Оголеният сърдечен мускул, екстрактиран от тялото. Като лице на поетична книга, която си играе с любовното затопляне и изрязване на смисъла, показва туптящия натурализъм на света и живота и ги отказва. Буквалната корица на стихосбирката „Подготовка за напускане на сърцето“ (УИ „Св. Климент Охридски”, 2015 г.) от Ани Илков внушава противоречиви усещания, които благодарение на текстовете вътре се изострят и засилват. Книгата започва и завършва с едно и също стихотворение –„органичният вятър“ е първият поетичен текст на страниците ѝ, той е и прощалният „лиричен“ щрих на задната корица. „Органичният вятър“ е олицетворение на живота, затова и Ани Илков го е кръстил органичен вятър, животът като вятър, който безсмислено профучава и в един момент спира. В това стихотворение с оксиморонно заглавие са заложени лексеми, образи и състояния, които в трите цикъла на книгата ще се повтарят, ще се преобръщат и развиват: органичността като „природа на нещата“ с нейните телесни (често премълчавани) атрибути, свършването на света, (морето на) смъртта, вятъра, забременяването (и изобщо безсмисленото преповтаряне на физическото живеене).
Антиутопичност, която се пренася и в първия цикъл, дал име и на книгата „подготовка за напускане на сърцето“.
Много от стихотворенията във втория цикъл „любов към природата на нещата“ са посветени на жената и на женското в природата: „любов към природата“, „жената“, „полудяването на майка ми“, „умираща майка“, „къртицата – орел“, „антропоморфният плъх“, но не мисля, че написано в тази книга от Ани Илков за женското и жената е добре да се приема като израз на отношението му към жената. Не трябва да му се вярва, аз лично приемам написаното в тези стихотворения по-скоро като психоаналитичен образ на жената отколкото жената като истинска жена. Прави ми впечатление, че в този поетичен цикъл лирическият герой като Homo Ludens не е така бесен и ненаситен (познат ни от предишните стихосбирки на Ани Илков), а вече гледа на играта като литературотворяща възможност от друг ъгъл, дистанцирано, дори иронично.
Последният цикъл „8 (ученическа балада от 70-те години)“ е неочакван скок, не само в биографичното отминало време за автора си, но и като опровергаване на предишните цикли, на отдалечаването от постмодернизма. Тук ги има не само христоматийните имена от училищните програми за изучаване на литературата, придружени от типично Ани-Илковите коментари. За разкош е даден нов живот и на куплет от популярна песен на Дони и Нети.
Разчленяването на персонажа/или на Озирис – има ли смисъл, или е поредният нонсенс, след като с него не се постига константност на елиминирането. В „епилог“ един мъжки глас твърди, че смъртта е само миг без значение, точка по координатата
от
„аз бях обичан“
през
„и тоя ужас който ме обзе
не ме напусна докато умрях“
до
„и след това“
Дали наистина е така? И какво се намира отвъд, зад, извън тези думи в тази поезия отвъд поезията?
