Цветелина Георгиева: Anno Domini

Публикувано от на юли 1, 2015 в 12:11 am.

   Страда от липса на докосвания. На мекота. На плътност. Не е обикновено страдание, при което го боли или нещо в него се свива. Не прилича на нараняване. По-скоро е пропусквателна способност. Мембрана. Преминават през него без да ги усети. Моменти, усещания, глътки въздух. После e все едно не са били.

   Поема въздух. Гръдният му кош се разширява, после отново се свива. Няколко пъти. Накъсано. Сваля очилата и потърква очи с опакото на дланта си. Другата опира в хлъзгавия ръб на басейна. Усеща как всяка част от тялото му пулсира жизнено – гърдите, гърба, бедрата, корема. Ако можеше да се оттласне достатъчно силно, сигурно би излетял нагоре като натегната пружина на часовник. Тик-так. Прави последна дължина. Не иска да се отдели от водата. Организмът му е възхитен от съвършеното си функциониране. Може да усети как сухожилията се отпускат след натоварването, а после всяка частица от съществото му отново се стяга в спазъм на високомерна гордост и доволство за да му покаже, че е способен да направи абсолютно всичко. Светът отгоре изглежда безумно светъл. Очите му не са привикнали към него. Той не е привикнал.

   Потапя се отново преди да излезе. Водата го обгръща в най-невероятната прегръдка на света. Разтопява отрицанията, разпръсква недоверието, успокоява паниката, утешава. Започна да плува когато стана на 7 години. Беше мокро. Чисто. Нереално тихо. Вселена, в която съществуваше само простотата на замахването, разцепването на водата, дълбоката глътка въздух. Всяко потапяне беше завръщане у дома.

   Всъщност няма дом към който да се завръща. Никой конкретен, когото да иска да види. Само Антон. Само той знае какво е да е наистина тихо. Антон живее на своето си място. Тича, смее се, мирише цветята, прави се на залепен за стените, за леглата. Понякога за люлката. Крещи как може да го изстреля до небето и как щe да се приземи после. Без да му има нищо. Горе имa разни течности във всякакви цветове. Щe да ги изпие и ще го направят неуязвим. Така ще скача колкото иска високо. И ще се приземява където си реши.

   Понякога му се искаше да замине и да не се връща никога. Да вземе и Антон със себе си. Можеше да го научи на куп неща. Щяха да бъдат двама братя, които кръстосват света. И се приземяват където си решат. Искаше му се Антон да има право. Да има нещо, което наистина да прави хората неуязвими.

   Започна да чете на глас. Първоначално заради Антон и защото това беше единствения начин да го задържи на едно място за повече от минута, но всъщност защото когато изговаряше думите му беше по-лесно да им вярва. По някое време започна да повтаря на глас всичко, което някой му кажеше. Питаха го:

   – Извинете, колко ви е часът?
   – Колко е часът? Седем и четиридесет и пет.

   Или:

   – Искаш ли още картофи?
   – Искам ли още картофи? Разбира се.

   Получаваше се много досадно. Струваше му се, че не Антон, а именно той е бавният, малък и глупав брат. Понякога си представяше какво би се случило, ако в дома им влезе крадец. Прибира се неочаквано и го заварва да изнася половината им имущество. Дали от привързаност към вещите си или от изненада, се опитва да го спре. Крадецът се ядосва и насочва към главата му Taurus, който и да е там калибър, който е купил на черно. Само за сплашване, без някога да е имал и бегло намерение да го използва. Не е сигурен дали въобще е зареден. Вероятно ако би бил достатъчно сръчен, би си направил пистолет от парче сапун, както затворниците по филмите. За да краде по-безопасно. Ядосан е. С показалец на спусъка. Нарича го копеле. Пита иска ли да умре, а той повтаря след него:

   – Искам ли да умра?

   Страхотно! Сякаш наистина се чуди!

   Фантазията може да продължи с това как крадецът натиска спусъка и от дулото започват да се сипят балончета. Цял куп. Стотици. Хиляди. Докато в ръката му не остане само дребно парче черен сапун.

   Като малък правеше риби от сапун за Антон. В различни цветове. Беше много добър. Първо ги дялкаше, после двамата ги рисуваха. Цели пасажи сапунени риби мълчаливо се стопяваха във ваната, докато Антон се опитваше да ги научи да плуват и ставаха на пяна. Да си направен от сапунени балончета! Представяте ли си?

   Понякога ги подаряваше. Веднъж даде риба от сапун на съседското дете и в замяна получи котенце на няколко месеца. Антон го харесваше, но не можеха да го задържат. Баща му не обичаше животни. Имаше алергия. Затова го отведе на един строеж и го остави при майсторите. Да го гледат. Първоначално си мислеше, че от време на време може да води Антон да си играе с него, но после реши че е глупаво. Стана му жал. В оня момент мразеше баща си. И него и алергията му. Просто някакво коте, но изведнъж му се беше сторило страшно важно.

