Ина Иванова: Метлата на Кера

Публикувано от на август 4, 2015 в 3:55 pm.


   Дребничка като троха кекс, тя неизменно премиташе тротоара пред къщата си. Кльощавите ѝ крака с издължени пръсти стъпваха припряно, сякаш танцуваше след метлата, с която бръскаше златистата градска прах. Огледа се – вездесъща тишина и чист хоризонт. Беше прекалено рано дори за котките. В летния утринен хлад те лежаха върху дъските на верандата ѝ и с присвити очи дебнеха слънцето.
   Кера пръсна вода с върха на метлата си, както преди 50 години го бe правила баба ѝ пред бедняшката си къщичка. После пъргаво се наведе – цялата една шепа крехки костици – и за нула време оформи спретнати купчинки прах и смазани фасове.
   Прахта е потта на света, обичаше да обяснява през смях на жените, които не се досещаха, че на прах ще станат и не искаха да признаят, че в тоя град вятърът замита смлени от времето косите и ноктите на децата им, слюнката от първите им брачни целувки, старите каишки на червените им сандали, всички листенца кафе, чай и дафинов лист, които бяха изпили или изсушили през живота си, и още милиарди малки и важни частици от тях и всички преди тях. А фасовете… фасовете естествено бяха от мъжете, дето клечаха пред оградата ѝ нощем, правеха се, че играят на зарове и пукаха пръсти. Чуваше гласовете им особено ясно в нощите пред пълнолуние. А случеше ли се да излезе на верандата, за да простира след залез, на сутринта намираше фасовете сдъвкани и поаленели от напуканите им устни.
   Сутрешното метене пред къщата ѝ отнемаше няколко минути, през които успяваше 22 пъти да изрече заклинанието: „Всичкия боклук – марш оттук – ново слънце иде – аз нов ден ще видя“. Сама си го беше измислила. И действаше.
   Зад нея се извисяваше двуетажна щастлива къща с прозорци като хирургически маси и един магазин от другата ѝ страна, който Кера даваше под наем срещу великодушно раздута сума. Късмет е да имаш къща на кьоше. И бащата на сина ти да е женен доктор, който не иска да си брои парите.
   Кера беше с него шест луди и незабравими години, в които се научи да се грижи за себе си и да празнува всички празници сама. После забременя и получи къщата, в която да отглежда сина им, плюс един хроничен перикардит. С доктора съумяха да запазят тайната и да останат приятели.
   С мъжете по правило тя бързо и лесно се разбираше. Имаше нещо въздушно и неустойчиво в нея, което възраждаше вродената им – и непожелана от останалите жени – нужда да закрилят. Кера приемаше, защото тяхната грижа успяваше да закрепи птичето ѝ тяло към земята. И все така подскачаше из улиците – неопитомена, независима, ничия. Дори некрасива в общоприетия смисъл на думата.
   „Чума!“, беше чувала да просъскват зад гърба ѝ възрастните матрони. Тогава дръпваше сина си да върви по-бързо и заключваше пръсти срещу горчивата им слюнка. А като се прибереше вкъщи, за-почваше да мие прозорците с оцет – да лъснат – и да ръси захар върху комат хляб със сусам – да се подслади.
   Тя беше от хората, дето карат приятелите си да се смеят, когато им се плаче. А после предизвикваше необичайната нужда да се отложат сълзите, да се спестят за друго време. Никой и не подозираше, че Кера нощем дълго премисля тия истории, преразказва ги на цветята си – преиначени и украсени, добри. Обръща природата им. Пък на човека поднасяше топло мляко и бисквитка и така посвоему лекуваше световната тъга.
   Търпеливата ѝ домашна магия пълзеше из гра-да и вдигаше небето над покривите, докато ръстът на сина ѝ бавно покоряваше прозоречния перваз със здравеца.
   През същото лято по пътищата на половин Ев-ропа пътуваше мъж с лице, разсечено от желание да управлява. Изискваше да се обръщат към него с „полковник“, макар че името му беше известно във висшите кръгове на повечето балкански държави като синоним на неудържим дипломатически въз-ход. Назначението му в България беше опит на по-кровителите му да му дадат един полунезабележим аванпост към кариера, която беше предопределена.
