Всяка сряда след работа отивам във физкултурния салон. Подреждам малко бюрото си: прибирам работните очила в калъфа, събирам на куп вестниците, които съм донесъл сутринта. В чекмеджето държа сгънати четири различни вратовръзки. Взимам спортния сак… Той съдържа чиста кърпа, душгел, дезодорант, айпода ми. Никога не съм бил особено атлетичен, като малък въобще не харесвах спорта – редовно бягахме от физическо и пушехме в кафенетата. Но сега знам, че с моето ежедневие, ако не спортувам поне три пъти в седмицата, просто няма да я бъде. Набит съм и хич не съм висок – препоръчва се да спазвам хранителен режим.
Първия път, когато отидох на секцията „Боди фит“, се чувствах като огромен кит. Нямах абсолютно никакъв опит в спорта, а трябваше да подскачаме и правим различни движения с краката и ръцете, които при мен въобще не се получаваха. Гледайки образа си в оледалото отсреща, за първи път изпитах силното чувство, че съм отвратителен и че съществуването ми е безсмислено. Да, всъщност мисълта, с която живеех отдавна, че съм един нелеп и жалък човек, и то въпреки професионалните ми постижения на 35, доби изказ. Бях месест, тромав кит, но със завидна заплата, с която се опитвах да не парадирам излишно.
Знам, че хората от моя вид спортуват редовно и харчат достатъчно много пари за спорт. Така е защото сме поставени пред страховито напрежение в ежедневието ни – ние сме изпълнителни мениджъри или директори, натоварени сме с отговорности, координираме екипи, водим преговори с чуждестранни партньори и пр. Стресът обикновено избива в небалансирано хранене и пълна инертност през свободното време, а спортът има разтоварващи функции. Затова и всички психолози и диетолози, които посещаваме, ни препоръчват „редовно и умерено физическо натоварване“. Повечето бедни българи, които са на минимална работна заплата или не живеят в големите градове, не спортуват, защото спортът не излиза евтино. Тези хора мизерстват по къщите си, мачкат захабените си жени или се отдават на битов алкохолизъм, гледайки мачове. Не след дълго умират в нищета – това са някои от разликите между нас.
В сряда се събираме обикновено около 40 човека и повечето са жени. Има всякакви – и по-възрастни и съвсем млади, дебели и не чак толкова. Има две приятелки, които идват съвсем редовно и мисля, че ги чух веднъж да споменават „модерен балет“, явно са единствените, които се занимават професионално с фитнес. Между другото, ако някой се занимава професионално със спорт, това веднага се забелязва. Самото му тяло и лекотата на отработените му движения казват: „Аз се занимавам професионално с това“.
Понякога си чудя какво ли си мисли Ева за всички нас, аматьорите, които идват на курса в сряда. Дали ни презира, дали ѝ изглеждаме като нищожества? Тя винаги е с лице към нас и обхваща всички ни с поглед, а ние виждаме себе си зад гърба ѝ в стъклото. Ева е момичето, което води курса и аз никога не съм виждал по-атлетичен човек от нея, дори по телевизията. Тя сякаш е от друг свят, който просто няма нищо общо с нашия – света на грозните и смъртните. Първо, в коридора пред спортната зала висят всичките ѝ дипломи и сертификати: шампионка на първенството по динамични спортове и аеробика от 2009 г. – едно на ръка, шампионка на изложението по динамични спортове в Сидни от 2007 г., изгряваща звезда в динамичните спортове от 2004 – за дебют, когато е била на 18 г. Но най-разтърсващото е, че преди това е била балерина! Има три отличия в балета като девойка и явно, когато става на 18 г., по някаква причина го зарязва и започва да се занимaва със спорт. Ева е много, много слаба, да не кажем направо – кльощава. Изглежда, ако стане само една идея по-слаба, тогава вече би било очевидно, че има хранително разстройство. Грациозна е като нимфа, спортният ѝ екип се състои от поличка, трико с горна част, което завършва надолу в къси панталонки. Блондинка е и е плоска като дъска, но се огъва като лебед и може да си вдигне единия крак почти до рамото, докато с другия стои на пръсти. Ева е истински професионалист. Тя никога не се усмихва и не фамилиарничи с групата. По време на тренировка най-много да разкритикува нечие грешно движение и да наблегне на демонстрацията му, за да разбере човекът къде е сбъркал. Затова аз винаги съм на най-задния ред, за да си спестя срама да ме гледа как всичко ми е неправилно. Ева съвсем не е висока, дори е малко дребна и е като момиченце. Забелязал съм, че някакви хора редовно се скупчват около нея, след като приключим, а тя сякаш започва да се губи сред тях… Мисля, че те ѝ досаждат с брътвежите си, въпреки че ги изслушва внимателно и дори на моменти леко се усмихва. Но да видиш това лице да се усмихва се случва много рядко, да не кажа никога. Ева е ледена кукла – тя въплъщава цялата самодисциплина и аскетизъм на спортната натура – нещо, което ме възхищава и което не познавах до този момент. Това, че е била балерина се е отразило на начина, по който се държи – с грация. При нея различните групи движения и комбинациите между тях преливат едно в друго, сякаш са част от хореография.
