ли новините?
МАКАРОНОВ:
Телевизия? Гледам само футбол. Фулъм. Кулинарни предавания.
ДРОБОВ:
Вършил ли сте някога някаква домакинска работа?
МАКАРОНОВ:
Само готвя. Но за себе си. Наливам си питиетата… Но когато бях млад и живеех в къща, вършех много неща. Налагаше се. Откакто се разведох, та досега, пускам само машината за миене на съдове. Следващият въпрос, моля!
ДРОБОВ:
Имате ли деца?
МАКАРОНОВ:
Не. Нямам. Аз съм поет. Нямам деца. От професията е.
ДРОБОВ:
А ако имахте? Дeцата Ви… Те какви щяха да бъдат?
МАКАРОНОВ:
Какво?… Следващият въпрос, моля! Продължете…
ДРОБОВ:
Ако имахте деца, бихте ли им сменяли пелените?
МАКАРОНОВ:
Бих. За пред репотерите от медиите, за пред ШОТ. В болницата бих излъгал жена си, че съм го направил, но всъщност ще го направи медицинската сестра. Нали?
ДРОБОВ:
Предполагам. Извинете, вие вярвате ли в Бог?

Мълчание. Градски часовник… Данн! Един удар…

МАКАРОНОВ:
Да… Следващият въпрос, моля! Продължаваме ли?

Мълчание.

ДРОБОВ:
Добре. Разбира се! Кога се напихте за последен път?
МАКАРОНОВ:
Лесен въпрос! Оня ден. Бях в Скопие, Македония. Бях в депресия. Изпих няколко бутилки вино и една с уиски в хотелската си стая… След това хванах самолета. И обратно – в клиниката.
ДРОБОВ:
Любимата телевизионна програма?
МАКАРОНОВ:
Всички. Тези, които са кулинарни…
ДРОБОВ:
Като поет, били ли сте суеверен?

Мълчание.

