никой не ме предупреди
че когато човек пада
той пада сам
от един стол
(дори при наличие на цял чифт
здраво стъпили крака)
не се пада от високо
раните не са дълбоки
и падането ти струва
само няколко написани реда
от два стола
(със своите два чифта крака)
падаш на земята
на нулата си
но си все пак някак закотвен
на ниския старт и скоро
ще се изправиш
напълно
от два стола и половина
(краката вече са повече)
падаш много по-надолу
по-надолу
от парчетата от себе си
грижливо изметени след
онова твое безкрайно напускане и
погребани в мълчание
някъде назад
и тук някъде
химикалът ми спира
спрях да пиша
спирам да пиша
ще спра да пиша
мерната единица за
спирачния път на моето писане
(бъдещата ми тиха смърт)
са броя самотни неволни падания
винаги от високо и винаги
без парашут
и като се замисля нищо
нищо
не ме спираше
да спра
и да говоря
след работа да не се прибера
да пристана на брега на реката
за кратко
(по залез за повече драматизъм)
набързо да погреба
всичко дотук
и себе си да погреба
с камъни в джобовете
и със залеза да се влюбим
да си тръгна с него
да ми даде ключове от дома си
щял да ме чака
да правим любов
и ето как
един залез може да бъде
много повече от всички други
залези
събрани във едно
само веднъж се случва на човек
да не намери нито една
нито една
разлика в отношението
много към едно
или иначе казано
многото смърти не са повече
от една цяла смърт
тя е сама
не може да има деца
няма си дом
и котки не може да име
като самотната ми съседка
често я съжалявам
как никога няма да се влюби
и няма да срещне някоя
друга смърт
не за друго
просто
друга смърт
няма’
Дамяна Димитрова е родена през 1998 година. Живее и учи във Велико Търново. През 2014 г. печели трето място на Националния младежки конкурс за поезия “Веселин Ханчев”. Има публикации в „Manu propria“ и „Баница“.