Отначало се чувствах ужасно в курса „Боди фит“. Но проявих някакво удивително постоянство и с времето започнах да се запалвам по спорта, най-вече защото забелязах, че колкото по-често спортувах, толкова по-силно тялото ми го искаше. Затова отидох на консултации в спортния център и там ми препоръчаха да идвам два пъти седмично на тренировки – в понеделник и петък, а през уикенда да ходя на джогинг. Освен това да махна всички въглехидрати, но в никакъв случай да не намалявам белтъците – изпитан метод в диетологията. Трябва да взимам хранителна добавка с протеини, които са необходими, за да превърна тлъстината в мускули. Тогава реших: наистина ще направя мускули, защо пък да не мога? Да не би някой да ми е забранил да съм атлетичен и красив? Или може би преди да съм се родил някой ме е дамгосал: „Този човек ще е дебел и грозен през целия си живот“. Не, аз ще стана силен и мускулест и ще мачкам всичко наред, знам, че така ще стане.
Така постепенно осъзнах, че съм се променил – не можех без спорт и това беше първата ми мисъл, когато стана сутрин. Не за работата, не за нещо друго, а за тренировката довечера и за това как Ева ще тича пред нас по време на разгрявката. Оказа се, че всичко това е съвсем естествено. Колкото повече бива принуждавано да се движи и измаря, толкова повече тялото произвеждало ендорфини. А това е хормон на щастието и активно спортуващите се пристрастявали към този хормон и ставали щастливи. И действително, има една граница на изтощение, умора и неудоволствие, което изпитва некаленото, тромаво и неатлетично тяло, когато се движи. Но преминеш ли отвъд тази граница, става някакво чудо. Тялото се автоматизира и става машина, умът изключва отвсякъде, а сърцето започва да бие като лудо. Имаш чувството, че всичките ти органи ще напуснат тялото и ще се разхвърчат като птици – жилите се разтягат, кръвта наглува в мускулите и тялото го сграбча благотворна лекота, една блажена умора.
Един мой колега, завършил в Англия, който го раздава голям ерудит, каза веднъж, по повод на някакви нови пазари, които трябвало да реализираме: „За да минеш отвъд границата на собствения ти пазар, ти трябва агон.“ Аз мисля, че с всяка граница е така и мисля, че аз минах моята граница. Агон е гръцка дума и значи състезание, сила и напрежение от физическото усилие. Всеки истински герой си има своя агон. Изпитвам го в най-чиста форма, когато спортувам. От потиснат и дебел човек, аз се превръщам в бог. Когато тичам сутрин в парка под топлия блясък на слънцето, затварям очи. Концентрирам се върху величественото усещане, че тялото ми ще гръмне като бомба, когато стигне собствения си предел. Всичко това ми харесва. Древните гърци са знаели много добре, че тъкмо спортът е пътят към духовното умиротворение и благочестието. Здрав дух в здраво тяло и аз искам това – искам да съм красив, силен и безсмъртен. Искам да реализирам нови пазари, искам да се издигна във фирмата, искам всичко да ми се нареди в живота, но най-вече, искам да поканя онази прелестна нимфа на среща. И о, чудо, с времето започнах да чувствам как мускулите ми набъбват под кожата, как бедрата ми се втвърдяват, как целият се изпълвам с кръв. Ева, аз съм Железния човек. Ние двамата с теб ще тренираме: ти ще ставаш все по-малка и слаба, а аз ще ставам все по-силен и мускулест. Аз знам, че железният човек не е някакъв комикс герой, той е метафора за метаморфоза. Аз целият ставам само мускули и кости, стомана човек…
