Като ще са поети, френски да са, мисли си Артуро Белано, изгубен в Африка, докато прелиства нещо като фотографски албум, в който френскоезичната поезия отдава почит сама на себе си, ама че копеленца, мисли си, седнал на земята – земя, която изглежда от червена глина, само дето не е глина, дори глинеста не е, обаче пък е червена или по-скоро бакърена, керемидена на цвят, макар че по пладне жълтее – с книгата в скута, дебела, 930 страници, което си е направо 1000 страници или почти толкова, и с твърда подвързия, La poésie contemporaine de langue française depuis 1945, Съвременната френскоезична поезия след 1945 г. от Серж Бриндо, издание на Bordas, енциклопедична съвкупност от кратки статийки за всички поети по света, които пишат на френски, все едно дали във Франция, Белгия, Канада или Магреб, африканските страни или страните от Близкия Изток, което донякъде подбива стойността на чудото, че е намерил тази книга тук, мисли си Белано, понеже щом включва и африкански поети, се подразбира, че някакви екземпляри ще стигнат и до Африка в куфарите на въпросните поети или на някой патриотичен (спрямо езика си) и ужасно наивен книжар, макар и да продължава да си е чудо, че един от тези екземпляри се е запилял точно тук, в това изоставено от хората и Божията десница село, където няма кой знае какво освен мен, призраците на схоластиците, книгата и променливия цвят на земята, странна работа, земята наистина периодично си променя цвета, сутрин е тъмножълта, по обед – жълта на нещо като водни ивици, следи от кристализирала мръсна вода, а по-късно на никого не му е до гледане на земята, мисли си Белано, докато наблюдава небето, откъдето минават три облака като три знака през лазурно поле, полето на хипотезите или полето на мистериите, и се диви на грацията на облаците, понесли се неизразимо бавно, или докато гледа снимките, с книга, почти долепена до лицето, за да разучи лицата пред себе си във всичките им мимики, неподходяща дума тук, но все пак подходяща и още как: Жан Перол например е направил физиономия като че слуша виц, а физиономията на Жералд Ньово (него е чел) е на човек, заслепен от слънцето или застигнат от чудовищната кръстоска между юли и август, такъв месец, какъвто са в състояние да понесат само негрите или немските и френските поети; Вера Федер държи и гали котка, сякаш държенето и галенето са едно и също (и то е! – мисли си Белано), а Жан-Филип Салабрьой (него е чел) е толкова млад и хубав, че прилича на филмов актьор и ме гледа откъм смъртта полуусмихнат, за да ми каже – на мен или на африканския читател, комуто е принадлежала тази книга, – че няма проблем, че перипетиите на духа нямат предназначение и няма проблем; после затваря очи и не гледа земята, сетне ги отваря и обръща страницата, и ето ги Патрис Кода с физиономия на мъж, който бие съпругата си (абе каква ти съпруга, приятелка), и Жан Дюбак с физиономия на банков служител, посърнал банков служител без излишни упования, католик, и Жак Арнолд с физиономия на управител на същата банка, където работи горкият Дюбак, и Жанин Мито с голяма уста и живи очи, жена на средна възраст с къса коса, тънка шия и физиономия на остроумна шегобийка, и Филип Жакоте (него е чел), изпит и с лице на добряк, макар че сякаш, мисли си Белано, лицето му все пак е на добряк, комуто не бива да се доверяваш, и Клод дьо Бюрин, истинско превъплъщение на Ани Малкото сираче , дори и роклята ѝ, или онова, което снимката позволява да се види от нея, е досущ като роклята на Ани Малкото сираче*, ама коя е тази Клод дьо Бюрин? – пита се Белано на глас, сам-самичък в едно африканско село, където всички са умрели или са се изнесли, седнал на земята с щръкнали колене, докато пръстите му преброждат с необичайна скорост страниците на Съвременната френскоезична поезия в търсене на сведения за тази поетеса, и когато най-сетне ги намира, прочита, че Клод дьо Бюрин е родена през 1931 г. в Сен Леже де Вин (Ниевр) и е написала Писма до детството (Rougerie, 1957), Пазителката (Le Soleil dans la tête, 1960 – “Слънце в главата”, хубаво име за издателство!), Палячът на фенери (Rougerie, 1963) и Хълбоци (Librairie Saint-Germain-des-Prés, 1969), и край на биографичните данни за нея, все едно на трийсет и осем години, след публикуването на Хълбоци, Ани Малкото сираче е изчезнала яко дим, нищо че авторът или авторката на встъпителната бележка казва