Бива ли обаче да въвличаме извънезиковото в света на елемента на словото?
Във всяка сфера, с всичко, ставащо настоящо за нас, ние поглеждаме към превала на вечното Ти, долавяме полъх от него; във всяко Ти, и според както подобава за всяка от сферите, ние се обръщаме към вечното Ти.

Мартин Бубер, „Аз и ти”

   Да четеш как друг пише след смъртта, означава двама да говорим за бога.

   Дълго не се осмелявах да посегна в текст към тази книга, дошла при мен по най-широкия път и влязла през най-тесните врата – тези на потърсената и открита взаимност. Дълго обитавах мълчанието в пролуките ѝ, докато дочуя как откънтява тихото длето на смисъла.

  „Отсъствие” е книга обител. Заради достатъчността на думите в нея има пространства за вслушване в себе си. Заради абсолютната чистота и почтеност при строенето те са изградили очертания, които подслоняват тъгата и приютяват безутешността, без да очакват в замяна нищо. Нищо повече от самия теб.

  Казано е, автентичността на едно съществуване се открива най-сигурно в начините, чрез които се изправя пред вцепенението от смъртта. Свързвам, следователно съществувам, би могъл да каже за себе си Владимир Попов. Съществувам, следователно принасям смисъл, добавям. В пулсирането на една всекидневна метафизика протегнатите морни ръце на думите сплитат животрептящ мост над реката на болката и страха от забравата и на този мост може смело да се стъпи.

   Три връзки държат смисловата арматура на тази религиозна в своята дълбинност книга, която открива писането като свещенодействен акт:

Мъжът и Жената

   Смъртта е третият в тази връзка, който, вместо да я срути, я извайва като възможност. Да се подготвя и изпитва сърцето. Да се чете всеки миг азбуката на отсъствието и да се учи граматиката на загубата, да се разкриват дните и нощите „без теб”, сред оскърбителната непроменливост на вещите в „този свят тъй предишен” да се картографират наличностите, сред които просиява силуетът на отсъстващото. Да се пусне без страх душата в свободата на нейното отпътуване и да се прокарват проходими пътища между „тук” и „отвъд”, „преди” и „сега”, пътища, които завъртат хоризонталната ос по вертикала на един неразрушим съюз. В това усилие се възправя фигурата на Тъгуващия мъж.

Поетът и Поезията

   В смиреното осъзнаване, че сме положени в любовта и смъртта не невинно непосредствено, а чрез думи, набъбнали от минало, под сводовете на традицията вопълът на мъжа спасително се влива в гласа на Поета, който смирява своята суетност и се венчава за Поезията с цялата ѝ сияйно-сенчеста биография. Проговарянето за отсъствието става част от една палимпсестна препълненост и жертвено отдава себе си в градежа на езика, с който единствено може да се противостои на нищото. Така светът от преди се оказва едновременно бреме – заради нечовешката си материална плътност – и дар, дар на проточовещината, извънвременно и живо пулсираща в Долината на мъртвите поети.

Човекът и Времето

  Само в този мистичен съюз е възможно, потвърждава Владимир Попов, от отломките на загубата и скръбта да построиш дом за душата и да сковеш маса, на която да каниш животът да седне между теб и смъртта. Да опазиш света цял, непокътнат – за тези, които ще дойдат. Да видиш тънката нишка, свързваща гробницата на фараона с „шкафчето с обувки на Т.”, а в лицето на мъртвите – уморените от игра деца. Да отвориш фамилния албум, за да се подготвиш за Деня на Страшния съд. Да пренапишеш вече записаното. Да благовестиш явяването на „тъй доверчива светлина/ в очите на дете” и във фигурите на момиче и момче на онази пейка, на която е „всичко” – на живота, който „идва, без да си отива”.

    Книгата на Владимир Попов е книга, която не се бои от отговорите.

   Изходът е един и същ – и сега, и преди 16 века. Входът също. Между тях ние, човеците, ние, четящи и пишещи, разгъваме конвулсиите и красотата на плахите си стъпки с помощта на думите – релси, по които душа следва душата, трошици за птиците и ариаднина нишка на любовта в лабиринтовото ни съществуване. В непрестанно „Отсъствие” и без да събуваме обувките си, готови за Път.

________________

Владимир Попов – „Отсъствие”, изд. „Светулка 44 АТЕНЕЙ”, София 2015.

Цитатът от Бубер е по: Мартин Бубер, „Аз и ти. Задушевният разговор. Божието затъмнение.”, изд. Къща „Стено”, Варна 1992.





  Цветелина Драганова е родена през 1970 г. в София. Завършва „Българска филология” и „Културология” в СУ „Св. Климент Охридски”. Повече от 15 години работи като учител по български език и литература в пловдивската Френска гимназия. Основните ѝ публикации са свързани с професионалните ѝ занимания, рецензии и критически прочити, поезия…