Преди осем години родителите ми отбелязаха четиридесет и деветата годишнина от сватбата си при леко болезнени обстоятелства. Баща ми седеше край празничната маса с подути бузи и виновното изражение на някой, който си е складирал лешници в устата.
   – Откак му сложиха имплантите, прилича на катерица, която нещо крои – обади се мама дяволито. – Но зъболекарката каза, че до седмица ще му мине.
   – Позволява си да говори така – възмути се баща ми, – защото знае, че сега няма как да я ухапя. Но ти само почакай, мамеле*. Ние, катериците, не забравяме лесно.
   И за да докаже твърдението си, татко се върна петдесет години назад, за да разкаже на мен и жена ми как са се запознали с мама. Той тогава бил на двайсет и девет и изграждал електрическите инсталации на разни сгради. Всеки път като приключел с някой ангажимент, излизал и похарчвал спечеленото в двуседмични гуляи, след което реанимирал два дни и отивал да работи по нова сграда. По време на една от тези си веселби попаднал с няколко приятели в румънския ресторант на плажа в Тел Авив. Храната не била нищо особено, но напитките ставали, а циганският оркестър бил направо фантастичен. Баща ми останал да слуша музикантите и жалните им мелодии дълго след като всичките му приятели окапали и били развозени по домовете им. Дори след като и последният клиент си тръгнал, а собственикът настоял да затвори заведението, баща ми отказал да се раздели с музикантите и с помощта на няколко комплимента и малко пари, успял да ги убеди да му станат личен оркестър до края на нощта. Циганите тръгнали по крайбрежната с него и продължили с великолепната си свирня. По едно време наквасеният ми баща изпитал неконтролируема нужда да се изпикае, така че помолил частния си оркестър да засвири някоя по-жива мелодия, подходяща за това облекчително действие. Сетне пристъпил към така обичайното за препили хора деяние върху близка стена.
   – Всичко беше съвършено – усмихна се той през катеричите си бузи. – Музиката, гледката, морският бриз…
   Няколко минути по-късно еуфорията била прекъсната от полицейска кола, повикана да арестува баща ми за смущаване на обществения ред и несъгласуван с общината протест. Оказало се, че мястото, което си е избрал за тоалетна, е западната стена на френското посолство, чиято охрана помислила, че този мъж, уриниращ в съпровод на весел цигански оркестър, всъщност прави пърформънс с политическо послание. Веднага извикали полиция, а органите на реда набутали баща ми – който впрочем всякак им съдействал – на задната седалка на патрулката. Тя била мека и удобна, и след дългата нощ татко с удоволствие се възползвал от сгодния случай да си подремне. За разлика от него обаче, циганите били трезви и се противели на ареста, като бурно протестирали, че нищо нередно не са извършили. Полицаите се опитали да наврат и тях в колата, но при схватката помежду им маймунката на единия от музикантите ухапала ръководещия ареста. Той реагирал с такъв зверски крясък, че баща ми се събудил и като всеки любопитен човек веднага се измъкнал от патрулката, за да разбере какво става. Навън видял полицаите и циганите вчепкани в леко комична битка, а край тях – няколко заинтригувани минувачи, които зяпали необичайното представление. Сред зяпачите се намирала и една красива червенокоска. Въпреки алкохолния си унес, баща ми веднага съобразил, че това е най-красивата жена, която някога е виждал. Извадил от джоба си своя работен бележник, измъкнал молива, който винаги държал в готовност зад дясното си ухо, и отишъл при майка ми. Представил ѝ се като “инспектор Ефраим” и я попитал дали е присъствала на инцидента. Подплашената ми майка казала, че току-що е дошла, но татко настоял да му даде адреса си, за да я разпита по-нататък. Тя го дала и преди инспектор Ефраим да успее да каже каквото и да било, двамата разярени полицаи скочили върху него, сложили му белезници и го завлекли обратно в патрулката.
   – Ще ви се обадя – провикнал се той от вече потеглилата кола с типичния си оптимизъм.
   Майка се прибрала у дома, разтреперана от страх, и разправила на съквартирантката си за серийния убиец, който коварно успял да изкопчи адреса й. На следващия ден татко се появил на вратата им, напълно трезв и с букет цветя. Мама отказала да му отвори. След седмица отишли на кино, а след година се оженили.
   Петдесет години оттогава. Инспектор Ефраим вече отдавна не е електротехник, а мама от дълги години няма съквартирантка. Но за важни случаи като годишнините баща ми винаги вади от бюфета специална бутилка уиски – от същото, което сервирали в несъществуващия вече румънски ресторант – и налива на всички по чашка.
   – Когато зъболекарката каза “само течности през първата седмица”, имаше предвид супа, не това – прошепва ми мама, докато се чукваме.
   – Внимавай, мамеле. Всичко чувам – казва татко и напълва пространството между подутите си бузи с глътка уиски. – Още десетина дни и пак ще мога да хапя.
   В таксито на прибиране от нашите, жена ми споделя, че има нещо в мига на запознаването на семейните двойки, което подсказва как ще изживеят живота си заедно.
   – Твоите родители – казва тя – са се запознали при шарени, екстремни обстоятелства и продължават да живеят живота си като карнавал.
   – Ами ние? – питам я.
   Влюбих се в жена си в един нощен клуб. Тя влизаше, а аз излизах. Преди тази среща само бегло се бяхме мярвали тук и там. “Тъкмо си тръгвах – опитах се да надвикам врявата в дискотеката, когато се сблъскахме на вратата. – Утре ще ставам рано.” “Целуни ме!”, извика тя в отговор. Застинах. Почти не я познавах, но бях останал с впечатление, че е много срамежлива и поканата ѝ ме завари абсолютно неподготвен. “Май ще остана още малко”, казах. След седмица вече бяхме двойка. След месец ѝ казах, че нейното „Целуни ме“ на входа на дискотеката е било най-смелото нещо, което съм чувал от момиче. Тя ме погледна и се усмихна. “Ама аз просто казах, че няма таксита”, отвърна.
   Добре че ми се беше причуло друго.
   – Ние ли? – замисли се за момент жена ми в таксито. – И ние сме както при първата ни среща. Животът ни е едно, а ти винаги го доизмисляш и го караш да изглежда друго, по-интересно. Нали така правят писателите? – Свих рамене, защото усетих лек укор. – Не че се оплаквам де – добави тя и ме целуна. – В сравнение със семейната ви традиция да препикавате чужди посолства може да се каже, че съм минала метър.

_____________

* – Майчица (идиш). Б. пр.

Етгар Керет и съпругата му Шира Гефен – снимани от сина им Лев на летището
(фрагмент от 4-та корица на книгата, чието оформление е на Люба Халева)

   Текстът е от новата книга на Етгар Керет – „Седем добри години”, която днес тръгна към книжарниците, а утре (16 юли 2015 г.) ще бъде представена от автора си в 19:00 часа в Студио 5 в НДК. И „Седем добри години” е издадена от „Жанет 45“ (преводът е на Милена Варзоновцева) във великолепната поредица „Кратки разкази завинаги“, в която до края на месеца ще бъдат публикувани и “Лудият от площад “Свобода” от Хасан Бласим, и “Дъщерята на скулптора” от Туве Янсон.

   В DICTUM можете да чуете интервю на Ренета Бакалова с Етгар Керет, ден преди представянето на „Седем добри години“ в София.