за нея: “Клод дьо Бюрин е изразителка преди всичко на любовта, неизчерпаемата любов”, и тогава във възврелия мозък на Белано всичко се избистря, защото една “изразителка на любовта” спокойно може да изчезне на трийсет и осем години, още повече (ама далеч повече) ако е двойничка на Ани Малкото сираче – същите ококорени очи, същата коса, същите вежди на бивша питомка на приют, същото изражение на смайване и мъка (донякъде смекчена от комиксовия рисунък, но все пак мъка), та Белано си казва: тук ще се нагледам на мъка, и се връща към фотографиите, и открива под тази на Клод дьо Бюрин, между Жак Реда и Филип Жакоте, моментна снимка на Марк Алин и Доминик Трон, заедно в миг на безгрижие, и Доминик Трон е безкрайно различна от Клод дьо Бюрин, мисли си Белано, едната е екзистенциалистка, битничка, рокерка, другата – благовъзпитана, изоставена, прокудена, сякаш Доминик живее във вътрешността на торнадо, а Клод е страдалката, която я гледа от метафизични далнини, и любопитството отново го загризва, и той надниква в показалеца, и чак тогава, като прочита “роден в Бин ел-Уидан (Мароко) на 11 декември 1950 г.”, схваща, че Доминик е мъж, не жена – явно окончателно съм слънчасал! – осъзнава, докато отпъжда един комар (напълно въображаем) от ухото си, след което прочита библиографията на Трон и открива сред публикациите му Стереофонии (Seghers, 1965 – бил е на петнайсет!), Камикадзе Галапагос (Seghers, 1967, на седемнайсет), Страданието е излишно (Seghers, 1968, на осемнайсет), “От умора на умора – до зори, Елизабет”, автобиографична оратория, следвана от “Огнени уста”, мистерия (Seghers, 1968, също на осемнайсет), От “Ние сме научната фантастика” до “Тълкуването на телата” (Eric Losfeld, 1972, на двайсет и две) и толкоз, навярно защото Съвременната френскоезична поезия е от 1973 г. – да беше от 1974 г., щяха да са цитирани и други заглавия, – и тук Белано се сеща за собствената си младост, когато и той като Трон беше машина за писане, хем, мисли си, може би дори по-хубав от Трон, и присвива очи, за да разгледа по-добре фотографията, само дето за да ти напечатат стихотворение в Мексико в далечните години, когато Белано живееше в тамошната столица, трябваше зор да видиш, затова си казва, че Мексико е едно, а Франция – друго, и зажумява, и вижда поток от призрачни чароси** да се изливат като сив шемет в коритото на суха река, а после, преди да отвори очи – с книга, здраво стисната с две ръце, – зърва отново Клод дьо Бюрин, фотографския портрет на Клод дьо Бюрин, едновременно достолепна и смешна, която гледа от своята висота на поетеса девица юношата циклон Доминик Трон, неслучайно автор на Страданието е излишно – книга, написана може би именно за нея, книга, която е мост в пламъци, откъдето Доминик няма да мине, но откъдето Клод, чужда на моста, чужда на всичко, със сигурност ще мине и ще се опари, мисли си Белано, както се опарват всички поети, дори лошите, по тези пламнали мостове – тъй интересни, тъй привлекателни, когато човек е на осемнайсет или на двайсет и една, а после толкова скучни, толкова монотонни, с отрано предвидими начало и край, тези мостове, по които той се е прехвърлял като Одисей на път към къщи, тези теоретични мостове, изникнали ненадейно като фантастични уиджа*** под носа му, огромни структури в пламъци, които се повтарят до края на екрана и по които поетите, стига да не са на деветнайсет или двайсет и една, а поне на двайсет и три, са способни да минат със затворени очи, като воини лунатици, – така си мисли Белано, докато си представя беззащитната (крехката, безкрайно крехка) Клод дьо Бюрин да се впуска към обятията на Доминик Трон в бяг, който той предпочита да си представя като непредсказуем, при все че има нещо в очите на Клод, в очите на Доминик, в очите на моста в пламъци, което му е познато и му предсказва на един език, дето се стели над пръстта наоколо подобно на менливите цветове, опасали празното село, какъв ще е финалът – сух, печален и жесток, – и тогава Белано затваря очи и притихва, после отваря очи и търси нова страница, решен този път да гледа само снимките и нищо повече, и така открива Пиер Моранси, хубаво момче, Жан-Ги Пилон, проблемен и крайно нефотогеничен тип, Фернан Уелет, оплешивяващ мъж (като се вземе предвид, че книгата е публикувана през 1973 г., откъдето и да се погледне, най-вероятно вече е напълно плешив) и Никол