Не мога да скрия, че и характерът ми се промени. Преди, когато разговарях с чуждестранните партньори, те непрекъснато се опитваха да ни шантажират. Прилагаха какви ли не тънки методи за манипулация, да променим условията, да направим това или онова. Толкова са обиграни, сякаш бяха научени винаги да побеждават. Те бяха тренирани в това, един ден едва ли не ще бъдат снизходителни, ще чуруликат и раздават похвали, друг ден ще се държат арогантно и нахално, с презрение. Понякога разликата между нас е толкова голяма – аз се опитвам да угодя, угаждам им, а те телефонират на шефа ми. И после той ме прави луд. Прави тъкмо колегата ми от Англия маркет хънтър, въпреки че бизнес планът е мое дело – връзката с клиентите, всичко. После на тийм билдинга го сочи с пръст като най-обещаващия кадър на екипа, докато онзи гризе през цялото време пластмасовата капачка на минералната вода и потропва самодоволно с пътъците си от алигаторска кожа. Хънтъра винаги е доволен, той е съвършено атлетичен, цяла вечер флиртува с асистентката си и изчезват някъде. „Аз му правя всичките презентации“, се изпусна тя пияна на едно фирмено парти. Този определено е хванал Господ за шлифера. Всичките му презентации са всъщност нейно дело и отгоре на всичкото му дава да я ебе. На другия ден аз и той шофираме за София. Аз карам, а той говори през цялото време. Като излизаме на Цариградско, той вади пликче от джоба на сакото си, прави си линийка и я изсмърква. Ще копунясва тази вечер, ще пие скъпо уиски, а София ще се дави в светлини. Но това беше преди. Сега вече гледах по друг начин на света. Когато започнех преговори, усещах онзи странен прилив на необяснима увереност и знаех, че е заради спорта. Твърдостта ми придаваше сила, точните думи идваха сами и падаха тежки на мястото си. О, така ли – вие искате това, щях да кажа с джентълменски тон, то обаче не е достатъчно добро за нас, а и това, което предлагаме, е такова и такова… Да, думите ми бяха като хореографията на Ева, фразите сами се изпълваха с гениално съдържание. Знаех, че трябва да има грация във всичко, дори и в невъзможното. Всъщност Eва беше някакво присъствие в подсъзнанието ми през цялото време.
Затова и е странно как се развиха нещата. Някой неща като че ли остават мистерия и за най-проникновените умове. Онзи ден се събудих одухотворен, по-уверен от всякога. В 14.00 щяхме да имаме конферентен разговор, финален преговор по една от сделките ни с „Биемджи“. Роуланд Якобсон, изпълнителният им директор, беше известен като изключително трудна страна. Да преговаряш с него беше сложно и изтощително. В бранша минаваше за изтънчен садист, който от всяка ситуация може да излюпи златна кокошка. За себе си и фирмата си, разбира се. Минахме през самия ад, за да стигнем до тук с тях. Те се дърпаха, размотаваха ни, предлагаха унизителни условия. Но на мен ми харесваше да се възприемам като великия гений, който накрая ще ги схруска като скаридка на зеленчуково канапенце. Бях разигравал целия разговор в ума си десетки пъти. Представях си жалката вратовръзка на Якобсон, увита около бичия му врат като някаква мъртва змиорка. Знаех, че накрая шефът ми щеше да каже „Браво!“ и да ме потупа по рамото, усещайки твърдия ми мускул под ризата, а аз щях да го погледна със самодоволството на дете, което най-накрая разбира, че вместо шамар ще получи бисквитка.