МАКАРОНОВ:
Суеверен ли? Разбира се! Твърде мното пъти, за да изброя всичките. Когато пиша добре, запазвам чорапите и боксерите си за следващият път. Когато не се получи – всичко, извън мен, отива право на боклука.
ДРОБОВ:
Харесвате ли, как да ги нарека, съвременните поети?
МАКАРОНОВ:
Разбира се! Всички. До един. Които не са като мен, са ОK. В различието е очарованието…
ДРОБОВ:
Шегувате се…
МАКАРОНОВ:
Както кажете.
ДРОБОВ:
Последният филм, който гледахте?
МАКАРОНОВ:
Не помня. Но той беше брилянтен.
ДРОБОВ:
Някои книги, които да препоръчате?
МАКАРОНОВ:
Книги ли? Всички… Всичките книги.
ДРОБОВ:
Последният път когато плакахте?
МАКАРОНОВ:
Малко преди вас – за малко – щях…
ДРОБОВ:
Какво ще ни препоръчате да направим, за да се съхраним. За да оцелеем.
МАКАРОНОВ:
На вас, лично, не бих пепоръчал нищо. Късно е. Защото след това винаги се пристрастяваш към едно, или към друго, купуваш си, например, НИНТЕНДО! И започваш да играеш. Както със всичко, както с живота. По 24 часа. Нон стоп – буквално – нон стоп. Спираш за десетина минути. Цигара… После започваш отново. Не можеш да мигнеш. Ставаш непобедим. Предизвикваш всички служители на хотела. Поръчваш си румсървис, правиш го само за да има с кого да играеш. Това прави целият ти ден – пиене, НИНТЕНДО, нищо друго! Ставаш на маймуна. Ти си маймуна, ти си поет! Само дето не ядеш. Знаеш, вървиш по лош път, но не можеш да спреш… Ставаш поет. Ти си поет. Имаш малко приятели, те се опитват да те приберат. Не успяват, разбира се. Дори те се превръщат във врагове. Такъв си! Дори персоналът на хотела накрая се притеснява и се погрижва да напуснеш. След някакви си има-няма 4 дни. Това е – щом толкова Ви се иска да знаете… Още нещо – преместваш се в друг хотел. В околностите на хотел РОСТОВ, пак в града, но на изток, до кино ИЗТОК. Стаята е нова – проблемите – същите! Пиеш. Играеш НИНТЕНДО. Започва незбежното – правиш необичайни неща. Звъниш на майка си. Тя вдига телефона, от дни само тя ти вдига телефона, разбираш ли? Крещиш ѝ, крещиш на собствената си майка, пич: МАЙКО, ПРИГОТВЯЙ СИ БАГАЖА! ОТИВАМЕ В НАЦИОНАЛНИЯ ДВОРЕЦ НА КУЛТУРАТА! ДА, ЧУ МЕ! ЩЕ ИГРАЕМ ШАХ! ПЪРВО С ПРЕЗИДЕНТА, А ПОСЛЕ, СЛЕД КАТО ГО БИЕМ – С ПРЕМИЕРА! ДА! Бог знае за какво си мислиш – какъв ти шах – та ти никога не си притежавал дори една едничка дъска за шах… После се хващаш, как звъниш отново. На майка си. И крещиш: ПРЕМИЕРЪТ Е ЗАЕТ, МАЙКО! НО ПРЕЗИДЕНТЪТ ЩЕ БЪДЕ НА ЛИНИЯ! И живееш. Както винаги в паралелен и приказен свят, в празен кадър, но този път – още по-осезаемо… Достатъчно ли е? Не, не е достатъчно. Ти попита, затова – слушай! Поръчваш си папагали. Два. Слагаш им имена – Кирил и Методий. Когато кажеш нещо на папагалите, едно устройство в тях го записва, и те повтарят… Започваш да си въобразяваш, че Кирил и Методий, папагалите, са единствените хора, които вече са в състояние да те търпят и да говорят с теб! Един ден се поглеждаш в огледалото и чуваш един от папагалите – Кирил?, Методий? – казва: ВИЖДАМ ВИ И ДВАМАТА! Ти се обръщаш, ти гледаш как шибаните птици вместо с теб, си говорят сами… Тогава точно започваш да ги смяташ за реални! Обаждаш се на рецепцията. Поръчваш три бутилки. Една за Кирил, една за теб, една за Методий. Оставяш ги да говорят. Батериите им се изтощават. И край – пагалите, братята – млъкват. И ти се обаждаш на рецепцията, там им е писнало от теб, но ти си звезда, но ти плащаш и те пристигат. Заповядваш на момчето, което идва, да донесе нови батерии и го каниш, като размахваш едра банкнота за бакшиш, да поиграете НИНТЕНДО. Две минути по-късно обаче забравяш, че пиколото е взело папагалите, викаш ги – Кирил, Кирил?.. Методий, Методий!.. – но тях ги няма! Плачеш… Това е. Момчето ти връща птиците. Ти, за наказание, ги поставяш под душа в банята… Шибаните папуаси, пардон папагали… Ти си мислиш, че са се махнали от теб! Още ли искаш? Нали си репортер, искаш сензация!
ДРОБОВ:
Луд! Ти си луд.
МАКАРОНОВ:
Луд! ЛУД? ЩЕ ТИ КАЖА АЗ НА ТЕБЕ, КОЙ Е ЛУД!!!… Винаги настъпва този момент. Все някой ти казва това. Нарича теб ЛУД! Крещиш: ЩЕ ТИ КАЖА АЗ НА ТЕБЕ КОЙ Е ЛУД!!! След това написваш: ЛУД!!! На челото си. Лошото е, че го правиш пред огледалото. И надписът излиза наобратно. Не можеш да го изчистиш. Четири дни. Четири дни? Четири, като години, дни!
ДРОБОВ:
Луд! Има ли още?
МАКАРОНОВ:
Не. Няма! Обаче така, както няма – има! Помолен си да напуснеш хотела. При опита ти да се настаниш в местния ХИЛТЪН, пеейки парчета на Парис Хилтън и въобразявайки си, че ходиш и се усмихваш като нея, те задържат и те въдворяват в болницата КУРИЛО, там е прекрасно… Прекрасно! Прекрасно! След прегледите установаят установимото – имаш поредната наркопсихоза. Не е за вярване! От национално богатство ти си се превърнал в пациент на лудница. Никога не си се чувствал така объркан, така засрамен. Постоянно си пееш едно парче от Серж Гинсбур: … JE T”AIME, MON PLUS… Фалш. И след поредните 12 часа, и след поредицата от кълчения и гърчове, ти успяваш да ги убедиш, че си стабилизиран – поетът в живота е лицемер, налага се… Изписват те от лудницата. Отиваш да живееш у почитатели, които не познаваш. Но дори те остават шокирани. Чистачката им те открива заспал в банята, апартаментът е погром, останки от мебели, празни бутилки от бренди, остатъци от гниеща храна и разкъсани пакетчета лекарства, хероин… Дните се губят, паметта е като надеждата – мрак и в мрака – шепа дим… Всички са уплашени. Букмейкърските къщи предлагат залози кога ще се самоубиеш, смешници… Като всички! Но ти си покрусен. Започнал си да плачеш без причина. Потъваш. Знаеш го и не те е грижа. Обаждаш се в една от брукмейкърските къщи и залагаш срещу себе си. Всичко което притежаваш, не е много, но това е единственото смислено нещо, което правиш… Следващото нещо, което си спомняш е, как пет ченгета те измъкват от банята. Ясно си спомняш, как ги питаш, дали преди да те отведат, можеш да си довършиш душа и тоалета. Те се съгласяват, благодариш с часове… И в следващите няколко дни те прибират още няколко пъти в болница. Постоянно звъниш на майка си, крещиш: ПРИБИРАМ СЕ! А тя постоянно повтаря: ЗНАЯ. ЗНАМ! ЗНАМ, СКЪПИ… Опитваш се да разговаряш с бившето си гадже, тя затваря. Не знаеш какво би станало, ако изведнъж не ти се обажда Кийт Ричардс от Ролиг Стоунс, кани те да ги придружиш за няколко дати от световното им турне – Истанбул, Белград, Букурещ – Кийт е пич, страдал е, и той познава всичко това… И – отиваш. Но дори и Кийт, Кийт, пич, Кийт дори започва да се тревожи за теб и урежда да те върнат тук, в столицата… Вървиш. Ходиш. Придвижваш се… За това време са те обирали най-малко единайсет пъти. Но си бил така мотан, че не се сещаш да се оплачеш в полицията. Не се знае как винаги имаш пари да плащаш, но имаш. Ти си поет. Мундир. Легенда… И идва септември… И вече ти си в Македония. Прекрасна страна. С паметници. Огромни ясенови дървета. Небе. Земя. Това ти е липсвало, знаеш го… 18 часа в Скопие. Прекарваш ги, заключен в стаята си в хотел БРИСТОЛ, там на главната, булевард МАРШАЛ ТИТО, колегата ти Джоре Факоф, голям поет, те снабдява с дрога и бела и жъта ракия, Миодраг Маджар, също поет, държи ръката ти и те уверява, че всичко е наред, че всичко е в рамки и ще се оправи…
ДРОБОВ:
О, брат, всичко е наред! О, брат, всичко ще се оправи… Всичко ще се оправи.
МАКАРОНОВ:
И се оправя! Не пиеш няколко дни, пишеш стихове и пиеса, животът като мъж, но не знаеш защо. И после излизаш и започваш отново да надигаш чашката! Така – дни наред… В един момент ти припадаш. Свестяваш се. В болницата си. След това в някакъв апартамент. През прозореца виждаш града. Логото на банката. То те гледа, то те обвинява! Градът е направен от високи стени и когато гледаш погледите им, сърцето ти спира да бие. Но не завинаги. Тъкмо тогава, както винаги става, даваш интервю, нали? И… Какво ме зяпаш!

