Джорджо Манганели: Центурия – шестнайсет*

Публикувано от на септември 12, 2015 в 7:49 pm.

  Облеченият в лен господин с мокасини и къси чорапи поглежда часовника си: остават две минути до осем. Вкъщи си е, седнал леко неудобно на крайчеца на строг твърд стол. Сам е. След две минути – сега всъщност не повече от деветдесет секунди – ще трябва да започне. Станал е от леглото малко по-рано, за да е наистина готов. Старателно се е умил, внимателно е изпразнил мехура си, търпеливо е облекчил червата си, педантично се е избръснал. Всичкото му бельо е ново, неизползвано друг път, а костюмът му е шит преди повече от година специално за тази сутрин. Цяла година не се е осмелил: често е ставал призори – макар и бездруго да е ранобуден, – но в момента, в който е отмятал всички приготовления и е заемал мястото си на стола, куражът го е напускал. Сега обаче е на косъм от началото: до осем остават петдесет секунди. Истината е, че не трябва да започва абсолютно нищо. Погледнато иначе, трябва да започне абсолютно всичко. При всички положения обаче не се налага да прави каквото и да било. Стига просто да изкара от осем до девет часà. Нищо повече: да изкара протежението на един час – разстояние, което безброй пъти е преброждал, – но единствено в качеството му на време, нищо повече, абсолютно. Осем минава вече, от около минута. Спокоен е, но усеща в тялото му да се заражда лека тръпка. На седмата минута сърцебиенето му лека-полека се ускорява. На десетата гърлото започва да се свива, а сърцето вече тупти на ръба на паниката. На петнайсетата минута тялото му изневиделица се облива цялото в пот; три минути по-късно слюнката се дръпва от устата му, устните му пребледняват. На двайсет и първата минута зъбите му затракват, сякаш се смее, а зениците се разширяват, клепките спират да премигват. Чувства, че сфинктерът му се охлабва и всички косми по кожата му се изправят и втвърдяват като заскрежени. Ненадейно сърцето му се забавя, зрението се замъглява. На двайсет и петата минута буйна конвулсия го разтърсва от глава до пети за двайсет секунди; когато спира, диафрагмата му се размърдва и скоро прихлупва сърцето му. Пролива сълзи, въпреки че не плаче. Кански шум го оглушава. Облеченият в лен господин би желал да обясни, но двайсет и осмата минута го поразява в слепоочието и господинат рухва от стола: докато главата му съвършено безшумно удря пода, той се разсипва.


* – Публикацията е по „Центурия” (в превод от италиански на Нева Мичева). Книгата е включена в изключителната поредица на „Жанет 45“ „Кратки разкази завинаги”.

Джорджо Манганели в „Кръстопът”.

Коментарите са заключени.