Бросар, девойка с права коса и път по средата, големи очи, квадратна челюст, красива, струва му се красива, но Белано не желае да узнава възрастта на Никол, нито какви книги е написала, и отгръща нататък, и внезапно влиза (макар че в селото, от което няма измъкване, внезапното влизане никога не е внезапно влизане) в царството на хиляда и едната нощи на литературата и на паметта, понеже вижда фотографиите на Мохамед Хайреддин, Катеб Ясин, Ана Греки, Малек Хаддад, Абделлатиф Лааби, Рида Зили, арабски поети на френски език, а той някои от тях, припомня си, ги е виждал вече, преди много години, може би през 1972-а, преди да се появи книгата, която държи в ръцете си, или пък през 1971-а, а може и да греши и да ги е видял за първи път – с някакво натрапчиво чувство, което не успява да си обясни, макар и да го усеща нейде по средата между озадачението (особено озадачение, изтъкано от нежност) и завистта, че не е част от тази група – през 1973 или 1974 година, сега се сеща, в една книга за арабските поети или за поетите от Магреба, която една уругвайка в Мексико в течение на няколко дни разнася със себе си навсякъде, книга с корици в охра или жълто, като пясъците на пустинята, и Белано обръща страницата, и се появяват още фотографии: Камал Ибрахим (него е чел), Салах Стетие, Маруан Хос, Фуад Габриел Нафах (грозен като дявола поет) и Надя Туени, Андре Шедид и Венюс Хури, и тогава Белано почти завира лице в страницата, за да види по-подробно поетесите, и Надя и Венюс му се струват наистина красиви, с Надя бих се любил, си казва, до сутринта (ако нощта изобщо падне, защото вечерта в селото сякаш следва слънцето в неговия ход на запад, това си мисли Белано, не без притеснение), а с Венюс бих се любил до три след полунощ, след което бих станал, бих си запалил цигара и бих излязъл да походя по крайбрежната на Малграт****, с Надя обаче до сутринта, и нещата, които бих направил на Венюс, бих ги направил и на Надя, но нещата, които бих направил на Надя, не бих ги направил на никой друг, мисли си Белано, докато гледа, без да мига, с нос, почти забит в книгата, усмивката на Надя, блестящите очи на Надя, гривата на Надя, тъмна, лъскава, пищна, надеждна сенчеста защита, и тогава поглежда нагоре и вече не вижда трите самотни облака в африканското небе, похлупило селото, в което се намира, селото, което слънцето тегли със себе си на запад – облаците са изчезнали, сякаш след като е съзерцавал усмивката на арабската поетеса от хиляда и една нощ, са станали излишни, и ето че Белано нарушава обещанието си и търси в показалеца името Туени, след което без да трепне се насочва към страниците, където е критическата студия за нея и където знае, че ще намери био-библиографската ѝ справка: според нея Надя е родена в Бейрут през 1935 г. (един вид когато тази книга е излязла, тя е била на трийсет и осем, въпреки че снимката ѝ е по-раншна) и е публикувала няколко книги, сред които Русокоси текстове (Бейрут, Éd. An-Nahar, 1963), Възрастта на пяната (Seghers, 1966), Юни и безбожниците (Seghers, 1968) и Стихотворения за една история (Seghers, 1972), а в посветения на личността ѝ текст Белано чете “навикнала на химери”, чете “у тази поетеса на отливите, ураганите и корабокрушенията”, чете “знойния въздух”, чете “самата тя дъщеря на баща друз и майка французойка”, чете “омъжена за православен християнин”, чете “Надя Туени (по баща Надя Мохамед Али Хамадè), чете “Тидимир Християнката, Саба Мюсюлманката, Дахун Еврейката, Сиун Друзката” и спира да чете, и вдига поглед, защото му се е сторило, че чува нещо, грак на орли или на мексикански лешояди сопилоте, макар да знае, че тук няма такива, но това може да се нагласи с течение на времето, течение, което дори не е нужно да се пресмята в години, а в часове и минути: каквото знаем, такова забравяме, толкова е просто, толкова е остро, даже един мексикански лешояд е възможен в това скапано село, мисли си Белано със сълзи в очите, но тези сълзи са извикани не от грака на лешоядите, а от физическата осезаемост на лика на Надя Туени, който го наблюдава от една страница на книгата и вкаменената му усмивка сякаш се разпуква като стъкло в стъкления пейзаж наоколо, и тогава на Белано му се причуват думи, същите думи, които току-що е прочел, но вече не вижда, защото плаче: “знойният въздух”, “навикнала на химери”, и някаква история с друзки, еврейки, мюсюлманки и