Когато свършиха с ритуалните въпроси за здравето на децата и образованието на внучетата, Бина и Мария поръчаха по една мелба – колкото да не е без хич – и с възпитан ентусиазъм заизгребваха купичките.
– Видях оня ден Антонова, помниш ли я? Съвсем се е сгърбила… Каква едра жена беше…
– Те началничките-склад все бяха едри, ама нейните напращели прасци направо ме ужасяваха.
– И тя е вдовица като мен. Мъжът ѝ умрял миналия април.
Мария без угризения отхвърля безопасния светски тон и от прасците на Антонова се мята право във вдовството си. На косъм е да направи някои угнетяващи констатации, но решава първо да избута замръзналото киви от мелбата си – семчиците му отвратително се въвират между зъбите.
Да ти умре мъжът е една тема… хлъзгава и неизчерпаема като ежедневието ѝ! Но все пак я отличава. В началото, когато Стамат си отиде, тя изобщо не можеше да говори за това, чувстваше го като несправедлива стигма, която се лепна точно на нея, още 50‑годишната жена. Мразеше да попълва документи, в които трябваше да изпише семейното си положение. Думата „вдовица“ я обливаше в гореща климактерична пот, съскаше като ефервесцентна таблетка против киселини, вбесяваше я с неотменимата си категоричност. Ама се налагаше да свикне.
И постепенно Мария свикна, даже започна да я ползва като контрааргумент в споровете с други жени: „Бе не на мене, вдовицата, тия. Знам ги аз!“. Ако беше по-малко самолюбива, щеше да си признае, че ѝ харесва да вади дивиденти от тежката си участ. Безобидна компенсация.
Бина някак усещаше това, но не смееше да го помисли, да не дръпне дявола за опашката, че и тя да изпадне в тая ситуация. Добре си ѝ беше с мъж. Сприхав, мърморещ, ама вкъщи. Ето – днес ще напазарува (по списък), докато двете с Мария си говорят.
– Бино, сънувах Стамат оня ден. Бях извадила албумите със снимки и затова сигурно. Помниш ли онова лято – бяхме на бунгало до Батак?
– Помня. Дето си ушихме клош-поли на точки и заедно си ги носехме там като сестри.
– Аз моята още я пазя някъде на тавана – казва Мария и все пак лапва кивито. Семчиците му се забиват безразборно из венците ѝ. – Не мога да хвърлям.
– Знаеш ли какво ми идва на ума сега? Мъжете печаха риба на тенекия, пък аз ги подслушвах. Правех се, че чета книга на одеялото и надавах ухо.
– За какво говореха?
Мария се оживява, по страните ѝ плъзват червени петна. Вдовишките ѝ лакти търсят опората на масата, тя рязко избутва купичката с почти изядената мелба и през диоптричните очила впива уголемени очи в Бина. Приятелката ѝ усеща, че се смалява-смалява, новият сутиен се впива в ребрата ѝ, въздухът смъди и киселее.
– Кажи де! За какво си говореха мъжете? – очите на Мария са безизразни кръгли илюминатори, но гласът отдавна е минал границата на нормалното любопитство.
„Като сова е“, с неуместно отвращение си мисли Бина и се чуди какво да ѝ каже.
– Абе някакъв мач коментираха, не помня добре. Но като сега ги виждам – и двамата лапнали цигари, боси, ръчкат огъня с пръчки и пак с пръчки бодат и обръщат рибата. Като дивак е, мина ми тогава през ума за Дончо.
Тя се сепва: да не засегне сега приятелката си, че… ето нà – мъжа ѝ вече го няма. И бунгалото край Батак го няма, а младостта им – съвсем. Само ония басмени поли са останали, сгънати и забравени някъде с останалите непотребни вехтории.
Мария обаче цялата е трепет и нерв. Цялата е неуместно окръглени очи. Върти пръстена на окльощавелия си показалец в очакване Бина да продължи.
– Да… мачове. Всяка събота следобед Стамат слушаше мачове по радиото… Голяма мания! Друго какво си приказваха?
– Не помня. – Бина губи увереност. – Нещо ежедневно сигурно, Миме. Ние с теб за какво сме си говорили, а? Боже, колко думи сме хвърлили по въздуха, пък сега да ме питаш защо е било…
Тя всъщност наистина не помни. Тогава си имаше приоритети – празноглаво да огледа мускулите на мъжете, да сравни, да се позалъже, че не умира от скука там, на края на света, сред иначе красивите поляни. Бракът ѝ тъкмо беше започнал да се поизносва, а нямаше кой да ѝ помогне да мине през това.
И тя лежеше на проклетото одеяло, бръскаше нахалните горски мравки и свиваше мускулите на корема си. После отиде да бере лавандула срещу молци в семейния гардероб.
Мария я изтръгва от унеса, от умората на онова минало. Гласът ѝ е неприличен, натраплив глас на стара жена, която не общува много:
– Напъни се де! Какво ми свиваш сега рамене? Ние си споделяхме за работата, за свекървите, за мода много говорехме! Не може да си забравила, всичко си обсъждахме, аз от тебе що рецепти съм научила…
– Е, мъжете, знаеш… Те са по-различни, Миме. Аз повече май ги наблюдавах. Единият – главен счетоводител, другият – спортен деятел, а как си приличаха.
– Стамат беше приказлив! – настоява совата и вече звучи капризно като плачливо дете.
Бина си оправя косата, за да не свие пак рамене, и се чуди какво да каже. Защо ѝ трябваше да започва?!
– Знаеш ли, на онова бунгало – поверително се накланя през масата вдовицата и очите ѝ поглъщат светлината като два черни котлона – ние решихме, че ни е време за второ дете. Стамат поиска. Мене малко ме беше страх ще се справим ли, ама… Тогава взехме решението, пък през декември забременях.
Мария някак свенливо обяснява тия стари, незначителни за всички, освен за нея, семейни работи. Лъжичката стърчи в остатъците от мелбата ѝ като крак на мъртва птица.
– Понякога искам да си спомня всичко, Бинче! Целия минал живот да си изживея наум, с всичките подробности. Тършувам из снимките, чета писма, веднъж изгладих старите ризи на Стамат. Тежко е, да знаеш… да не дава Господ човек толкова рано да остане сам! Затова така разпитвам за какво са си говорили. Може нещо за нас да е било…
Бина с усилие откопчва поглед от угнетените, нашарени с кафяво очи зад очилата. „Съща сова!“, казва си с тъга и си издухва носа без нужда.
После машинално прибира кърпичката, докато се чуди да потрети ли истината: „Нищо не помня от разговора на мъжете“, или да измисли някоя правдоподобна глупост. И да нахрани Мария.
Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.
Разказът е част от книгата на Ина Иванова „Летящ акордеон” (“Жанет 45″, декември 2014 г.)