Мълчание.

ДРОБОВ:
Това ли е?

Мълчание.

МАКАРОНОВ:
Да. Малко ли е!
ДРОБОВ:
Не. Всичко тук вече е изпочупено…
МАКАРОНОВ:
Къде съм?
ДРОБОВ:
Тук. В един бар.
МАКАРОНОВ:
Това бар ли е?…
ДРОБОВ:
Да. И всичко вече е поизпочупено…
МАКАРОНОВ:
Пак ли… Кажи нещо… Кажи ми нещо!

Мълчание.

МАКАРОНОВ:
Да чуя гласа ти/ми… Кажи ми нещо!

Мълчание.

ДРОБОВ:
Ето ме. Загледан как се гледам… Гледам се. Сипвам си вода, нищо няма да се промени! Тук. Пред теб и до теб. Ето ме? Погледни… Сипвам си вода, нищо няма да се промени. Ето ме… Тук съм. Гледам логото на банката в прозореца, от другата страна на булеварда. Небето. Тук. Върха на дървото пред сградата. Сега, винаги, понякога има някой летящ човек, който прекосява рамката на погледа. Сипвам си вода, нищо няма да се промени, така минават часовете. Идват почивните дни. И скандалите, предателствата, неизпълнените обещания и спазените срокове, гнева, промяната, която лицата ни ще отразяват сутрин в огледалото, докато си мием зъбите, толкова подмолна, че ще я съзираме само когато разглеждаме старите снимки. Сипвам си една вода. Нищо не е едно и нищо няма да се промени. След години може би дървото ще е малко по високо. Аз ще съм плакал, ще съм изпитал още оргазми, ще съм отговорил на още много писма и ще съм провел стотици разговори по телефона. Сипвам си вода, нищо няма да се промени, сипвам си вода, нищо няма да се промени… И някои от хората, с които говоря всеки ден сега, ще са заровени в земята, без никога да срещна очите им. И банковите служители ще отчетат още много транзакции, ще се родят още много хора. Демокрацията ще продължава да бъде несъвършена. Сипвам си вода, нищо няма да се промени! И на съседното бюро някой ще пита на глас къде е другият. И ще чакаме почивните дни и ще ги пропиляваме, защото човек не може да направи нищо друго с почивните дни. И така, сипвам си вода, нищо няма да се промени. И това ще е всичко. И въпросите ще бъдат винаги едни и същи, само понякога ние ще даваме различни отговори. И когато правех спагети в един ресторант в Македония и през витрините виждах булевард ТИТО, в мъртвите часове, в следобедите, когато залеза догаря в чашите, наредени по масите в салона, застинали за малко в своя безкраен танц между устните на клиентите, миялното и ръцете на сервитьорите, които с досада ги полират, понякога се взирах в безкрайните колони от автомобили, докато песента от КРЪСТНИКЪТ се въртеше отново и отново в тонколoните. Веднъж в задръстването пред ресторанта чакаше катафалка. Сипвам си вода и нищо няма да се промени и шофьорът на катафалката беше отворил прозореца и следобедния хлад докосваше лицето му като благословия, като дух от стария завет. И един от сервитьорите го попита през смях: Почакай, човеко, има ли работа? И работа има винаги – сипвам си вода. И нищо няма да се промени. Край.

Край








  Тома Марков в „Кръстопът“.

Текстът е от ръкописа на Тома Марков „Поеми“, включващ още „Брехт“, „Майка“ и „Дует“…