Стринките редят масата, от облаците са откъснали платно и върху него сипят коша с дарове. Небето лее ракията, до чашите никнат салати. Пърженият дроб долита в ръцете на жените. Децата нападаме димящите парчета. Ям с наслада, но страдам за Мичо. Знам го от мъничък, бе розовичък, сладичък бе, цвърчеше от радост, че живее. Не знам защо, кръстих си го Мичо. Зимата отивах при чичо Санде и със стринка Елена излизах да го храним. Мичо лочеше, мляскаше сладко, грухтеше признателно. Стринка пееше: „Расти боре, голем бор да станеш…”, та да се качела на връо на боро и от там да си види първото либе: „ако спие – лека нощ да му е, ле, ако пие – наздраве да му е, ле” – свършваше стринка ми Елена.
   Старите дигат първа наздравица. Влиза тетка Санда, пак закъснява. Братята се мръщят, погледите им я хокат. Децата се смиряваме. Тетка Санда гледа най-големия, баща ми, очите ѝ търсят прошка. Знае как да пропъди сръднята, още не седнала, тънко захваща: „Сестра кани брата на вечера”. Братът е извършил голем золум, заклал е син на майка. Та родата на погиналия терат кръвнина. И кой да бъде жертвеният агнец? Най-маленкото, най-убавото… Ние, децата се смръзваме. Татко, следи сестрата, устата му цеди въздишка на опрощение. Чичовците са склонили глави. Баба Йордана, сплела ръце на кръста, обикаля масата. Мърмори, люти се, все си се люти. Защо? Защото иска да е главата, да нарежда. Теткиният глас трепти като пламък на свещ, галещ лика на Божията майка. И гори душите на братя и сестри. Чичо Санде суче мустак, плъзва ръка по кръста. Не набарва патлак, стринка Елена го е покрила. За да се отстрами, чичо Санде гърми с глас: „Бре, брееееей, комита съм брей!” Сълзи доливат чашата с ракия. Пие я до дъно.
   Жените принасят оризниците с мръвките от Мичо. Лятото му берехме тученица – поотраснал Мичо стръвно лапаше от сочната трева, после доволен заспиваше. Децата опустошават гозбата. Стоя пред изпечените късове от Мичо и не мърдам. Никой не вижда сълзата ми, цопваща като бисер в тавата с мръвките. Проронвам: „Прощавай, Мичо!” И си бодвам от него. Толкова е вкусен, омешали го с ориза и киселото зеле.
   Чичо Миланчо, най-малкият, търчи с две запотени кани вино-омайник. „Домакине, сипи вино да пиеме…” – избухва чичо Санде. И подкарват всички, че се е получил арен абер от Солуна, родило се е мажко дете, македонче. Братята реват, стенат, горят. Баба Йордана ги гледа настървено: „Санде, Смилене, Миляне, по-кротко карайте! Ке соборите кащата! Ке ни слютите с комшиите, огин да ве порази!” – вика, ама само вика, не го мисли.
   Майчината клетва сеща чичо Смилен и той пили глас: „Цела София съм прошетал, като тебе мома не найдох…”. На „земьо огин запали ме, направи ме пепел” гръмват гласовете на братята, после ги подсилват и женските. Стринка Елена се пъчи и мята мили погледи на своя Смилен. Сгорещява се. Чичо Санде засилва неговата Елена: „Пържи, Елено!” Стринка реже от Мичо и пълни клокочещия тиган. Есента, раздул се в розов пашкул, Мичо запълваше кочината, хрупаше желъди, които събирахме под дъбиците. За да изтънеела сланината му и месчината да омекнела, уверяваше стринка Елена. Не издържам, изнизвам се навън и жално скимтя. После влизам, никой не ме забелязва, доближавам чинията, крадешком бодвам парче и го лапам. „Не ми се сърди, Мичо!” – и дояждам останалото от братовчедите.
   Стринка Севда принася баниците. Точила ги е, вила ги е, наричала ги е с благословените си ръце. Ние, децата ги разпарчатосваме, гълтаме ненаситно. Чичо Миланчо връхлита, притуря две нови кани вино-душманин. Чичовците са останали по потници, жега е. А баща ми не отлепва и сакото, седи и ги мери от високото, на най-големия, най-учения. Пресича неразборията, еднолично извисява: „Снощи минах покрай вази, тебе дома не те найдох…”, всички се смиряват. Млъкват. Само батевият глас стене: „Сърце ми се разтрепера, солзи почнах да рона…” – и всички ронат солзи. Само майка, гражданката, тънко се усмихва. Спиро пее. Да се качи на стълбата, направил я от русите ѝ коси. Та да ѝ види белото лице и църните очи. Чичовци и стринки бършат омокрени лица. Децата се кикотим.
   Чичо Санде отскача, разперва ръце, изпъва нагоре крак. Братята рипват, сключват се за рамо, бавно засукват „касапското”. Всички бяха касапи. Крепат се за рамо, дигат нозе, чупят колене. „Брей, брееей” и едва удържат хорото да не се пръсне. Газят тежко, мерят стъпки, две напред, една назад и пак вишат колене. Дюшемето стене, прозорците вият, лампите треперят. Къщата се разлюлява, струва ми се, че хвръква в небесата. С нея политаме и ние. И песните гонят облаците, а хорото се увива около звездите. И радост! Съзирам Мичо да лети край нас. Немея, стигам прозореца, май само аз го виждам. Има криле, размахва ги, гледа ни, даже, както ми се струва, смигва ми. Махам на Мичо, обръщам се за парче хляб и тръгвам да му дам, както му носех триците, тученицата и желъдите. А Мичо се отдалечава, прави знак да спра… после се обръща, плясва ми с опашка и чезне в посребрените от луната облаци.
   Премръзнало, зимното слънце ломи тъмата. Кацаме в двора. Баба Йордана чака долу, побеляла от скреж. Нахълтва и стърже: „Айде, бре, ортомари, бегайте да спиете! Спиро, карай ги! Ега се не напеете, пияни глави!”. Гласът ѝ буди малкия Мичо, наследил кочината на големия Мичо. Приближавам се до него, той е розовичък, сладичък е, мърда и цвърчи. Радва се с пощурялата рода и не мисли какво го чака след година…
   Припада уморена тишина. Старите седят като сенки на опустошената маса, застлана с бело платно от небето, облажнена от мръвките на Мичо и окървавена с вино. Снова около тях, застинали като на снимка. Но гласът на чичо Миланчо ги събужда: „Пилето ми пее рано на сабайле, рано призори…” – и младата невеста спрема коня да изпрати на път своя стопанин. Всички се надигат и пригласят: „Рано на сабайле, рано призори…”. А либето, поело за Стамбол на печалба, пита младата невеста: „Дали пари сакаш, или писмо сакаш, или мен ме сакаш, дома да дойда?” – а тя: „нито пари сакам, нито писмо сакам, туку теб те сакам дома да ми дойдеш. Парите се арчат, писмото се кине, а любовта е вечна, трае до гроба”.
   Големите остаряха, един по един се изнизаха през прозореца на старата къща и хванаха небето. С тях отлетяха свинските сватби, попиляха се песните, сурнаха се хората. Понякога, вечер погледът ми броди при звездите, взирам се, търся Мичо…

Текстът е включен в книгата с разкази и импресии на Владимир Каперски „Блескавици“ („АРС“, 2015).