Феликс Юсупов. Императрица Александра Романова го нарича завършен революционер далеч преди той да посегне на любимия ѝ Распутин. Мемоарите си убиецът на Распутин и изгнаник до смъртта си княз Юсупов пише за няколко месеца в Париж. Когато посяга към спомените си е минала Втората световна война и надеждите му да се върне в Русия постепенно изгасват, макар да не го напускат до самата му смърт. Зад гърба си вече има световна слава – фатално свързан със съдбата на императорското семейство, спечелено дело срещу “Метро голдуин майер”, известен като патриот и чудак, често обект на нападки, подигравки и измислици по страниците на пресата в цял свят. Всъщност, княз Феликс Юсупов е авантюрист. Интересно му е всичко. Годините, които прекарва като студент в Европа, събуждат у него невероятен артистичен талант, от който той ще се възползва до края. Именно там, докато безгрижно следва в Лондон, от устата на прочутата гледачка мадам Дьо Феб той ще разбере, че съдбата му е отредила тежки изпитания и политическо убийство. Преди да се стигне дотам обаче и след един концерт на Шаляпин в Париж, княз Юсупов ще открие в себе си изкусителния чар на провокатора. Роден красавец, с фини маниери и дарба на певец, той често ще забавлява компаниите, преоблечен като жена. Бохемската му природа обаче не му пречи да се захване с йога, а преди това да потъва в модните тогава в цяла Европа занимания със спиритизъм. В мемоарите си князът често се спира върху мистичните си изживявания. Първото от тях, което завинаги ще запомни, е от детството му, когато с убития в дуел по-късно свой по-голям брат ще видят от каляската посред зима през гората да минава влак, при положение, че на стотици мили разстояние наоколо няма железопътен път. ”Аз съм носител на божествено начало”, пише сам князът в мемоарите си.

      Поради самовнушение, задълбочено занимание с йога или като резултат от поредно чудато хрумване Юсупов споделя, че хората често не издържали на погледа му, отказвал упойка при лечение на зъб и сам се подлагал на болезнени експерименти, за да си докаже воля и твърдост. Спиритизмът обаче няма да му попречи да е ревностен православен. С трепет разказва за видените от него чудеса при полагане на мощите на блажения Йосаф в Успенския събор в Кремъл, когато стотици луди намерили успокоение, щом им било позволено да се докоснат до неговия ковчег.

      Чарът на княза не остава незабелязан във висшето общество. Покорена от излъчването му Ана Павлова, солистка от балетната трупа на Дягилев, споделя, че в едното око на Феликс вижда Бог, а от другото ѝ намига Дяволът. Заедно с нея и с кралски особи от цяла Европа Юсупов се впуска в пищни маскени балове, на които присъствието му не остава незабелязано нито от жени, нито от мъже. Трите години, които бъдещият убиец на Распутин, прекарва в Лондон той определя като най-хубавите в живота си. И не без основание – напускайки бохемата на Албион го очакват политическият хаос в руското общество, заговорът за разправата с Распутин, кървавата червена революция, а после и бъдеще в изгнание, което го превръща от един от най-богатите мъже в Европа в притиснат от безпаричие емигрант. Връщайки се вкъщи князът се оказва в центъра на политически трусове. Съпругата му Ирина, макар подписала документ с обещение да няма претенции към императорския трон, все още е Романова, във вените ѝ тече кръвта на династия с 300-годишна история, която я прави близка и до Царское село. А там нещата не вървят гладко. Императрицата е подвластна на един сибирски мужик със съмнително минало, превърнал се във фактор в цялата руска политика. Распутин бди над императорското семейство, а пагубното му влияние се превръща в естествена мишена не само на аристокрацията. Планът е императрицата да бъде покалугерена, Распутин заточен в Сибир, царят детрониран, а царският син Алексей издигнат на престола. Но този план, вероятно спасителен за монархията, не се осъществява. Аристокрацията посяга към втори, в чийто основен двигател се превръща бохемът Юсупов. За да се хареса на магьосника князът сваля маската на бонвиван и търси от мужика помощ. В мемоарите си Феликс Юсупов пише, че Распутин му е бил противен с грубото си селско излъчване и кръга от вманиачени по него последователки. Въпреки това обаче сам князът е покорен от силата му. Подложен на хипноза бъдещият убиец споделя, че не е могъл да помръдне тялото си под втренчения поглед на мага Григорий, чувствал краката си като от восък, а съзнанието затъмнено. В крайна сметка обаче планът успял. Князът примамва Распутин в дома си, сипва отрова в чашата му с вино и чака неизбежния му край. Отровата обаче се оказва слаба. Последва изстрел, който също не е достатъчен. След кратка схватка мужикът най-сетне е мъртъв. А малко след тази смърт ще дойде и краят на империята и на славните времена за руската аристокрация.