  Полковникът видя Кера на първия месец от престоя си – сутринта след пролетното равноденствие, когато тя измиташе купчина особено сдъвкани фасове от плочките пред оградата си. Порази го косата ѝ – изгорял, безформен облак с цвят на кайсия, грейнал в първия лъч на изгряващото слънце, което проникваше по улицата. Успя да зърне крайчето на тъмната ѝ рокля, поръбено с блещукащия градски въздух, който витаеше около нея. После връхчетата на метлата закриха краката ѝ. Замаян и внезапно развеселен, полковникът се взря в адреса, като по чудо изписан на вратата. Номерът на къщата съвпадаше с датата му на раждане.
   Кера дори не отбеляза наперения автомобил с мъжа, който щеше да промени съдбата на нейната улица. До вечерта полковникът също някак забрави за онази ярка, даже дива коса и жената, която метеше в ореол от златисти прашинки. Но на следващата сутрин реши отново да мине оттам. Нямаше я. Една рижа котка с настръхнала опашка влизаше в къщата между пръчките на солидната врата от ковано желязо.
   Сега вече мъжът си припомни жената изцяло и реши, че ще минава оттук всяка сутрин, докато не я срещне. За да увеличи шансовете си, слизаше от колата и вървеше по протежение на цялата улица пеша – нещо, което неимоверно изнервяше охраната му с дразнещата цикличност и предвидимост на часа. Разходките му биха били чудесно улеснение, ако някоя групировка реши да прави атентат.
   Полковникът обаче беше заинтригуван – искаше да види лицето на странната жена и не считаше за необходимо да се съобразява с прекалените мерки за сигурност.
    В един ветровит петък налетя на Кера, която изскачаше от градинската си врата – изправена и с чанта за пазаруване. Беше премела преди половин час и по това време обикновено ходеше да пие кафе на площада, под най-дългата тента. После купуваше плодове, избираше ги дълго и щателно, говореше с неслучайно срещнати приятели и се прибираше вкъщи отмаляла.
   Порази го дребната ѝ фигура, липсата на плът, обилието на пръстени и дрънкулки, правата линия на веждите ѝ – тънки и доверчиво изрязани. Позна я единствено по пищната неразбория на косата. Нищо и никаква жена. Нямаше вече да мине по нейната улица, помисли си с внезапно облекчение, когато едно дете на велосипед извика „Мамо“ и се блъсна в бедрата ѝ. Тя цялата отхвръкна и пред смаяните му очи свари да се приземи отново на краката си. Лицето ѝ за миг се издължи, а после цялата се приведе над момчето, което все пак успя да падне от колелото.
   Полковникът беше мъж на честта, предложи услугите си на превъзходен български с лек екзотичен акцент и закараха детето до най-близката болница. Брадичката му беше разбита и от сцепената като полумесец кожа течеше ярка кръв, която подпечата познанството им.
   Така Кера се сдоби с третия мъж на живота си – след доктора и сина си. Останалите тя не броеше, лицата и гласовете им се размиваха като поръсени с вода от метла.
   Неусетно на нейната улица нахлу октомври и полковникът трябваше да замине. Обеща да се вър-не за Коледа. „Всичкия боклук – марш оттук – ново слънце иде – аз нов ден ще видя“ продължаваше да си нарича под нос Кера, докато метеше последните довяни от вятъра листа, но устата ѝ беше щастливо изкривена в усмивка и думите излизаха неясни.
   Тялото ѝ се беше наляло с особена сладост от нощите, в които танцуваха с полковника в просторното жилище в посолството му. Погледът ѝ бе станал гъст като сладко от смокини, прахът в градината ѝ посребряваше, а стъклата на прозорците лъскаха налудно. „Скандал“, шепнеше целият квартал, когато тя се качваше вечер в колата на посолството с униформен шофьор и прощално махаше на сина си. С него оставаше Мария – солидна чернокоса дама, одобрена от доктора и гордо заплащана от Кера.