   Баща му също страдаше от разни липси, само че по другия начин. Нещо в него се свиваше. Търсеше докосвания. Навсякъде. Една вечер доведе г-жа Ано. Държеше всички да вечерят заедно. Той му каза, че не е гладен, което беше самата истина, и отиде да изхвърли боклука. Пропусна покрай ушите си няколко подмятания докато отваряше входната врата. После не му се прибираше. Седна да изпуши една цигара до контейнерите. Беше подхванал цигарите съвсем наскоро, защото в училище всичките му приятели пробваха. Не му харесваха. Запали само за да има причина да остане по-дълго навън. Вятърът издуваше фланелката му, а после я залепваше отново за тялото като втора кожа, подхващаше косата, играеше си между пръстите на ръцете му, докато поднасяше цигарата за поредното дръпване. Беше уморен. Цял ден им бяха говорили за Грeгорианския календар. Решаваха логически задачи. От обяд опитваше да изтрие от главата си някаква глупост, която се беше вкопала дълбоко в съзнанието му. Като досадна мелодия – Anno Domini, Anno Domini, Anno Domini. Първо си го представяше като италианска песничка, после цял следобед му се въртеше като някакъв испански ритъм. До вечерта се беше превърнало в тъжна португалска мелодия. Португалците бяха моряци и май нямаха весели песни. Песните им бяха създадени за раздели. Дръпна от цигарата и издиша. Как ставаш неуязвим за разделите, Антон? Какво трябва да изпиеш? Колко високо да се изкачиш?

   Мускулите му се отпуснаха. Димът бързо се разпръсна. Тогава дойде тя. Anno Domini, Anno Domini, Anno Domini гърмеше в главата му. И тя стана госпожа Ано. Беше неизбежно. Научи името ѝ едва след седмица, но никога не го беше използвал и никога нямаше. Не му досаждаше, нито го помоли да се върне да вечерят заедно. Остана да пуши с него. Много след това започнаха да си говорят. Тя му разказваше за баща му. За подредените му ризи в шкафа и как обича ябълки. За закуските и кратките разговори. За продавачката в магазина и как докато пият чай с нейната приятелка не спират да спорят. Как и двете искат само да бъдат обичани от тук до края на Вселената.

   – Нима е трудно? – питаше той.

   Госпожа Ано казваше, че светът бил пълен с трудни неща. Но нямало значение, защото понякога търсенето било заради самото търсене, а не заради намирането. Той смяташе, че намирането също е важно. Показа ѝ колекцията си от неща, които могат да те направят щастлив. Държеше ги в кутия, залепена за обратната страна на леглото му, за да не може никой да попадне на тях. Бяха дреболии. Предмети, фотографии, изрезки от вестници, глупави неща, които са му хрумнали и незнайно защо е записал. Разказа ѝ как понякога толкова много му се иска да запомни някой момент завинаги, че остава втренчен за няколко секунди, сякаш нещо ужасно силно го е фраснало по главата. После казва „щрак”. Не на глас. Само на себе си. И моментът остава, за да си го припомня винаги такъв какъвто се е случил. Тя каза, че ще опита. После му разказа как понякога пее срещу огледалото в банята. Как говори на отражението си и го чака да се усмихне от отсрещната страна. И той каза, че ще опита. Още на следващия ден двамата с Антон изнесоха цяло представление в банята. Накрая ръкопляскаха и си каза „щрак” наум. Гърлото го боля два дни.

   Г-жа Ано си тръгна. В една студена сутрин в края на февруари. От устата ѝ излизаха облачета пара докато се сбогуваше. Каза, че ги обича, но на него не му се говореше за това.

   – Знаеш ли, че морските звезди нямат мозък? – попита.

   Тя не му отговори. Всъщност въпросът не го занимаваше толкова силно. От няколко дни искрено се чудеше дали ако сапунените риби имаха душа тя оставаше с тях до края? До последното неразтопило се във ваната парченце. Дали беше в него или си тръгваше по-рано с някое от десетките балончета по повърхността? Може би си тръгваше по малко с всяко едно от тях?

   Навън почти нямаше хора. Преминаваха коли, котки, кокер шпаньол. Всеки по пътя си. Започна да вали, но това нямаше значение за г-жа Ано, защото таксито ѝ пристигна. Тя намести куфарите си в багажника.

   – Много е важно да знаеш кога да си тръгнеш. Понякога няма по-важно нещо.

   Така му каза. Искаше да се получи разговор като голям с голям, но на него някак не му пукаше. Знаеше достатъчно за тръгванията. Погледна я и се зачуди дали тя знае какво се случва с душите на рибите. Едва ли. Показа й кутията си. Може би не трябваше да ѝ я показва.

   Отскубна се и отиде да плува. Таксито остана пред къщата с включен двигател. Когато мина покрай него със сака на рамо беше сигурен, че го чака да се обърне. Може би ѝ се искаше се да му махне за довиждане или нещо такова. Сбогуванията му се струваха крайно безполезни. Беше пъхнал една риба от сапун в багажа ѝ. За колекцията ѝ от неща, които могат да те направят щастлив, в случай че някога реши да си направи.

   Плува. Наоколо е нереално тихо. Моменти, усещания, глътки въздух. Преминават през него без да ги усети. Изтласква ги назад с пълни загребвания. Понякога се гмурва към дъното и е сигурен, че усеща как се топи. От тялото му се окъртват парченца и се превръщат в бълбукащи балончета на повърхността. След секунди водата отново е гладка като огледало. Все едно не са били.

   Да си направен от сапунени балончета! Представяте ли си?


Цветелина Георгиева в „Кръстопът“ и в DICTUM.
Разказът бе включен и в книгата на Цветелина Георгиева „Да се наричаш Сахара” (издадена през декември 2013 г. от „Жанет 45″), която категорично ви препоръчваме.

Коментарите са заключени.