Йълдъз Хан, Карловска цеста, Любляна
Под сънената стряха, между помпозна крепост
и магистрален път е седнал барманът, голям от светлина.
По турски седнал и целият отворени обятия,
приканва те: насам, насам, приятел, тук има орехи
и мед. Отивам и с хората се сливам. Всички, без мен
единствено, са тук в любовни двойки.
Нима тогава странно е, че гледам през рамо и от чужда
чаша пия, а после пуша общо наргиле? Първоначално леко,
после все по-яко си дръпвам дим. Да можех, говорил бих,
но навикът е страшен: отварям книгата и за известно време
чета в брадата си писма от мъртъвци. Бих си останал в отчаянието,
но отслабва. Сега ми се налага все по-силно да си изостря
погледа и рамо да повдигам в любезен жест, когато
минавайки край мен ме бутне келнерът, обръснат гладко и с лице
свенливо скрито. Излязъл е от дневно представление. Седалки,
тъмно ленено платно, душа прозрачна: безкрайно малка драма.
Превод от словенски: Людмила Миндова
Първата публикация на превода е в чудесното списание „Открита литература“.