   През тази година всички дървета – от кривата черница до зимната круша на ъгъла – даваха плод като луди. Котките се чифтосваха с титанично мя-укане, а луната висеше над мъжките мустаци и пиеше дъха от попуканите устни на всички, дори на едва навършилите шестнадесет години. Тютюнът и димът от комините околовръст така загорчаха, че синът на Кера се пристрасти към захарните петлета. А през есента трудно се намират дори захарни пръчки.
   В една дъждовна привечер две едри черни коли затвориха улицата и полковникът нахлу през блестя-щия като стъкло дъжд. Носеше огромен букет бели хризантеми и вестта, че го отзовават. Кера имаше избор – да замине с него или да се сбогува. Време за размисъл не се предвиждаше, както става винаги във важни моменти.
  В градината стоеше шпалир от подгизнали, но изправени войници, готови по даден от полковни-ка сигнал да осъществят незабавното извеждане от страната на жената и детето. За това Кера никога не разбра. Както не разбра и за годежния пръстен, драскащ с ръбовете на кутията си финия хастар на униформата – мъжът пред нея с нетрепваща дясна ръка се опитваше да приглади рижия пламък на главата ѝ.
   Кера отказа с едно движение на същата тази глава. После с пресъхнало гърло потвърди „не“-то, което отекна като бавен тътен над главата на сина – спящ в блаженството на осемте си години. И останал в спасителна близост до баща си.
   Майките умеят да съобразяват мълчаливо и светкавично тревогите си, да ги сдъвкват и прецеждат през твърдите жички на косите си, а после да стоят неподвижно посред лудото електричество на раздиращото се време и да обуздават хроничния си перикардит.
   Навън се разрази гръмотевична буря, крайно нетипична за сезона. Полковникът напусна полесражението сред няколко изпаднали от ръцете на Кера, бели като смърт, хризантеми. Излезе със сърце, стиснато в малката длан на българката – завинаги, както му се струваше в онзи момент. Тангата, които танцуваха няколко месеца, му помогнаха слепешката да уцели изхода от стаята, коридора, стълбите – и да стигне до колата през смълчания шпалир от момчета с червени от непрестанните тренировки кокалчета на ръцете. До полунощ напусна страната.
   Тогава заваля ранният сняг и тротоарът пред къщата на Кера подпухна от студената му тежест. С коса като шапка и премръзнали до синьо ръце тя грабна метлата и се развъртя. Без думи. Трябваше да търси нови, зимни думи за това метене, а гърлото ѝ беше сухо.
   Над града небето увисна ниско и внезапно спа-ружено и матроните сложиха дебелите си вълнени шалове, през които все още се процеждаха „Чума“ и „Скандааал“, но звучаха безплътно и никой не им обръщаше внимание. Кера изгуби птичата си скокливост, в корема ѝ растеше и трепкаше с неоформени още крайници дете. Тайно дете, което самата тя разпозна първо по несигурните си сънища.
   По пречките на оградата ѝ започна отново да се отърква шкурката на мъжките гласове и пръсти. Обаче в светлината на идващата пролет стана ясно, че тя вече не желае да завихря златиста прах около себе си сутрин. Изхвърли метлата, угои котките на верандата и престана да пие кафето си на площада.
   Градът потъна в най-прашното и безсмислено лято. С незапомнени магнитни аномалии. Онзи неин магазин никога повече не потръгна, каквито и наематели да го вземаха.
   В края на юли, по пълнолуние, Кера роди втория си син. Мъжете от града въздъхнаха като един и въздухът в гърдите им се откърти със звук на отдачечаваща се гръмотевица. Поискаха пак да следват рижото слънце на главата ѝ, опитаха да гадаят добър ли ще е денят по подскоците на тънките ѝ крака след бебешката количка.
   Кера живееше бавно и почти не тъгуваше. А синът ѝ неудържимо растеше – за радост на Мария и за ужас на майка си. И едното му око бляскаше като златно копче от погубен мундир.


Ина Иванова




Ина Иванова в „Кръстопът“.
Ина Иванова в DICTUM.

Разказът е част от последната издадена засега книга на един от най-талантливите съвременни български разказвачи – „Летящ акордеон” (“Жанет 45″, декември 2014 г.)

2 коментара за “Ина Иванова: Метлата на Кера”