Затова ви казвам, приятели и трябва да ми повярвате, никога не планирайте нещо предварително и не го разигравайте в подробности пред огледалото, когато станете сутрин. Една погрешна дума или интонация и това може да бъде окончателния ви край. Онзи ден колата ми не запали и трябваше да викам такси, имаше задръстване, а един лист с екселските таблици липсваше от папката. Събрахме се в конферентната зала всички големци във фирмата и те, Якобсон и дружината му, току що докарани от летището. Още като се появих усетих ужасната енергия, която беше натровила въздуха – пак се излагаме пред чужденците, как така клиентите ще ме чакат двайсет минути… Започнахме. Димитров говори по презетацията и трябваше да продължа аз, а листът с експозето ми падна на земята. Това беше някакъв преломен момент, защото ме изкара от равновесие още преди да е започнало шоуто, в което щях да съм бляскавата звезда. Сякаш това мизерно листченце беше целият ми живот, който се сгромолясва, защото навън на перваза врабче е излетяло и е раздвижило въздуха. Наведох се да го вдигна, но започнах да заеквам. Обля ме студена пот, кракът ми изведнъж се оказа схванат от стоенето ми прав двайсет минути и аз просто залитнах. Паднах на земята по корем като гигански слон, повличайки кабелите на проектора и лаптопа на асистента, сложен на малък постамент в дъното. При други обстоятелства онези може би щяха да започнат да правят драматични гримаси и да симулират загриженост, но те ни изчакаха сдържано да свършим. Накрая казаха два пъти „Да“ и веднъж „Не“ и с това приключихме. Ситуацията беше пълно фиаско.
Димитров, целият потен и със залепнала за врата му коса, ме извика в кабинета си и просто ми би шута. На мен, човека с три дипломи, който по няколко пъти в седмицата стоях до един в офиса – в извънработно време – да му оправям бакиите. Аз губя времето на фирмата… Аз вкарвам в излишни разходи фирмата… Аз, който търчах, докато той беше в отпуска, по разни институции да нося рушвети. Уволни ме както се уволнява секретарка, този пълен нещастник. И докато ме уволняваше, ми каза да не се взимам много насериозно, защото като мен имало още хиляда други. Може и да беше прав на този етап, но това, което не знаеше, беше, че е избрал да се изгаври с погрешния човек. Сега може и да съм долу, но щях да се изправя – това е елементарнен принцип на оцеляването. Щях да започна всичко отново, но някой ден щях да го гледам в очите, достигнал до неговото ниво и готов да го надскоча с едно единствено минимално усилие. И тогава, Бога ми, нямаше да пропусна да му го върна. Когато се прибрах, се чувствах толкова скапан, че първото, за което си помислих, беше че искам да си викна някоя скъпа курва. Седнах пред компютъра и започнах да преглеждам бюрата за компаньонки, когато се сетих, че покрай днешната мизерия, не бях ходил на спорт от две седмици. Набързо извадих някакви шорти и тениска и тръгнах към клуба, представяйки си мига, в който моят красив лебед щеше да влезе в залата. И разочарованието ми беше пълно, когато се появи някакъв Бони с татуирани черепи по бицепсите. Накрая отидох да питам за нея и рецепциониската обясни, че това ѝ бил последният месец преди да отпраши към Мали на ваканция с гаджето си. От есента започвала работа като крупие в казино на скъп лайнер. Крупие в казино – красавицата ми. Само като я видят ще си изгубят всичките пари. А като се качиш на кораба няма ли да му липсваш на тоя лузър, гаджето ти, хубавице?