      Княз Феликс Юсупов напуска Русия с кораб и цялото си семейство, и с убеждението, че изгнанието няма да е най-тежкото, което му предстои. Аристокрацията ще се надява бялата армия да победи и пътят назад да бъде отворен, но напразно… Установил се в Париж княз Юсупов се впуска в благотворителност. Организира балове за събиране на средства за емиграцията, опитва се да продаде на търг бижутата си, впуска се във всякакви бизнес начинания, от което най-успешна се оказва модната му фабрика с марка “Ирфе”. Най-впечатляващ от спомените му е допирът с Америка. Притиснат от безпаричие до стената, той се обръща към САЩ с надежда там да може да продаде семейните бижута и така да откупи две семейни платна на Рембранд. Америка обаче се оказва различна… Князът организира изложба, на която да продаде огърлиците, но американците само вяло разгледали съкровищата и се държали като на коктейл вместо на търг. Нравите на американците князът описва с не малко чувство за хумор. Разбрали недоразбрали веднъж домакините му представили семейство Юсупови с фамилията Распутини, друг път нахална американска поискала чрез свой посланик да има дете от княза, а той от своя страна попарил намеренията ѝ, като поискал един милион долара и нито цент по-малко за “услугата”. По време на изгнанието си Юсупов се вижда и със селянката от Полша, претендираща да е принцеса, Анастасия. Срещата си с нея князът описва така: “Лъже-Анастасия беше всичко на всичко една артистка, при това дори играеше зле ролята си. По нищо – нито по лице, нито по маниери, нито по осанка – тя не приличаше на нито една от великите княгини. И със сигурност не притежаваше и помен от вродената простота и естественост, най-обаятелните черти, присъщи на всички Романови, които не можеха да бъдат унищожени нито с щикове, нито с куршуми.”…

      Последната надежда на руската емиграция да се завърне в родината изгасва с края на Втората световна война. С огромна болка Юсупов описва и цитира медиите по онова време с разкритията за жестокото отношение на съюзниците към руснаците, участвали във войната на страната на Германия с единствената надежда по този начин да сложат край на червения режим в Москва… Спомените си князът завършва с разговор с отец Лавал:

      “Понякога той се чудеше как съм оцелял, пише Юсупов, след като съм преживял толкова порочен живот.

      – И как стигна до толкова несъкрушима вяра?

      – Ами, неведоми са пътищата Господни. Защо да обясняваме необяснимото? Висшата мъдрост е да слушаш Създателя си. Именно в простата, безогледна и неразсъждаваща вяра открих истинското щастие: душевно равновесие и мир. При това изобщо не съм светец. Дори не съм църковен човек или примерен християнин. Но знам, че има Бог и това ми стига. Не го моля за нищо, но каквото даде, съм му благодарен. Дали е щастие или мъка – все ще е за добро.”

      Мемоарите си княз Феликс Юсупов, наследник на първия халиф след смъртта на Мохамед Абубекир Бен Райок, завършва през септември 1953 г., а посреща смъртта си през 1967 г. в Париж. Тялото на княза е погребано в “Сент Женевиев дьо Буа”, където почиват повечето руски аристократи от онова време. Променена Русия успява да види внучката му Ксения, която днес живее във фамилното имение в Париж и поддържа модната къща с марката “Ирфе”, основана от прочутия ѝ дядо.

Мемоарите на Юсупов са издадени в два тома „Преди изгнанието…“ и „В изгнание…“ от Издателство „Прозорец“.
Първа публикация – mysmalllibrary
Силвия Томова в „Кръстопът“.