християнки, от която изниква Надя на трийсет и осем (възрастта на Клод дьо Бюрин) с грива на арабска принцеса, непорочна и върховно спокойна, като случайната муза на някои поети, временната им муза, тази, дето казва “не се притеснявай” или “притеснявай се, но умерено” и не говори с отсечени правдиви слова, а по-скоро нашепва, същата, която преди да изчезне, прави някой мил жест, при което Белано се замисля за реалната възраст на Надя Туени през настоящата, 1996 година, и осъзнава, че тя сега е на шейсет и една, и спира да плаче, “знойният въздух” за пореден път е пресушил сълзите му, и той отново прелиства страниците, връща се към физиономиите на поетите франкофони с упорство, достойно за далеч по-важни каузи, спуска се като граблива птица към лицето на Чикая У Там’си, роден в Мпили през 1931 г., към лицето на Матала Мукади Чакатумба, роден в Луиша през 1942 г., към лицето на Самюел-Мартин Ено Белинга, роден в Еболоуа през 1935 г., към лицето на Елолонге Епаня Йондо, роден в Дуала през 1930 г. и толкова много други лица, лица на поети, които пишат на френски, фотогенични или не, лицето на Мишел Ван Схендел, роден в Аниер през 1929 г., лицето на Раул Дюге (него е чел), роден във Вал д’Ор през 1939 г., лицето на Сюзан Паради, родена в Бомон през 1936 г., лицето на Даниел Бига (него е чел), роден в Сен Силвестър през 1940 г., лицето на Дениз Жале, родена в Сен Назер през 1932 г. и почти толкова хубава, колкото Надя, мисли Белано, разтреперан от глава до пети, а вечерта продължава да дърпа селото на запад и лешоядите започват да се появяват по короните на едни ниски дървета, само че Дениз е руса, а Надя – тъмнокоса, и двете са красавици, едната на шейсет и една, другата – на шейсет и четири, дано сте живи, мисли си той с поглед, забит не във фотографиите в книгата, а в линията на хоризонта, където птиците се крепят в нестабилно равновесие – гарвани, орли или мексикански лешояди, – и неочаквано си спомня онова стихотворение на Грегъри Корсо, в което злочестият американски поет говори за своята единствена любов, египтянка, умряла преди две хиляди и петстотин години, спомня си лицето на гаврош на Корсо и една сцена от египетското изкуство, която е видял отдавна върху кибритена кутия: девойка излиза от банята (или от реката, или от басейна) и поетът битник (въодушевеният и злочест Корсо) я съзерцава от другия край на времето, а младата египтянка с дългите крака се чувства наблюдавана и това е – флиртът между египтянката и Корсо е кратък като въздишка в безкрая на времето, но времето и неговото далечно всемогъщество също могат да са въздишка, мисли си Белано, докато наблюдава накацалите по клоните птици, силуети по линията на хоризонта, електрокардиограма, която се вълнува или разперва криле в очакване на неговата смърт, на моята смърт, казва си Белано, след което дълго стои със затворени очи, все едно размишлява или плаче със затворени очи, а когато ги отваря отново, ето ги гарваните, ето я електроенцефалограмата, която трепти по линията на африканския хоризонт – тогава Белано затваря книгата и се изправя, без да я пуска, благодарен, и се запътва на запад, към брега, с книгата на френскоезичните поети под мишница, благодарен, а мисълта му е по-бърза от неговия ход през джунглата и либерийската пустиня, както когато беше момче в Мексико, и не след дълго стъпките му го отдалечават от селото.
__________________
* – Ани Малкото сираче (Little Orphan Annie) е главната героиня от едноименния комикс на американския художник Харълд Грей (1894–1968), чиито приключения излизат на ежедневни “стрипове” в няколко вестника от 1924 до 2010 г. и се екранизират нееднократно. Б. пр.
** – Мексиканският еквивалент на американските каубои и аржентинските гаучоси. Б. пр.
*** – Уиджа, или говореща дъска: настолна игра за спиритични сеанси, измислена в края на ХIХ в. от американеца Илайджа Бонд – на нея са написани буквите от азбуката, цифрите от 0 до 9 и “да” и “не”, така че при “викането на духове” подвижната дъсчица, върху която участниците слагат ръцете си, да може да формулира отговори на зададените въпроси. Б. пр.
**** – Каталонско градче на Средиземно море, на 6 км от Бланес, града, в който е живял Боланьо. Б. пр.
Публикацията е по „Кучки вероломни” , издадена от „Жанет 45“ в превод на Нева Мичева, с корица от Люба Халева, във великолепната поредица „Кратки разкази завинаги” .