Малка русалка, балерина, ангел на Чарли… премятах отчаяно в съзнанието си костюмите, които можех да поискам да облече проститутката. И докато траках на клавишите из порносайтовете, изведнъж изкочи един светещ прозорец и тогава се случи невероятното „Welcome you, legendary hero of Azaroth. Do you want to travel with me? ” Тя беше по-красива от всичко, което бях виждал досега. Косата ѝ падаше на невероятни вълни, червена като кръв. Беше облечена в броня, която обаче разкриваше плоския ѝ корем, а циците ѝ бяха свръхголеми. Какво правиш, когато видиш нещо подобно, за Бога, разбира се, че кликваш на „Регистрирай ме“. Пред очите ми се разкри някакъв изумителен свят със свръхестествени същества в него и тя започна да ме развежда из руините на огромен замък. Ние сме племе и сме загубили война. Градът ни е паднал в робство, тя е жрицата и ме провъзгласява за тартор. Трябва да си избера име и аватар – готово: TheIronMan100. „You are legendary, TheIronMan100 “, казва тя. Името ѝ е Black_SeaWeed. „Истинска ли си?“, я питам в чат прозореца. Първо пуска LOL, но после започва да отговаря като истински човек – очевидно не е машина. „Това е ролева игра в реално време“, обяснява тя. „Получаваш безплатен тридесетдневен трейлър. После струва 25 евро на месец.“. „От колко време играеш“, я питам. Тя ми разказва, че играе вече четири месеца и не може да спре. „Напълно пристрастяващо е, IronМan, играя ден и нощ“, обяснява тя. „Народът на Азарот се състои от племена и най-силите воини могат да станат главатари на племето. Но ако платиш за ВИП, можеш веднага да станеш водач, иначе ще ти отнеме цяла вечност да се издигнеш.“ „Аз имам много кинти, госпожице“, ѝ обяснявам, „така че няма въобще да е проблем да стана ВИП… Само дето ако това се случи веднага, ще бъда много лош шеф“. „Да, да, ти ще бъдеш страхотен лош шеф,“ – се смее умницата – „Господарю, аз ще съм неотлъчно до теб, така че няма начин да сбъркаш. Който е ВИП, получава и жрица, която го съветва. Аз ще те науча да играеш и в началото ще правя всичко вместо теб, а когато свикнеш и станеш най-добрият, ще ми даваш заповеди и аз само ще изпълнявам.“
„Легендарно!“, си помислих. Въведох данните на кредитната карта, купих ВИП и представлението започна. Влязох в племе без бос, а Black_SeaWeed ме представи на останалите – _ElephantMan който бил шофьор на камион, Elysia5 – ученичка в гимназията, 666Death – държал малък мотел на някакъв главен път и т.н. Самата Black_SeaWeed каза, че е актриса, но без все още да е направила големия си пробив. „Ние трябва да сме перфектен отбор, за да достигнем върха“, обяви тържествено тя и всички се съгласиха. Всичко вървя добре известно време, докато не се появи L1lith… Тази кучка не се била логвала в играта от месец, защото компютърът ѝ бил развален. Беше облечена в тигрово трико, което частично разкриваше гигантските ѝ бомби с настръхнали зърна, а сребърната ѝ коса беше оформена в странна прическа. Това момиче L1lith беше една нагла тийнейджърка. Веднага започна да се заяжда в груповия чат, че ми е лош английският и придърпа Elysia5 на своя страна. „Тоя ли е шефът, момчета, как е възможно…“. Аз я питах на колко години е, но тя не искаше да каже. Изчезваше за по два дни и после се логваше пак. Изведнъж си вдигна силата много бързо и стана почти толкова силна, колкото бях аз. „Дали да не я изхвърля от племето?“ попитах Black_SeaWeed. „Не е активна, заяжда се, когато е онлайн и очевидно е измамница…“. „Бъди търпелив, господарю“ – отвръщаше ми червенокосата – „Моят крал е винаги търпелив“. Така казваше тя, но знаеше ли, че тийнейджърката ще домъкне и гаджето си в играта. „Двама са повече от един, аз и той сме комбина“, пишеше кучката в чата. „Бен поправя мотори. Баща му има автоморга и Бен работи при него… Днес с него изпуснахме всички часове“. Изключих играта и легнах да спя. Преди да заспя, мислех какви точно пособия да си купя, за да кача силата си поне с 20 пункта – не само силата, но и нивото на героя. Не исках тази кучка да ми диша във врата. Бях убеден, че двамата ще се опитат да ме изместят от лидерското място много скоро. Това ме дразнеше до смърт. Мръсната хакерка и цент не даваше за играта, а аз играех с пари. Когато след няколко дни гаджето ѝ автомонтьор ме предизвика на бой, кръвта ми кипна във вените. Давай, IronMan, си помислих, пречукай го това лекенце. Купих мечове, еликсири и брони от магазина и го бих за десет минути. Копеленцето полудя от яд и започна да обижда в чата „Как е времето в Бангладеш?“, бъркаше нарочно името на държавата. „Ебах ли те, лузър?“, отговарях му аз. Той изтрещя напълно и поиска реванш. „ОК“, казах аз. И го размазах отново за по-кратко. Когато Black_SeaWeed разбра за битките, тя си загуби ума: „Страхотен си, IronMan, legendary…“, започна да ми пише на лични съобщения – „Истински герой и си толкова смел… Трябва да станеш крал един ден“. “О, продължавай да ми говориш тези глупости, пиленце…“, си мислех аз. „Искам да те скъсам от ебане, червенокоске, теб и онази другата Elysia5… Всичките сте еднакви, курви долни. Знаеш ли как ще изглежда, принцесо? Автомонтьорчето току що е поправило лимузината и на задната седалка сме аз, ти и Elysia. Пътуваме с колата до хотела, в който ни чака онази шестайсетгодипната, L1lith, вързана за кревата. Вече не е нахакана и само плаче. Но преди да стигнем, вие двете ми духате – първо ти, после другата. Сменяте се и тогава причиняваме ужасно пътнотранспортно произшествие, в което загиват много хора… “.
Не знаех колко време са продължавали тези трясъци по вратата, но в крайна сметка се вдигнах от дивана и отворих. Пред мен блесна познато лице. Хънтъра стоеше на прага, облечен в скъп спортен екип. Беше подпрял тенис ракетата на стената. Не можех да повярвам, че от цялата фирма точно най-омразният ми човек ще дойде да ме търси вкъщи.
– Какво става бе, Желязков, събота е.
Аз изсумтях нещо. Беше си гелосал перчема.
– Станал си сто кила, какво ядеш – каза той и започна да ми гледа през рамотото. На пода се търкаляха бирени бутилки, опаковки от бургери, китайско и какво ли още не.
– Поръчвам по интернет – казах аз. – Един ден пица, друг ден китайско. Само интернационална кухня.
– Хмм… И що не се обаждаш?
Тоя пак се е надрусал нещо, за какво да им звъня? Мен да не би някой от „големите риби“ да ме е потърсил…
– Имам вирус на компютъра – изтърсих ни в клин, ни в ръкав.
– Аха. Виж, страхувам се за теб – каза ненадейно – Мисля, че си зарязал кариерата си, а това не е добре. Трябва отново да влезеш във форма.
– Стоянов говорил ли е за мен? – попитах го аз, а Хънтъра кимна отрицателно
Влязохме вътре. Той ми предложи да ме изчака да се приведа в нормален вид и да отидем в някакъв рибен ресторант с тяхната кола. Аз влязох в банята и си сложих пяна за бръснене, а той започна да нарежда от хола:
– Познавам тоя и оня в ЕМЕСФИ. Имам роднина, счетоводител там, ще попитам… Може и да не е така добре платено, но пак е нещо.
Аз пуснах водата.
– Не трябва да се отпускаш така, момче… Колкото по дълго си без работа, толкова по-трудно ще намериш работа. След време може би ще започна нещо сам, ако искаш…
Изплакнах се, метнах си кърпата на врата и застанах в рамката на вратата
– Как го правиш – не се стърпях да го попитам, а той се засмя. Тръгна към мен и влязохме в банята, заставайки срещу огледалото. Аз гледах лицата ни.
– Ще ти кажа – каза той – много е просто…. Просто еба.
Разхилих се така, че чак зъбите ми се разтракаха от ужас. Втресе ме…
– В този живот – продължи Хънтъра – трябва да научиш един елементарен урок. Винаги казвай „Моля“ и „Благодаря“ на тези, които са над теб и никога не казвай „Добър ден“ на онези, които са по-долу…. Хайде – прошепна той, взирайки се в мен – закълни се.
Не знаех какво друго да направя и се заклех, а той ме потупа по рамото.
– Браво! – каза той… – Сам виждаш – продължи с напевен глас… – в този живот е толкова сложно да направиш нещо от нищото, защо трябва да уважаваш някого, който не е постигнал дори това?
Той събра храчка и я изплю в канала.
– Нека ти кажа какво мисля за теб, приятелю – каза той. – Ти имаш потенциал… Виждам те на 50 години в голям мезонет. Имаш жена и деца. Жена ти ходи редовно на лифтинг. Тунингована жена, която си позлатил и на която си наел прислужница. Дъщеря ти е най-богатото момиче в класа. На Никулден си прави сандвичи с пушена сьомга, а после ги снима на смартфона си… Закълни се.